напред назад Обратно към: [Диана Петрова][СЛОВОТО]



Две сестри


Имало едно време две сестри. И двете пеели много хубаво. Едната се казвала Герда, а другата Мина. И двете мечтаели да пеят по света и да станат много известни с пойните си гласове. Един ден те седнали на тротоара пред схлупената къщурка накрая на малкото градче, където живеели. Стояли безмълвно и се наслаждавали на зелената трева в отсрещната градинка. Неочаквано Герда продумала:

— Понякога усещам песента като кръвта във вените си. Бушува, гневи се, размътва ми ума... Сякаш копнее да излезе навън. Гърлото ми направо ще се пръсне, ако не запея...

— Да, при мен е същото, но... — присвила вежди Мина — струва ми се това не е на добро.

— Защо да не е?

— Ами някак си е страшничко. Да имаш такава сила в себе си. Ако не запееш може и да се пръснеш...

— Ха-ха-ха — разсмяла се гръмогласно Герда — най-много да те заболи гърлото.

Не минало много време и Мина и Герда започнали да се прочуват. Песента им се леела първо в съседните градове, после и в други страни. Случило се така, че двете сестри се влюбили в двама братя близнаци. Искали да се оженят. Били на върха на щастието си! Герда започнала да се приготвя за сватба, но Мина още се колебаела дали да се ожени.

— Какво те спира, скъпа сестро. Обичаш ли го?

— Да, и именно затова съм тъжна.

— Но защо?

— Просто мисля малко по-напред от тебе.

— И като мислиш, какво измисли хубавата ти главица — закачила я Герда, която оправяла косата си пред огледалото.

— Омъжа ли се, това значи край с пеенето.

— Ти пък, много си крайна, че какво толкова ще се промени...

— Как какво, не виждаш ли, ако се омъжа за него, след време ще ми се приискат и деца...

— И какво лошо има?

— Ами появят ли се децата, става една...

— Май прекалено много слушаш възрастните. Все някак ще се оправиш, сигурна съм.

— Не, не разбираш, че ще се оправиш, ще се оправиш, но въпросът е, че ще трябва да избираш между кариера и деца. Винаги едното ще е ощетено, а ако аз имам дете, няма да понеса да го ощетя.

— Че защо пък трябва да го ощетяваш?

— Защо, та защо! Помисли малко — ядосала се вече Мина — Не мога да издържа на изкушението да не пея. Пее ми се, ходи ми се по света и ще се отдам на това. То е сякаш по-силно от мене. Спомняш ли си преди време какво ми каза за песента, как се разливала по вените ти. Не можеш да я озаптиш и просто да станеш домакиня. Тя те изгаря отвътре, копнее да излезе, ами да, така го каза и ти. Не че не обичаш детето си, просто...

— Айде... — тя рибата още в морето, а ти вече я изпържи.

— Уф, безсмислено е. Не разбираш.

— Разбирам, сестро — станала по-сериозна Герда. Разбирам, но ми се струва, че аз няма да издържа на другото. Ако се отдам на песента, ще трябва да пожертвам любовта си. А това няма да го понеса.

— Тъй да бъде. Ще се радвам да се омъжиш! Но аз май няма да го направя.

Минало още толкова време. Мина отказала на своя възлюбен да се ожени за него и продължила да пее по света. Славата й нарастнала много. Тя забогатяла. Купила си нова къща в хубав град, нова кола, ходела на един куп курсове за какво ли не, пеела, веселяла хората и себе си. Герда се омъжила, родила две деца. Опитала се да продължи да пее, но годините, които загубила, докато отглеждала бебета си, натежали. Вече загубила онази острота на гласа си и умението бързо да се учи и променя. Постепенно се отказала съвсем. Един ден сестрите отново се срещнали. Мина пристигнала с новата си кола на гости на сестра си, която живеела в малка къща в същия град, където и двете отраснали.

— Е, стана тя една — казала Мина — докато двете стоели на масичка и пиели кафето си отвън.

— Да, точно както го предрече — отвърнала Герда и подала топката на децата си, които играели и вдигали глъч на двора.

— Блазе ти, май трябваше да избера семейството — замечтала се Мина.

— Блазе ти на тебе, може би аз трябваше да избера песента.

И двете се разсмяли дружно. Когато смехът им стихнал Мина попитала:

— Защо? Какво по-хубаво от деца и мъж, който да те обича, както ти го обичаш?

— Да, това е много хубаво, стига да не те изгаря нещо отвътре. Нали се сещаш — то е по-силно от мен. Понякога нощем, когато уморена се тръшкам на леглото, точно преди да склопя очи си мисля: ехх, ей сега да можех да запея, ама с пълно гърло и да събера цялата махала.

— При мен е по-зле — вечер, като се тръшна уморена на леглото си викам — ей, сега да имаше едно дете да ме целуне за лека нощ, само това ми стига.

— Коя постъпи правилно, Мина, не знам. Като гледам и двете сме щастливи но не изцяло.

— Да, така е. И наистина никой не знае коя постъпи правилно.

— Може би защото никоя не е имала и двете. Но има жени, които имат и двете — деца и работа.

— И все не си доволен, и все времето ти не стига.

— Права си, има много такива жени. Не мисля, че и те са на върха на щастието си.

— Мисля, че и двете постъпихме правилно.

— Да, и двете оставяме нещо след себе си.

— И не е сигурно, че ще просъществуват дълго.

— Така е.

— Така е, така е — започнаха да повтарят децата и всички заедно започнаха да се смеят.

 


напред горе назад Обратно към: [Диана Петрова][СЛОВОТО]

 

© Диана Петрова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух