Обратно към: [Моис Семов][СЛОВОТО]

Още в началото искам да посоча огромното съвременно значение на всяко научно изследване на миналото, особено на най-новата история на света и на България. В случая се касае за едни от най-съществените въпроси на съвременното обществознание. Те се обсъждат оживено в много Западни и Източни държави. Естествено по този проблем се разисква и в нашата страна.

Обяснимо е, че в съществуващата днес в България ситуация, книгата и основната концепция на Ст. Михайлов¹ се посреща различно. Говори се например за критиките от страна на левия екстремизъм. Авторът се квалифицира като изменник на марксизма и на социализма. От това гледище трябва да декларирам, че моята критика е общо взето атака от дясно. Аз намирам, че Ст. Михайлов не е достатъчно критичен към съществувалата у нас преди тринадесет години действителност. По моя преценка в неговото изложение има определена доза метафизичност, догматизъм и сектанство. Аз не приемам „новаторските“ му идеи за сталинисткия тоталитаризъм и за социалистическото общество, не споделям и остарелия му маниер на разобличаване на съвременния капитализъм.

Имам сериозни възражения срещу формулираното от него понятие „тоталитарно заслепление“. С тези проблеми са свързани и четирите подзаглавия на настоящата статия.

Основно място в настоящите размисли (главно критически анализи) заема въпросът за основанията, правомерността, съдържанието, структурата и обема на тук посоченото въведено в литературата от чл. кор. Ст. Михайлов историческо, философско, политологическо и социологическо понятие „сталинистки тоталитаризъм“.

Още тук във встъплението искам да обърна внимание върху факта, че общото ми отношение и оценка на цялата книга на Ст. Михайлов са положителни. Прочетох тази книга с голям интерес, и както се казва, на един дъх. Подобно на изявите си в предишните си научни публикации и в този труд Ст. Михайлов се разкрива като един от нашите крупни изследователи на значителен брой обществени явления.

Аз ценя много експериментално изложените концепции на Ст. Михайлов и споделям редица от неговите възгледи (част от които, разбира се, не са само негови). Добро впечатление прави обстоятелството, че книгата съдържа цяла верига от спорни въпроси и подходи. Висока оценка заслужава и познатия ни общо взето много добър стил на учения.

Нормален е също и пунктът, че аз не мога да се съглася със значителна част от съжденията на автора.

Обществена формация ли е сталинисткия тоталитаризъм?

До неотдавна социалистически ориентираната част от човечеството и марксисткото обществознание, по точно историята на обществено-икономическите формации знаеха и поддържаха със сигурност, че обществото е преминало и преминава през пет социологически системи или обществени формации — първобитно-общинна, робовладелческа, феодална, капиталистическа и комунистическа (първата незряла фаза на която е социализмът). Сега явно положението започна да се променя. Например, формира се мнението че (като се остави засега без внимание ставащото в съвременен Китай) социалистическа обществена формация не е имало и няма. Съществували са само начални опити за изграждането на социалистически обществен строй, които обаче са били неуспешни и са завършили с крах. Явно това е нова ревизия на марксизма. По принцип аз не съм против подобна ревизия. Нали марксизмът трябва да се развива. Не зная точно кой, кога и къде сложи началото на тази ревизия. Според чл. кор Ст. Михайлов (който за съжаление не прави специална предметна и конкретна теоретическа проверка на марксисткото учение за обществено икономическите формации) посткапиталистическата обществено социологическа система е сталинисткия тоталитаризъм (с.9, 45, 53, 153, 156 и на още десетки места). Сериозно подозирам, че този експеримент на Ст. Михайлов да замени названието на посткапиталистическата обществена формация — да го нарече сталинистки тоталитаризъм вместо социализъм е несполучлив. Според мен няма и не може да има сталинистка обществена формация, така както не е имало и няма хитлеристка, мусолинистка, маоистка, пиночетска, фиделкастровска, менгистомариамска, садамхусейновска и други обществено икономически формации. И главно поради това, а не заради нещо друго — греши Желю Желев, като „слага знак на равенство между фашизма и комунизма“ (с.137) и като твърди, че има пълно съвпадение на двата варианта на тоталитарния режим — фашисткия и комунистическия.² Изобщо тези явления са несравними. Те в никакъв случай не съвпадат напълно и не само защото фашизмът и комунизмът значително се различават по много конкретни детайли. Те не съвпадат напълно, главно защото фашизмът е само форма на държавна власт, на обществено управление, само социално политическа линия на обществено поведение, само надстроечно явление. И преди хитлеристкия тоталитаризъм и след неговото унищожаване обществено икономическия строй в по-голямата част на Германия е бил капиталистически. Като правило комунизмът се възприема от марксистката наука като цяла обществено икономическа формация, като висшо хуманистично обществено устройство.

Тук Ст. Михайлов като че ли нарушава един извънредно важен научен принцип. Става въпрос за тезата за обективния характер на общественото развитие, затова че хората не могат произволно да си избират обществено устройство, социологическа система на обществото. Те не са свободни по желание да избират название на обществено икономическата формация, в която са живяли, живеят или искат да създадат. Нито една формация не може да бъде кръстена на името на една личност, колкото и велика да е тя. Още по-малко това може да бъде направено на името на Сталин, личност която и според мен е крайно посредствена, неморална и престъпна.

Искам да вярвам, че научната теза за обективния характер на общественото развитие си остава вярна. Ако това е така, то противоположната теза, че сталинисткият тоталитаризъм не е икономика, форма на собственост, производителни сили, производство, потребление, възпроизводство на човека, комуникации и т.н., а е само или на първо място социално управление, държава, власт, контрол, насилие, терор, субективизъм, волунтаризъм и други, е също научна. Според мен тоталитаризмът се отнася не към относително статичното обективно съдържание на обществото, а към сравнително по-динамичната субективна форма, вид, тип, начин, особености, механизми и пр. на неговото съществуване и функциониране. Тъкмо затова, както беше казано той може да бъде сталинистки, но може да бъде и друг.

Изобщо трябва да се припомни, че формата и съдържанието на общественото развитие, субективното и обективното, материалното и идеалното и пр. не са абсолютни противоположности. Те са противоположности, доколкото се намират в единство и се намират в единство, защото са противоположности. Степента и силата на единството и противоположностите в развитието на обществото (в историята) не са еднакви. Те зависят от общественият строй, от социологическата система на обществото. Мощта и мащабът на взаимозависимостта и взаимодействието между социалните противоположности зависи от стъпалото на общественото развитие. При всяко по-високо стъпало на развитие обсъжданите взаимозависимост и взаимодействие са не само по-тясни, но са и по-сложни. Допускам, че при всеки по-модерен обществен строй по-силно, по-безпогрешно и незабележимо се реализира обратното влияние на субективното върху обективното, на идеалното върху материалното (икономическото), на формата върху съдържанието. Ето защо не е никак чудно, че в периода след капитализма, влиянието на субективното, идеалното и формата върху обективното, материалното и съдържанието придобиват мащаби, които вече все по-трудно се различават от самото обективно, материално, съдържание и т.н. Струва ми се, че това поне до известна степен може да обясни забелязващото се в литературата объркване между понятията обществено икономическа формация, социологическа система на обществото и др. от една страна и държавна власт, обществено управление и пр. от друга.

В много случаи тази връзка е станала и става все по-изтънчена, автоматично и неусетно осъществяваща се. Подобна става и връзката между субективно и обективно, идеално и материално, форма и съдържание и други. И тук се забелязват елементи на относително сливане. В такава ситуация, не дай бог, могат да се заблудят дори отдавна утвърдени учени. Тя може да им попречи в достатъчна степен да разграничават обективното и субективното, материалното и идеалното, съдържанието и формата. От тук склонността и увлечението да се напъха всичко в една кошница и цялото и съдържание да се нарече сталинистки тоталитаризъм. Въпреки че не е за вярване възможно е ако е бил силно омагьосан от извънмерно пристрастие Ст. Михайлов да е преминал такъв път, да е извършил подобни операции.

Какви аргументи могат да бъдат приведени против основната теза на автора, почерпени предимно от самата негова книга?

Първо един формален аргумент. Той може да бъде открит още на 5-та страница, предназначена за фиксиране на съдържанието на книгата. Така например в съдържанието на втората и част, състояща се от 7 глави и посветена на същността на изучаваното явление, няма нито една глава, в която да се анализира обективната или материално-икономическата структурна съставка на обществото като цялостна социологическа система (производителни сили, производствени отношения, форма на собственост, производство, потребление и т.н.). Ето някои от заглавията на главите в тази част на труда: Пълна концентрация на властта, тотален контрол; Лична власт, култ към личността; Субективизъм и волунтаризъм; Администриране, беззаконие, насилие и терор; Изолиране и противопоставяне на международната арена. Ясно се вижда, че фактически изложената теза на Ст. Михайлов се намира далеч от неговите основни постановки и предварителни намерения. Щом сталинисткият тоталитаризъм е цялата обществена формация (социологическа система) на какво основание подробно и задълбочено се анализира само субективната, управленческата част от формацията, или системата. Обективно икономическата част е пренебрегната. Такова основание няма, защото по принцип не може да има. Щом в тоталитаризма се включва и субективната дейност и обективната и основа, вниманието следва да бъде насочено както към първото, така и към второто. При това научното изследване дава предимство на второто, на материалната база, на икономическите отношения, те са първични и определящи.

Второ, на повечето места Ст. Михайлов пише, че сталинисткият тоталитаризъм е обществен строй (с.151) т.е. общество. Той не може да се редуцира до социалното управление, нито до която и да е друга отделна сфера на обществения живот (пак там). Но на други места авторът изключва политическото социално управление от обществения строй, употребява изразът „политически режим и обществено устройство“ (с.138 к.м. — М.С.)

Трети аргумент. За да го изложим, трябва да се обърнем към началните, революционни процеси в Съветска Русия, така както са представени от Ст. Михайлов. В неговата книга може да се прочете, че след революцията в Русия са създадени много от елементите на социализма. През 1918 г. е извършена национализация на капиталистическата промишленост. Повече или по-малко дълбоки преобразувания са осъществени и в селското стопанство. Те са давали право на Ленин, а днес и на Ст. Михайлов да говорят за ново общество в Съветска Русия (с.26, к.м.-М.С.). „Новото общество, пише Ст. Михайлов не може да се утвърди, ако не постигне по-висока производителност на труда (с.27). Тук не се изтъква, че в Русия няма ново социалистическо общество, а се казва, че то не е утвърдено. Като има предвид главно национализацията на промишлеността, Ленин отбелязва: „Сега главното си въздействие върху международната революция ние оказваме с нашата стопанска политика...Борбата е пренесена на това поприще в световен мащаб. Разрешим ли тази задача — тогава ще сме победили в международен мащаб, сигурно и окончателно“ (с.27). Разказвайки за НЕП, който от 1921 г. Ленин  налага като партийна и държавна политика Ст. Михайлов подчертава, че върху основата на стоково паричните отношения и при наличието на различни форми на собственост, включително частна, НЕП осигурява бързо оживяване и растеж на производителните сили, рентабилно развитие на производството, както в земеделието, така и в промишлеността. При правилно управление от страна на държавата, в т.ч. при пълно разгръщане на социалната политика, НЕП води към постепенно разширяване на сферата на колективните, обществените форми на собственост, изключващи експлоатацията. Завоят към НЕП в СССР е дълбок и разтърсващ (с.29).

Посочвайки главните постижения по времето на НЕП Ст. Михайлов отбелязва, че се стига „до бързи положителни резултати в икономическо и политическо отношение. Земеделското производство почва бързо да нараства“ (с.29) Защо в онези условия едно или друго производство е могло бързо да се увеличава? Струва ми се, че наред с всичко друго това става главно като следствие на новите социалистически елементи в икономиката.

На четвърто място следва много съществен аргумент, произтичащ от поддържаната от Ст. Михайлов основна теза (че в сталинисткия тоталитаризъм се включва не само субективното социално управление, но и обективната социологическа основа на обществото), че истински социализъм в СССР и другите социалистически страни не е имало. Както ще покажа по-нататък във втория раздел на настоящия материал, аз не мога да приема подобна концепция. Вече се видя, че погледнато глобално и по същество, този социализъм, това социалистическо изграждане или изграждане на техни елементи, са били налице още с победата на всички въоръжени антикапиталистически въстания. Ръководеното от ВКП(б) установяване на властта на работниците и селяните е начало на социалистическа революция. По нататъшното внезапно и решително, или постепенно преустройство на производствените отношения по посока на социализма, издигането на производителните сили и на самото производство на нов етап е продължение на започнатите преди това изменения. Практически по мое мнение, от началото на този процес до неговия край, обществото може без колебание да бъде наречено социалистическо. Изглежда, че в нашата теория все още се срещат елементи на нетворчески подход и мислене — от тук до тук обществото е едно (капиталистическо), а от тук до тук — друго (социалистическо). Но както се знае абсолютно завършени и чисти обществени формации не съществуват. Те винаги се взаимно проникват. Като правило, в капиталистическото общество се появяват социалистически елементи (например кооперацията), а в социалистическото общество се запазват някои капиталистически елементи (например дребната частна собственост в града и селото). Всичко зависи от историческите условия и от научно обоснованата или погрешна политика на комунистическата партия и социалистическата държава. На практика обществените явления и процеси не могат да се измерват с аптекарски теглилки. И на кого е нужно това? Във всеки учебник по философия може да се прочете, че нито едно общество не се ражда изневиделица, за един миг. При това основните елементи на всяка нова социологическа система, както и техните съставки не се появяват едновременно, това е продължителен процес. Социалистическото общество не прави изключение.

И още един аргумент. Става въпрос за срещаната на места непоследователност на автора в поддържането и защитата на своята теза. Като че ли самият Ст. Михайлов не вярва достатъчно дълбоко в собствената си концепция. Той не винаги намира адекватни терминологични форми за да изрази мнението си. А в някои страници колебанията му, вземат очертание на вътрешно противоречие, на концептуална неустойчивост. Например, излагайки схващането на Ленин за социализма Ст. Михайлов пише, че при социализма (нисшата фаза на комунизма) „водеща роля придобиват обществената форма на собственост (държавна, кооперативна, общинска и др.); капиталистическата буржоазия изчезва...; принципът на разпределение на материалните блага е според личния труд“ (с.26). Според Ленин и според Ст. Михайлов това е социализъм.

И още, авторът, който включва в тоталитаризма, едва ли не всичко което съществува в обществото и на първо място субективното социално управление и обективното обществено битие, на с.93 използва израза „икономическа политика“ на сталинисткия тоталитаризъм. На с.140 той пише за „икономическа основа“ на сталинисткия тоталитаризъм. На с.147 Ст. Михайлов отбелязва, че „сталинисткия тоталитаризъм премахва всяка частна собственост и концентрира цялата икономическа власт непосредствено в своите ръце“ (с.152). „Не може да има сталинистки тоталитаризъм, — пише този автор — без одържавена собственост — формално и фактически — и абсолютно централизиране и управление на материалното производство, както и на останалите сфери“ (пак там).

Но може да се попита: кой води „икономическа политика“, кой има „икономическа основа“, кой „премахва всяка частна собственост“, какво не може да има „без одържавена собственост“ и т.н.? Очевидно не производствените отношения, не формата на собственост, не и производителните сили. Явно тук става дума за политическия режим, за държавното управление. Според мен, тоталитаризмът може да се схваща не като обществен строй, не като социологическа система на обществото, а като субективно социално управление.

Същата непоследователност проявява ученият и когато анализира фашисткия тоталитаризъм. Като правило Ст. Михайлов разглежда хитлеристкия тоталитаризъм само като политически режим, само като социално управление. В този смисъл той отбелязва, „че хитлеристката власт се намесва и в икономическите процеси“ (с.139). Но на с.150 той подчертава, че „фашизмът е форма на капиталистическо управление и обществено устройство“(к.м.-М.С.). Прояви на подобна противоречивост има и на други места в разглежданата книга.

Но това не е всичко. Непоследователността продължава „Веднъж установен — пише Ст. Михайлов — сталинисткият тоталитаризъм придобива собствена инерция. Той определя характера на обществената среда, на цялата съвкупност обществени отношения, в които се раждат, социализират и действат хората“ (с.153 к.м.-М.С.) Какво излиза от това? По мое мнение излиза, че сталинисткият тоталитаризъм определя самия себе си. Нали тоталитаризмът включва и субективната и обективната страна на обществения живот? Нали той е обществен строй? Тоталитаризмът според Ст. Михайлов обхваща цялото общество. Извън него не остава нищо или почти нищо за определяне. Наред с това за мнозинството от хората „общество“, от една страна и „обществена среда“ и „обществени отношения“ е едно и също.

От една страна авторът казва, че сталинисткият тоталитаризъм не може да се редуцира до социалното управление, нито до идеологията, той включва и общественото устройство. Той „влияе върху всички основни процеси в обществото“ (с.151) Пак излиза, че той влияе на самия себе си. Оставам с впечатление, че когато говори за функциите на сталинисткия тоталитаризъм, затова че той определя, влияе, обхваща, пронизва, прониква и пр., Ст. Михайлов има предвид само или главно субективното социално управление. Забелязва се определено разминаване между основната концепция и нейното терминологично изразяване. То се поражда не от дефекти в езиковата подготовка на автора, (каквито на други места не липсват) а от трудности при логическото подреждане на неговите мисли. Едно нещо се определя, влияе, обхваща и т.н., а друго е самото нещо. Ако нещото не съществува преди и относително независимо от онова, което го определя, обхваща, пронизва, влияе му и т.н., то не може да го определя, да го пронизва и да му влияе.

Въпреки определящата, обхващащата, влияещата и прочие функция на сталинисткия тоталитаризъм не всичко в обществото става тоталитаристично. В СССР и другите социалистически страни не е имало тоталитарни производствени отношения и форма на собственост като тяхна съставка, не е имало тоталитарно производство и търговия, тоталитарни произво-дителни сили, тоталитарна техника и технология, тоталитарен добив на въглища, изследвания на космоса, постановки на театри, опери, балети и т.н. Тоталитаризмът само им влияе. Главните фактори, които непосредствено осъществяваха това влияние са били държавната власт, социалното управление.

Но тук може да се направи едно запитване — защо съществуват различни възгледи за битието на социализма? С каква цел се отрича съществуването на социалистическото общество в бившия СССР и в останалия социалистически свят. Очевидно всеки автор има свои собствени обществени и лични съображения, явно това се прави за да бъдат постигнати разнообразни цели. Струва ми се, че най-важната обществена, а може би и лична цел, е оневиняването на социализма, желанието да се попречи на тенденцията той да бъде оклеветен и отхвърлен. Тази цел е чисто политическа. На пръв поглед, много мила и симпатична цел, особено за политиците и за мнозина от нас, които сме били и все още сме политически ангажирани учени (главно поради факта, че не сме били измежду най-ниско поставените в това общество). Ние сме живяли под непосредственото влияние на неговите позитивни и негативни страни и елементи и сами сме участвали в неговото установяване и изграждане. Днес обаче аз не съм много далеч от схващането, че ние учените не сме (по-точно не трябва да бъдем) политици, пропагандисти, публицисти и журналисти, ние се опитваме да бъдем само обективни и честни учени — в нашия случай историци, философи, политолози, социолози, футуролози. По принцип в нашите функции не влизат нито комплиментите по адрес на изследвания обществен строй, неговото хвалене и разкрасяване, нито нападките срещу него, неговото очерняне. В противен случай никой не ще вярва на нашите изследвания и на резултатите от тях.

Съществувало ли е в човешката история социалистическо общество?

Тук ми се налага да се върна отново към проблемите на социалистическото общество. И така имало ли е в историята на човечеството, в това число и в близкото минало на България социалистическо общество? Ст. Михайлов твърди, че не е имало. Обществото в бившия СССР и страните, които всички наричахме социалистически, се самоназоваваше социалистическо, но не е било такова. Този социализъм не е бил автентичен. Онова общество е било „сталинистко тоталитарно“³. Когато има предвид обществения строй в тези страни авторът поставя думите социализъм и социалистическо в кавички.

Включвайки се в по-мащабното обсъждане на този въпрос, участвувайки във формулирането на по-убедителен научен отговор аз се опирам на самата монография на Ст. Михайлов, в която откривам не малко постановки, които противоречат на основните му концепции. Целта ми е да докажа, че в света е имало социалистически революции, имало е не малко социалистически преобразувания и социалистически държави. Така например на с.140 от своята книга Ст. Михайлов пише, че „Сталинисткия тоталитаризъм не само премахва едрата капиталистическа собственост, но и средната и дребна собственост върху средствата за производство, фактически одържавява всичко...В тази собственост се състои неговата икономическа основа“. По нататък, като има предвид годините на НЕП Ст. Михайлов посочва подобреното жизнено положение на селяните, изтъква че „тяхното стопанско и политическо поведение започва да се определя от новото им битие, от новото им социално положение“(с.167).

Съгласен съм, че това още не е целият социализъм, но мисля, че е грамадна крачка, може да се каже една от най-големите крачки по пътя към него.

Що се отнася до развитието на събитията в България трябва да се отбележи, че и в нея в първото десетилетие след 1944 г. бяха извършени (с грешки или без грешки при избора на начина, средствата, пък и времето) дълбоки революционни промени. И у нас на първо място бе проведена национализация на промишлеността. За една нощ се измени формата на собственост в тази най-мощна сфера на икономиката. От частна собственост индустриалните предприятия и заводи станаха държавни.Тогава в началото това означаваше и обществени. Поне в първите години национализацията е била една от основните качествени промени. Капитализмът се отличава от следкапиталистическата формация предимно по нейното качество — буржоазна форма на частна собственост. Количествените показатели също са важни, но те са по-относителни, влияят се от много по-голям брой фактори, например от наследеното от миналото, от изходната точка. В отделните формации, в нашия случай при капитализма и социализма, те могат и да не се различават съществено, да имат много общи показатели. И днес съществуват капиталистически държави със слабо развити производителни сили и производство и бивши социалистически държави с по-високо развити производителни сили и производство. Вярно е, че според марксизма, всяка нова социологическа система на обществото трябва да покаже своите предимства не в сравнение с постиженията на което и да е звено (държава) на старата социологическа система, а в сравнение с достигнатото в най-развитото и най-богатото звено. За тази цел новата обществена формация трябва да бъде относително напълно изградена. В случая със социализма, той трябва да бъде развит, напълно построен социализъм.

Но според мен социализмът е социализъм (както капитализмът е капитализъм) и когато той е слабо развит, и когато не е напълно построен, когато са изградени само неговите основи. Известно е, че по време на живковия тоталитаризъм, който е български вариант на сталинисткия тоталитаризъм, „в продължение на повече от три десетилетия той довежда до значително модернизиране на страната: продължаване на индустриализацията, при което се създават редица модерни отрасли на промишлеността; механизиране на земеделското кооперативно производство, масова употреба на торове, изграждане на напоителни системи, завършва се електрификацията на цялата страна, значителен ръст отбелязва телефонизацията, почти напълно се изгражда съвременна пътна мрежа; развитие на телевизията; свеждане на неграмотността до минимум, бързо издигане на образователното равнище на населението, въвеждане на безплатно образование и здравеопазване; бурно развитие на науката и създаване на голям научен потенциал; широко разгръщане на художествената култура; прогресивно изменение на начина на живот на населението, повишаване на жизненото равнище и т.н...(с.325)

Струва ми се, че с ценната помощ на Ст. Михайлов ние се опитахме да дадем отговор на поставения въпрос за социалистическото общество изобщо и конкретно в България. Сравнението и с най-развитото капиталистическо общество (страна) е много важно. От теоретична гледна точка може би решаващо. Но и сравнението със собственото минало не е за подценяване. Тук наистина, може да се появят някои елементи на заблуждаващо удивление. Управници, а също и обикновени хора могат да проявят интерес към проблеми на теорията, те могат и да искат да се сравняват само с националното минало и да получат чрез това определено самочувствие, което да свързват с обществените промени, с изгряващия нов живот. Същата е била и посоката на обществената агитация и пропаганда. В крайна сметка ориентацията на мнозинството от работниците, селяните и интелигенцията е била на страната на началния социализъм. Грешките, недостатъците, икономическите трудности се обясняваха главно с резултатите от миналата голяма война.

Аз съм на мнение, че няма причини думите социализъм, социалистически и др. да бъдат поставяни в кавички. И най-тоталитарният социализъм е социализъм. Не само защото, както пише Ст. Михайлов, обществото по времето на тоталитаризма е имало и положителни черти, и защото българският социализъм е бил сравнително по-малко тоталитарен, по-малко жесток, „по-човечен“. Той не се е проявявал в избиване без съд и присъда на стотици хиляди хора. Изразявал се е главно в неморалните и особено в недемократичните отношения между тоталитарния режим и редовите хора, между ръководители и подчинени.

Никога не е имало (днес по-малко от всякога) едно единно и единствено явление и понятие за социализма. И на теория и на практика е съществувало и съществува нацистки социализъм, западно-европейски социализъм, сталинистки социализъм, африкански социализъм и др. Не е за пренебрегване и социализмът в Израел. Той е държавен, профсъюзен, кооперативен (предприятия и стопанства) и др. Той е ционистки⁴. На практика и в определена степен той е продължение на съществувалото и съществуващо в Европа и Америка еврейско социалистическо ционистическо движение. Ще припомня, че преди войните и особено преди и в годините на втората световна война от България излязоха за Палестина и Израел хиляди млади, трудолюбиви и честни евреи, членове на левите ционистически партии, едни от най-активните основоположници на израелския социализъм, който за съжаление днес е в упадък.

Всеки социализъм (теоретико-идеологичен или практичен), има своите особености, етапи на развитие, зрялост, мащаби, относителна чистота и т.н. Нали няма основание за абсолютно противопоставяне на различните видове феодализъм (например в Западна Европа, Русия, Китай, Африка) и капитализъм (например в Западна и Източна Европа и САЩ). Не се казва, че едните са истински, а другите — неистински. Същото важи и за социализма.

Вижда се, че аз вече още по-плътно се доближавам до дискусионния въпрос: Имало ли е в СССР и в бившите европейски посткапиталистически държави истински социализъм? Под истински социализъм аз разбирам не нещо дадено веднъж за винаги, нещо завършено, неизменно, нещо идеално, съвършенно, стопроцентово, бездефектно и безпогрешно. Социализмът, за който става дума не е бил и не е такъв, както не са били и не са такива досоциалистическите обществено икономически формации.

Общо взето под истински социализъм аз разбирам пост-капиталистическо общество, което в някаква степен и вариант, по фиксирани пътища и с помощта на определени средства е създало първите си основни субективни и обективни компоненти. Каква ще бъде степента, формата, пътищата и средствата, зависи от стотици фактори. По принцип те имат важно, но второстепенно значение.

Първостепенна и определяща роля играе реалното наличие на споменатите първични компоненти, които съставляват обществото.

Характерните особености на всяка форма на общественото управление — монархия или република, диктатура или демокрация, различните видове тоталитаризъм, степента на компетентност на управлението и пр., не могат да хвърлят сянка на съответния обществен строй.

Второстепенните фактори могат силно да отслабят и деформират социалистическото общество, да забавят и да спрат неговото развитие, при определени условия те могат дори временно да го върнат назад, но те не са в състояние напълно да го ликвидират.

На края, на този раздел, искам да поставя още един въпрос. Нима съвременното посткапиталистическо общество в Китай, на което Ст. Михайлов силно симпатизира и което също в своето историческо развитие не достигна и ненадмина постиженията на днешния капитализъм, не е социалистическо?

За отношението към съвременния капитализъм

Този проблем също заема важно място в разглежданата тема. Става въпрос за това, че не само във вече взривения социализъм, но и при капитализма могат да се създадат и дори често се създават тежки кризисни ситуации, предимно по време на дълбоки икономически разстройства, при които се прекратява вноса на чуждестранни инвестиции, затварят се предприятия и стопанства, увеличава се безработицата, ограничава се производството, намалява се националния доход, спада жизнения стандарт на хората и т.н. Но сега, както се знае идеята за необходимостта от ликвидацията на съвременния капитализъм не е много популярна.

Първо, това съвсем не може да се направи лесно. Марксистките социалистически движения са в упадък. Твърде силни са противопоставящите се фактори.

Второ, на Запад не се наблюдават сериозни и масови настроения, насочени против капиталистическия начин на живот. И наистина защо им е на средните граждани, в която и да е развита капиталистическа държава (а понякога и на намиращите се на по-ниско стъпало на социалната стълба работници, служители, селски стопани и други), които като правило много добре, или не лошо задоволяват своите материални и значителна част от духовните си потребности, да искат да ликвидират там съществуващия обществен строй.

Сред нас обаче се срещат хора, които не искат и да чуят за новите процеси в западното общество, които четат (ако четат изобщо) само старателно подбрана наша литература, без да познават отблизо и многостранно живота в развитите капиталистически държави. По стар навик и маниер атакуват, понякога безогледно, общественото устройство на тези държави.

У мен се създава впечатление, че нашето българско обществознание не е направило през последните десетина години кой знае колко големи крачки в усилията за преодоляване на по същество метафизичното и сектанското третиране на социалните проблеми.

Колкото и да не искам да вярвам на очите си, не мога да отмина с мълчание забелязващото се подхлъзване — дори и на такъв сериозен учен като чл.кор Ст. Михайлов — по посока на такова не напълно диалектическо и компетентно, многостранно, многолинейно, многоцветно рисуване на действителността в съвременния капитализъм и преди всичко на капитализма в САЩ, който според него е най-вреден и циничен (с.382).

Като намира, че е твърде абстрактно и малко вероятно китайското ръководство да изостави социалистическата перспектива на развитие, характеризирайки съвременния капитализъм, Ст. Михайлов казва, че днес той „постепенно изчерпва възможностите си“, „в неговите недра се появяват и все повече зреят предпоставките за заместването му от ново обществено устройство“ (с.377). Според него и според авторите, на които се опира, факторите „за преодоляването на капиталистическата формация и за установяване на посткапиталистическо общество“ (пак там) се засилват. Почти същото поддържат и буржоазните идеолози. Собствените теоретици на съвременния капитализъм — пише нашия професор — „са единодушни във футурологичните си концепции... че капитализмът си отива и че трябва да си отиде... — те не си дават сметка, че повтарят марксистката прогноза за общественото развитие, че доставят нови аргументи за нейната принципна правилност (с.375).

Човек като мен, израснал и формирал се идейно по времето на тоталитаризма, не може да не каже: „Няма какво, хубави капиталистически теоретици, просто те са некадърни врагове на народа“. Но аз няма да кажа подобно нещо, защото зная, че идеолозите за които става дума, живеят и работят в общество, в което има значителна широка свобода на политическото и на научното слово. Като правило хората казват онова, което мислят. Но не всички буржоазни идеолози са толкова лоши. Например, „прононсирания“ антикомунист и „циник“, Бжежински (с.382) не е такъв. Той прави и онова, за което мисли и за което му плащат. През последните години, пише Ст. Михайлов, „той се стреми не да освободи американската политика от нейната агресивност, от нейния класов и национален егоизъм, а тъкмо обратното — да даде съвети на американския управляващ елит, как да преодолее пречките по пътя на агресията и хегемонизма... и не се срамува“(!) (с.383)

Ясно е, че проблемите на научното познание на съвременния живот не могат да бъдат решавани само в кръга на словесните разсъждения, само чрез анализ на съществуващите теории и цитати. Нека и тук се обърнем към фактите, към практическия опит, към реалната действителност. И така, отива ли си съвременния капитализъм? Аз мисля, че си отива. Но няма явления които само и просто да си отиват или само и просто да идват. Съвременният капитализъм в едни държави си отива, а в други, например в редица африкански и азиатски страни той идва. На други места той се развива, усъвършенства. Факт е,че по една или друга причина в бившите социалистически държави той се реставрира. Много от тези процеси са неизбежни, закономерни. За това науката следва да говори за тях по обективно, по-кротко и по-спокойно. Ситуацията не е военна, още не е обявено извънредно положение. Схващането, че капитализмът си отива не е догма, не е цялата истина, не е вечна истина от последна инстанция и не е нещо, което предстои непосредствено. То няма да стане толкова скоро, както изглежда на мнозина. Желаното не следва да се представя за действително. Футурологията е добра само доколкото остава наука и не се превръща в примитивна политика. Разговорите за това, че „Ерата на западното господство приключва“, „че дните му са преброени“ (с.379), че „За старий свят настават сетни дни“ (с.376) и т.н. са прибързани, абстрактни, а може да се прибави и сравнително безпочвени. Нека не объркваме хората, достатъчно сме ги обърквали в течение на десетилетия. Тук имам предвид настоящите и потенциалните емигранти, движението на хора от Изток към Запад. Обществото трябва да се замисли за техния живот. За мнозина от нас актуалните обсъждания на проблемите на съвременния капитализъм и социализъм, книгите и статиите, които пишем, не са само въпрос на научни интереси и мотиви. В редица случаи, те са и въпрос на преследване на политически цели, на групово и лично оневиняване и оправдаване. Те са и въпрос на големи или малки хонорари, научни степени и звания, популярност и слава, но за емигрантите това е въпрос на съдба. Касае се за онези десетки милиони, които сега вече живеят в западното общество, след като са били граждани на бившия СССР и останалите социалистически страни. В своето мнозинство това не са предатели и изменници (нито философи, социолози, политолози и футуролози), а редови, нещастни хора, разочаровани и уморени от досегашния си живот (не от социализма, а от неговите случайни, но големи недостатъци), особено от живота през последните 10-12 години. Тези хора по-малко се интересуват от наименованието на обществения строй в техните страни и много повече са мислили и мислят за своето препитание, за възпитанието и бъдещето на своите деца. Едни от тях са успели и са започнали нов живот. Повече или по-малко те вече са щастливи. Други не са успели, те или продължават да се борят, или се връщат в своите родни държави. Но първите са повече. Те не искат да знаят футурологичните теории за бъдещето на капитализма, не само защото не са чували за тях, но и защото сега им е добре. Те, успелите, вярват на очите си и на всичките си сетива, а не на теориите за „преброените дни на капитализма“. Те непосредствено усещат актуалните предимства на модерния капитализъм и преди всичко неговата способност „да преобразува икономическите отношения на обществото с въвеждането на по-голяма равномерност в разпределянето на материалното богатство“ (с.376).

Този въпрос е поставен през 19 в. от руския философ и поет Вл. Соловьов, който има предвид социализма, а не капитализма. Той се засяга и от Ст. Михайлов. Като правило капиталистите, съветниците им и всички онези, които управляват капиталистическата система не са прости автомати, а образовани хора. Те не са лишени от умствени способности. И капиталистите, и съветниците и помощниците могат да се учат и се учат от реалния живот. Те също могат да се интересуват от теоретичните аспекти на разпределителните отношения в обществото. Те отдавна са разбрали, че по-голямата равномерност в разпределянето на материалните блага, жертвуването на част от своето богатство в полза на работниците, специалистите, служителите и пр. е в техен собствен интерес, което означава, че те правят това не защото са станали алтруисти, колективисти, социалисти или комунисти, а защото схващат, че по-доброто задоволяване на потребностите на експлоатираните слоеве на обществото, омекотяването на експлоатацията, вниманието към здравето на работниците и служителите, грижите за почивката им, за повишението на тяхната квалификация и т.н., засега е магистралния път за утвърждаването им като капиталисти и експлоататори, за поддържане на техния егоизъм и индвидуализъм.

Не е приемливо един съвременен човек на науката да пренебрегва очевадния факт, че стотици милиона жители на планетата днес имат само една голяма мечта — да видят и да поживеят в Америка. Тези хора са нормални. Те не са шизофреници, тяхната мечта заслужава внимание и уважение.

Нашето научно разбиране за капитализма не трябва да повтаря старите догми, обратното, следва да се действува в противоположна насока. Отношението към съвременния капитализъм трябва да се формира не под въздействието на традиционно омразното и широко разпространено название на тази формация, а от действителната роля, която тя играе в живота на хората, във възходящото движение на производителните сили, на производството и консумацията. Тази роля далеч не е само отрицателна. Антикапитализмът никога не е бил и не е самоцелен. Нормално е неговата сила да се определя от функцията на капитализма в осигуряването на нивото на жизнено равнище на хората. Този е главният критерий. И капитализмът има свои фази, етапи, периоди. И в системата като цяло и особено в отделните страни се наблюдават ту кризисни явления, ту признаци на ренесанс. Кризите рядко са общи. Най-често упадъкът, безработицата и т.н. в една сфера на производството се съпътства от разцвет, заетост и пр. в други сфери. Така например в последните 15-20 години на запад се развиваха бурно високите технологии ( хай-тек). Собствениците натрупаха огромни печалби. Работниците, служителите и специалистите са получавали високи заплати. Но от 1-2 год. в тази област се забелязват белези на криза, поръчките намаляват. Някои предприятия се затварят част от работниците, служителите и специалистите остават без работа. Капиталите се прехвърлят в нови по-перспективни сфери в които се наблюдава ренесанс.

Преди стотина години огромното мнозинство от работниците, селяните и дребните служители живееше на чертата и под чертата на бедността. То буквално мизерствуваше. Сега не е точно така, не е само така. Когато имат работа те си осигуряват ако не богат, то поносим, дори добър живот. Днешните усилия да се убеждава в противното са безполезни и напразни. Главното е, че хората, в това число и бежанците от бившите социалистически страни, са със здрави сетива и получават нелоша информация. В свободното демократично общество, всеки сам определя къде, в коя страна, в коя част на света да живее. При вземане на това решение, човек не може да изхожда само от съкровения патриотизъм, от позитивното и любовното си отношение към род и родина. Процесите, които наблюдаваме в съвременния свят, трябва да се отразят и на възгледите и отношението на личността към род и отечество. Това е една от важните задачи на днешната марксистка и не само марксистка етика и социология. Още тук искам да припомня фундаменталната научна идея, че в общественото развитие, духовните фактори са изключително важни. Те имат първостепенен характер, но те не са и не могат да бъдат определящи. Патриотизмът, любовта и преданността към отечеството и пр., не бива да се поставят над социалноикономическите процеси, протичащи в държавата. Аз в никакъв случай не бих задал крайно песимистичния въпрос „Остана ли нещо за обичане в съвременна България?“(неделно сутрешно предаване „На чаша чай“- I^-ва програма на БНТ, от 16-ти септември 2002 година ), но добре схващам, че на научната етика и социологията е необходим нов възглед за патриотизма и отечеството. Отхвърленият от нас в миналото девиз „Родината ми е там, където ми е добре“ не е абсолютна глупост. Целият проблем изисква ново, свободно и задълбочено изследване. 

За „тоталитарното заслепление“

Понятието „тоталитарно заслепление“ досега не е употребявано в българската философска, социологическа и политологическа литература. То е въведено от обсъждания тук български учен.

Веднага без никакви колебания искам да отбележа, че опитът за поставянето на този въпрос е безспорна, но не голяма заслуга на автора. Казаното е твърде любопитно. Но моето впечатление е, че подходът на Ст. Михайлов не е достатъчно реалистичен, многостранен и задълбочен. В тази глава на книгата преобладават примерите. Проблемът за същността на заслеплението е изчерпан с две-три изречения. Обещаният анализ отсъствува. Липсата на сериозно теоретично изследване на такъв основен за темата за тоталитаризма проблем, като проблема за причините на заслеплението, за факторите, които го пораждат трудно може да се приеме.

Аз съм съгласен, че една от причините за продължителното съществуване на сталинисткия тоталитаризъм е неспособността на милиони честни трудови хора и на малка част от средната и висша номенклатура (имам предвид главно в България) е заслеплението, тяхната неспособност да схванат неморалния, престъпен и естествено, антисоциалистическия характер на сталинисткия тоталитаризъм като режим на социално управление и обществен строй. Вярно е, че заслепените хора можеха „да достигнат най-много до отделни недостатъци и грешки, а не до типа на функциониране на цялостната социологическа система“ (с.277 к. м. — М. С.). Но аз съм против преувеличаването на значението на това явление и съответното понятие, срещу раздуването на техните мащаби. Не във всички случаи, в които Ст. Михайлов говори за заслепление, действително се касае за него.

По мое мнение за заслепление може да се говори само в случай, че става въпрос за напълно честни и предани на революцията хора, за хора погрешно осведомени, съзнателно или несъзнателно заблудени и пр., които не са проумявали онова, което става в обществото, в партийните и държавни ръководства, в органите за сигурност, в затворите и лагерите, в междуличностните отношения. Думата е за невинни кадри и редови трудещи се, за хора абсолютно вменяеми. Онзи, който активно участвува в събитията, като „чук или наковалня“ не може да бъде заслепен или може да бъде заслепен само частично.

В крайно кратък раздел на тази тема, който би могъл да бъде озаглавен „Как може да се обясни тоталитарното заслепление?“ Ст. Михайлов на практика се спира само на една реална причина — относителните успехи в развитието на икономиката, техниката и науката, сравнителната модернизация на обществото (с.286). Тези успехи, колкото и скромни да са били, наистина могат да заслепяват, да ограничават способността на честните кадри и редовите политически грамотни граждани да видят „немарксисткия и антикомунистически характер на сталинисткия тоталитаризъм“ (с.277). Отсъствието на гласност, скриването от обществото, държането на грешките и престъпленията на тоталитарния режим в дълбока тайна също могат да заслепяват хората, те също могат да ограничат тяхната зрителна и не само зрителна способност. Те не могат да видят, да чуят, да усетят и още по-малко да осъзнаят антисоциалната и противоличностната същност на тоталитаризма.

Според мен, изразеното в различни форми убеждение на Ст. Михайлов (с. 288 и с. 289), че важна причина на тоталитарното заслепление е страхът от жестоките репресии, от изтезанията в подземията на КГБ и МВР, от тежките условия в концлагерите, опасението, че ще има и разправа с близките, снемането от длъжност, лишаването от права и привилегии, оставането без средства за съществувание, отвратителния страх от оклеветяване, от обявяване на честни и предани революционери за врагове на народа и т.н. е лишено от основание — въпреки, че е един от дълбоките източници на тоталитаризма и въпреки, че Ст. Михайлов много добре разказва за това. Страхът не предшествува кървавите действия на тоталитарната власт, той не допринася за по-успешното възприемане на нейната същност, не помага за разширяването на зрителната способност на хората. В случая, страхът е следствие, а не причина. Той идва, след като се вижда, дори в една или друга степен се осъзнава същността на тоталитаризма. Не малко от тези хора много неща виждаха, разбираха, но мълчаха, а други оправдаваха престъпленията и прощаваха. За тях не всеки, който в нашите очи е бил герой или добър пример за подражание, наистина е бил такъв. Това е знаел само един „бог“. Само той е могъл да проникне в мислите и чувствата на човека. Само той е знаел истинската причина, поради която загиващия от ръката на безжалостния диктатор революционер е викал: „Да живее Сталин!“

Ст. Михайлов не е живял съзнателен живот в онези години и сигурно не е врял и кипял в антифашистката борба през онази епоха. Той няма личен опит и вероятно може би поради тази причина той е доста лековерен. Пише не за това, което е било, а за онова, което си е представял, а може би и за онова, което той е искал да бъде. Защо трябва във всички подобни случаи да изключваме възможността това да е било проява на своеобразен егоизъм и себелюбие и особено последна надежда на жертвата. Къде е тук заслеплението? Няма го. Напротив, тук жертвата може всичко да е виждала и знаела. Не е редно човекът да бъде идеализиран до толкова голяма степен. Излизайки от моя скромен опит, мога да кажа, че слабите революционери, които са предавали другарите си още след първия натиск в полицията, не са били малко. Почти всички арестувани правеха някакви признания. Затова в затворите, например в България, е имало много политически затворници. Като правило малкото от онези, които не са правили признания са били ликвидирвани без съд и присъда.

Социалистическият тоталитаризъм е полагал изключителни усилия за скриване от очите и ушите на хората на очевидните тежки престъпления и жестокости. Но не всичко е могло да бъде прикривано. Освен това тоталитаризмът не се проявява само в арестите, лагерите и репресиите.Съществуват и десетки други по-меки и по-“невинни“ форми на изразяване всред груповите и личностни взаимоотношения между хората. Имало е и много недостатъци. Правени са и не малко грешки. И по тази причина преобладаващата част от отрицателните явления не са могли да бъдат държани в пълна тайна. За това свидетелствуват и многобройните, широко разпространени в обществото анекдоти, или други кратки изрази, по адрес на тоталитарния режим, или на отделни факти и лица, от онова време. Спомням си фразата на Р.Ралин, написана срещу един от министрите на културата в България „Не се страхувам от министъра на културата — се казва в нея — страхувам се от културата на министъра“.

Мисля, че Ст. Михайлов подценява например западните интелектуалци, които са посещавали СССР и другите социалистически страни. Те също са били заслепявани. Ст. Михайлов разказва, че хора като Анри Барбюс, Лион Фойхтвангер, Хърбърт Уелс, Джон Бернал и др. през 30-те години, по време на масовия терор, са идвали и напускали СССР с хвалебствени слова. Според Ст. Михайлов те „... не могат да проникнат в немарксистката същност на установените обществени порядки“ (с.278). Неволно се питам как да проникнат, като са били заслепени, но не от тоталитаризма в СССР, а от голямото внимание, което им е оказвал този тоталитаризъм. Той е имал голяма нужда от почитатели и съюзници в чужбина. Джон Бернал говори положително за може би най-големия престъпник в социалистическата биологическа наука в СССР -Т. Лисенко (с.278). Искам да попитам, как няма да говори положително за Лисенко, щом е бил поканен и посрещнат радушно и се е радвал на неговото гостоприемство. От една страна това е човешко. От друга, не всички големи учени са могли да бъдат и големи човеци.

Вижда се, че не всичко е въпрос на интелект. В практическото поведение на тези интелектуалци (и не само на интелектуалците) могат да бъдат открити и много други съображения. Знае ли се например колко от тези хора редовно са пътували до социалистическите страни, колко от тях често са почивали и са се лекували безплатно в тези държави. Колко от тези, или подобни на тях хора, са изпращали децата си в СССР и другите социалистически страни, за да получат безплатно висше образование и т.н. Няма статистика за това. Но хората са знаели много от тези факти. Разбира се и онези чуждестранни гости, които безкористно са казвали положителни неща за живота в тези държави, които са хвалели „социалистическата демокрация“ не са били малко. Много и много неща се знаеха и от българските граждани. Хората за много неща се досещаха.

Отново авторът на обсъжданата книга подценява този фактор. Той пак гледа на морала на участниците в антифашистката борба и управлението след 1944 г., както и обстойните разговори които е водил с тях, с прекалено розови очила. Той е подбирал хора с „политически опит, често с висше образование, т.е. способни за по-дълбок анализ на обществените явления и процеси“ (с.279). Но той явно малко е мислил за ролята на личните интереси и не винаги високия морал на тези хора. За да се стигне до изводи за системата на управление и обществено устройство е бил нужен и възвишен морал, който във всички времена е бил дефицитен. Един от събеседниците на автора е заявил, че и по мое мнение интелигентния му баща „никога не се е съмнявал в системата“ (с.279). Какво друго би могъл да каже човекът за баща си. Още повече, че този баща е бил министър в правителство на тоталитарната система и отлично си е живял със своите министерски доходи и многобройни привилегии. Високата му култура не му е пречила.

Изобщо какъв е този „научен“ метод, да бъдат интервюирани активни борци само заради това им качество. Имало е активни борци и активни борци. Вълко Червенков, Тодор Живков и цялото им поддържащо ги обкръжение също са били активни борци. Нима е доказано че Г. Чанков, А. Югов, Р. Христозов и др. са били отстранени от партийното и държавно ръководство за това, че са били изтъкнати либерали и демократи предани поддръжници на марксизма, съпротивлявали се на тоталитаризма? Не е имало такова нещо. Посоченото изключване е било обусловено от безпринципна борба за първото място, за поста главен тоталитарист. Такава е била истината. Чест прави на Ст. Михайлов не само фактът, че той като хиляди други е разбрал и приел тази истина, но и защото ако се не лъжа той пръв от учените говори за нея. „Сталинисткото възпитание, пише Ст. Михайлов, е проникнало дълбоко в мисленето на ръководството на БКП“. То изцяло е проникнато от (с.324) тоталитаризма. На Ст. Михайлов може да се вярва не само защото е почтен човек, (колкото е могъл да бъде тогава), но и защото има непосредствен опит от работата си в ЦК на БКП. Знае се, и Ст. Михайлов разказва, че през есента на 1956 г. оживено се обсъжда евентуалната кандидатура на Г. Чанков за ръководител на политбюро на партията. „Това вече пряко заплашва първото ръководно място на Живков. Мерките са безапелационни: на заседание на политбюро на 5.VII.1957 г. Живков остро критикува Чанков, а на пленума на ЦК на БКП от 11-12-ти същия месец по доклад (обърни внимание —М.С.) на Югов, Чанков се снема от политбюро, изважда се от състава на Централния Комитет.“ (с. 327). С риск да допусна някакво отклонение от пълната обективност, да обвиня някого по-силно отколкото заслужава, ще изтъкна, че тук не става въпрос само за отделни лица и групи. По пътя на безпринципността и аморализма тръгнаха много хора, големи партийни колективи. ЦК на партията не правел изключение. Разказвайки за разправата на Живковизма с Г. Чанков, Михайлов отбелязва: „На пленума никой не подкрепя Чанков, срещу него е упражнена силна критика. ЦК все повече се превръща в робот за автоматично подкрепяне на Живков“ (с. 323). За подобни порочни действия на ЦК на БКП може да се прочете и на други места в обсъжданата книга.

За това колко „голям“ демократ е бил кандидат-членът на Политбюро Димитър Димов се вижда от доклада му срещу групата на Никола Куфарджиев. „В доклада на Димов — пише Ст. Михайлов — групата на Куфарджиев е представена тенденциозно и клеветнически, най-вероятно е те да не са вярвали, а да са се притворявали на вярващи“. Членовете на ЦК сляпо вярват на клеветите в доклада (ако изобщо вярват) (к.м. — М.С.) и бързат да дадат принос в тях... „Антуражът вече се проявява като безусловен послушник, участниците в групата на Куфарджиев и членовете на семействата им са изключени от партията, уволнени от работа, отнемат им се жителствата и жилищата в градовете, където живеят, интернирани са в затънтени селища, а някои от тях в резервати за криминални рецидивисти“ (с. 323 и 324). Тук аз засягам принципни неща. Нямах и нямам нищо против конкретните лица, които почти не познавах и не познавам. Отново се убеждавам, че изучаването на тоталитаризма чрез беседи със самите бивши тоталитаристи е лишено от смисъл.

Но защо да се занимаваме толкова дълго време с личния морал на високопоставените, но все пак второстепенни ръководители на БКП (членове на Политбюро и на ЦК на партията), които също носят непосредствена и тежка отговорност за установяване на тоталитарно управление в България.

Ако в тяхното минало не е имало нещо по-позорно, след завземането на властта те просто са били престанали да бъдат истински герои (ако въобще са били). Тук не е имало никакви чудеса или неизвестни изключителни сложности. Нали знаем, че властта, както и богатството, деморализират човека. Щом като може да се говори и Ст. Михайлов пише за „трагедията на Г. Димитров“, т.е. на герой номер едно на антифашистката борба, който още „през втората половина на 30-те години фактически капитулира пред Сталин“. Димитров „не прави обобщаващи изводи за политическия режим и общественото устройство, отнасящи се до цялостната му природа. Той също се оказва в плен на тоталитарното заслепление!“ Същата лична капитулация се повтаря след 1944 г. когато „Димитров се отказва от своите първоначални новаторски идеи, не стига до осъзнаване на необходимостта да се противопостави на сталинисткия тоталитаризъм, като увлече цялата партия по този път“ (с.317) и т.н. и т.н. За какво заслепление може да става дума тук. Заслепление няма, но за съжаление има мисъл и грижа за собствената кожа. Горе-долу същото се отнася за тоталитарното „заслепление“ на Вълко Червенков и на Васил Коларов. Диктаторският манталитет на В. Червенков беше изписан на физиката и на физиономията му. За тоталитарната атмосфера, която е съществувала през онези години, свидетелствувал и следния анекдот: Когато вече Г. Димитров умирал в санаториума „Боровиха“ край Москва, членът на Политбюро на ЦК на БКП и заместник председател на МС Добри Терпешев го попитал: „Бай Георге, на кого ни оставяш “ — Г. Димитров бил отговорил: на Вълко’!

Ст. Михайлов пише, че В. Коларов ненавиждал Трайчо Костов, не защото последният бил лош комунист, а загдето го е изместил от второто място в партията (с.318).

Във периода на нелегалната борба не се полагаха достатъчни, организирани усилия за нравственото възпитание на участниците в нея. Тези хора се родиха и формираха в условията на буржоазното общество и в никакъв случай не са били свободни от морални пороци. След победата борещите се безправни роби се превърнаха в борещи се властници и „господари“. Много от тях обаче са се борили както срещу фашизма, така и за собственото си многостранно благополучие. В немалко случаи те са получавали и негативен личен пример от бившите политемигранти в СССР. В последна сметка тези хора никак не са пренебрегвали личните си интереси. Например за бездомните ръководни кадри в центъра (а вероятно и по места) победата не бе сигнал за насочването им към обикновени скромни общежития. Обратното, много от дошлите на власт хора са били настанени в комфортни апартаменти в центъра на София. Лично съм влизал в такова жилище на генерал. Една от първите грижи на някои военни е била грижата за военния мундир. Още помня комичния външен вид на първия областен началник на милицията в Русе, който не е имал търпение да изчака новите униформи на милицията и е избързал да облече униформата на стария областен полицейски началник. Тази бърза деморализация в партията и държавата е продължила без прекъсване до деня на тяхното неизбежно сгромолясване след 10-ти ноември 1989 г. И никой не можа да се спаси от нея. Всичко е било много тъжно, но напълно логично и разбираемо.

И така не е редно да се характеризират като заслепление случаите на безспорен тоталитаризъм — често откровен и явен. Не е изключено, именно тук да е допуснато заслепление, неспособност да се установи антикомунистическия характер на сталинисткия тоталитаризъм и т.н. Казвам безспорен, защото изхождам от убеждението, че тоталитаристи са били далеч не само онези дейци на БКП, които са „колели и бесели“, създавали, поддържали, охранявали и пр. затворите и концентрационните лагери. Мнозинството от нас също сме били или тоталитаристи, или жертва на тоталитаризма. По-точно е да се каже, че почти всеки от нас, който е бил на ръководна работа, е бил и „тоталитарист“ и „жертва“. От една страна, той е потискал едни хора, от друга страна е бил потискан от по-високопоставените. Но явленията, които могат да заслепяват не се изчерпват с посочените от Ст. Михайлов.

За налагащото се по-нататъшно изясняване на този проблем следва да се премине на по-високо, по-общо и абстрактно равнище на познанието на явлението заслепление.

Измежду основните синоними на думата заслепление, наред с думите слепота, заслепеност и др. в своя синонимен речник Л. Нанов посочва и думи като — очарование, обаяние, пленяване, омагьосване, обайване, удивляване и др.⁵ Силно заслепява например ярката светлина, силният блясък, прелестния природен пейзаж (рядката красота изобщо), чистият прозрачен въздух, искрящото слънце, гладката морска повърхност, високото качество на изделието, пленителната усмивка, възвишения морал и т.н. Тук му е мястото да се каже, че всеки нормален човек (а не само повлияните от буржоазната пропаганда и реклама) се заслепява, дори задъхва, когато попадне в някоя западноевропейска столица и особено в който и да е североамерикански град. Много хора се заслепяват (замайват) от голямо богатство, разкошен живот, златно украшение, брилянтни накити и др. Още много неща могат да заслепят, да очароват човека. Кое е общото в това огромно разнообразие от заслепяващи фактори, към което науката трябва да се обърне. Мисля, че общото е положителния знак. Като правило човек може да бъде заслепен от позитивни, от привлекателни явления и предмети. Ако греша нека бъда поправен, но мисля, че никакво, или почти никакво заслепление от отрицателни и отблъскващи явления и предмети, в това число и никакво тоталитарно заслепление не може да има. В тоталитарното общество съществува някакво заслепление, но струва ми се при по-цялостното решаване на въпроса за неговото естество, характер и механизми, социологията и политологията са до голяма степен безпомощни. Следва да се премине на равнището на други науки като психологията, етиката и естетиката. Едно е да се видят безобразията, несправедливостите и жестокостите и съвсем друго е да се правят политически изводи за принципната неиздържаност на тоталитарното социално управление, да се организират протести и бунтове. Последното е било много опасно. Не всеки е бил Разколников. Броят на героите винаги е бил малък. До политически изводи, отнасящи се не само до цялата държавна система, но и до системата (атмосферата) в отделен град, село, предприятие, учреждение, заведение, институт и т.н. почти не се стига и поради личен користен интерес. „Така на мен ми е добре, какво ме интересуват другите, че да правя политически изводи“ — такава е философията и морала на егоистите, индивидуалистите, експлоататорите, кариеристите, крадците, двуличниците, фалшификаторите (например на марксизма) и др. злосторници.

Този вид егоизъм е бил типичен и за милиони граждани, на които не им е било толкова добре и които едва са се препитавали. Те са треперели за това препитание. Били са заплашвани, унижавани, потискани и притеснявани. Но не са смеели да протестират, да се включат в някакви опозиционни или полуопозиционни, десидентски и други групи.

Но Ст. Михайлов не е бил достатъчно осведомен и силен, за да реши вярно всички научни проблеми, които е поставил в своята книга. Малкото представи, които е могъл да има не са били и не могат да бъдат други освен в определена степен идеализирани и едностранчиви, т.е. непоследователно материалистически и диалектически. Отново трябва да се напомни, че членовете на БКП и активните участници в антифашистката борба не са били свръхестествени същества, не са били създадени от някаква специална смес. Те са били обикновени живи хора. Съзнанието и поведението им е било формирано под въздействието на най-разнообразни фактори. Това се отнася, както за периода на антифашистката съпротива, така и за времето след революцията и установяването на повече или по-малко социалистическо общество. Участието им в борбата не е било гаранция за идеален морален облик. У едни от тях са преобладавали колективизмът, другарството, преданността към организацията. В съзнанието на други връх са вземали елементите на егоизъм, индивидуализъм, себелюбие, славолюбие. Това добре са знаели членовете на колективите на партизанските отряди, политическите затвори и концентрационните лагери. Всички са усещали и възприемали многообразието. Виждали са, че едни от тях са били по-искренни, преданни и по-активни участници в обществено-политическия живот. Други са били по-колебливи, по-неустойчиви, по-непоследователни и по-малко активни. Например, когато в затворите са разпределяли храната, получавана отвън, едни са били по-честни, по-алтруистични, други са мислили повече за себе си. Едни са били по-сериозни и по-почтенни към женския пол, а други са били по-лекомислени и по-непочтенни и т.н. Всички тези добродетели и особено пороците са се развили много по-интензивно след победата. В поведението на не малко антифашисти връх са взимали неморални качества като властолюбието, себелюбието, алчността, кариеризма и др.

* * *

В заключение на целия този материал искам да кажа, че не се съмнявам в до голяма степен самостоятелния опит на Ст. Михайлов да направи значителен принос в анализа на крупното историческо явление наречено от него сталинистки тоталитаризъм. Но опитът е все пак опит. Нито една научна концепция, колкото и аргументирана да е, не може да се счита за пълно и вечно познание. Не е редно толкова категорично да се отрича всяка възможност за съществени промени в една или друга теория. Едва ли е нужно да казвам, че повече или по-малко концепциите като цяло и отделните им части трябва да се променят, развиват, обогатяват. По този път може да се стигне до превръщането на една концепция в друга, дори и в противоположна концепция.

В настоящата студия могат да се забележат редица идеи, които ако се вземат под внимание могат да внесат някои съществени и не дотам съществени изменения в схващанията на обществената наука за пост-капиталистическото общество.

(Ще се радвам да получа мнения и отзиви на следния имейл адрес: mois_semov@yahoo.com).

¹ Ст. Михайлов, Сталинисткият тоталитаризъм С. 2000 г. 413 стр.

² Ж.Желев, Фашизмът, София, „БЗНС“, с.113

³ Вж. Същата книга напр. с. 9

⁴ Ционизъм — еврейско национално политическо движение, призоваващо към репатриация на прогонените от отечеството им и пръснати по целия свят евреи в планината Цион, намираща се в околностите на някогашната и днешна столица на еврейската държава, Йерусалим.

⁵ Виж Български синонимен речник С.1963 г., с.143-144

Обратно към: [Моис Семов][СЛОВОТО]

© Проф. д-р Моис Семов. Всички права запазени!