напред назад Обратно към: [Диана Петрова][СЛОВОТО]



Златната сърна


Трудно беше да гледаш боровозелените му очи, които излъчваха здраве и бодяха като иглички. Те обаче не обещаваха покоя, който даряват вечнозелените гори, а само, че щом ги зърнеш, оставаш в техен плен. Разбира се, това се отнасяше за всички жени, които се прехласваха по него. Тодор беше едър и усмихнат, но той в никакъв случай не представляваше еталон за красота. Ала женските сетива чуваха, виждаха и усещаха много повече. Каквото и да бе то – Тодор го притежаваше и много мъже биха му завидили за това качество. Дарбата му да омайва женската част от аудиторията се допълваше от чувството му за хумор. По-романтичните дами тайничко го наричаха „Смело сърце“ по едноименния филм, но за останалите той беше веселият дух на компанията, без който всяко забавление се превръщаше в досадно. Онази вечер негов приятел от ловната дружинка го очакваше по повод рожденния си ден в едно заведение. Тодор отиде, облечен с ловното си елече и щом отвори вратата, от дъното се чу вик, последван от множество възклицания: „Хайде, бе, Тодоре!“ След няколко чашки от сервираното червено вино, компанията се залюля като лодка сред морски вълни и от всички страни го подканиха да разкаже някоя от ловните си истории. Той се остави да го помолят известно време, но не повече, отколкото стигаше, за да си предаде тежест. След това стана, изкашля се и поде:

– И значи, вървя си аз през гората и газя в лепкавата кал. Не помня колко време е минало, но усетих странното присъствие на елена. Нали знаете как е когато някой ви наблюдава, без да го виждате. Чувствате, че очите му са вперени във вас. Обърнах се и го видях на десет метра от мен. Гледаше ме и не помръдваше. За миг помислих, че е видение. Бавно повдигнах пушката си, за да се прицеля. През мерника видях, че очите му все още са вперени в мен и опрях показалеца в спусъка. Тогава-а – тук Тодор забърза говора си – той сякаш видя смъртта си и хукна като заек през гората. Прицелих се и стрелях– дум-дум-дум! Когато пушекът се вдигна, видях тялото му на земята. Още потръпваше в предсмъртни спазми. Настана пълна тишина, а после няколко души изръкопляскаха. Помислих си, че ако Тодор живееше в Средновековието и не беше благородник, неизменно щеше да се добере до титла – дар словото му беше второто му оръжие. Третото, разбира се, беше любимата му пушка, която с гордост носеше, когато ходеше на лов.

След като всички обсъдиха историята, отляво се изправи друг гост, който Тодор не познаваше.

– И аз ловувам, но моят разказ ще ви остави без дъх.

Недоверчиви погледи от всички страни се насочиха към него.

– Какво? Не вярвате ли? – допълни той.

И започна да разказва за поверието, че нейде из горите на Средна Стара планина живеела Златната сърна. Който я откриел, забогатявал. Първо сам мислел, че това са бабини деветини, но веднъж, когато се скитал из планинските пътеки, видял странно сияние. Не можело да бъде езеро, защото по тези места не се срещали. Приближил се бавно и я видял в цялото й великолепие. Тя блестяла на слънцето и огрявала цялата околност. Щом го зърнала, сърната се скрила в гората с няколко скока. Оттогава минала цяла година, но той не спирал да я търси. Ефектът, който произведе историята, наистина беше несравним. Всички слушаха с полуотворени усти и на никой не хрумна да ръкопляска. Чутото се умножаваше и от изпития алкохол, така че компанията се предаде, омагьосана от разказа на непознатия. Мина време, докато хората заговорят отново и думите прераснат в танци и смях. Само Тодор стоеше на едно от сепаретата и гледаше в отблясъка на чашата си. Това не беше милия, усмихнат Тодор, който всички познаваха. Дали ловецът или преследвачът в него се събудиха, но боровозелените му очи бяха помътнели. Той се прибра скоро, събу се и се мушна в леглото. Въртя се дълго и успя да заспи едва на разсъмване. Скочи в ранния предиобед и се застяга за лов. Домашните му се учудиха от внезапното му хрумване, но никой не се опита да се възпротиви. Всички знаеха, че науми ли си нещо, беше безсмислено да го разубеждават. Хвана автобус до Троян и се стовари там към пет часа. Нае си стая в малък приличен хотел, изкъпа се и легна да поспи. Мислеше да зареди не само пушката си, но и следващия ден с очаквания. Първите утринни лъчи го събудиха неласкаво. Той стана, изми се и закуси набързо в лобито. После нае такси, което го откара до края на асфалтовия път. Оттам пое по горските пътеки, които смяташе, че бързо ще опознае. Това обаче се случва с всички, които за първи път стъпват в Средна Стара планина. Измамно полегата, тя ги привличаше навътре и навътре и преди да са се усетили – пътеките се преплитаха като нишки на паяжина. Тодор не направи изключение и скоро се загуби. Носеше вода и парче хляб от хотела и не се страхуваше да замръкне. Затова зареди пушката си и навлезе в красивата ранноесенна гора. Името „Тодор“ означава „божи дар“. Не че вярвам в символиката на имената, но не мога да отрека, че понякога тяхното значение следва съдбата на притежателите си. Така беше и в този случай, в който някои гонеха Златната сърна цяла година, а други я намираха още от първия ден. Блясъкът й беше неповторим като статуетката на Моцарт във Виена, стъпките й тихи като шумоленето на изящна рокля, а тялото й – изваяно подобно на ваза. Стоеше до един храст и пасеше кротко, когато Тодор, привлечен от сиянието й, се приближи. Той използва ловните си умения да се промъква тихо и се помоли наум да не стъпи върху клечка, която да се строши под обувките му. Стигна на няколко разкрача зад гърба й и се прицели. В този момент нещо шумна, тя се обърна и го видя. Очите й бяха съвсем човешки, което изплаши Тодор и сърцето му запрепуска. Само миг и щеше да бъде убита. Тя знаеше това, цялата й стойка издаваше страх. Очите й се завъртяха първо наляво, после надясно. Тя изблея:

– Спри!

Излезе нещо като мучене, но ясно се разбра какво каза. Тодор облещи очи в пълен потрес. Как беше възможно това? В главата му мислите се хвърляха една през друга като чаен сервиз, станал жертва на скандал. Дали беше замаян от многото ходене и му се привиждаше? Да не би водата, която пиеше, да предизвикваше халюцинации – спомни си, че я наля от чешмата в хотелската си стая? Преди да се опомни, сърната продължи:

– Ако пощадиш живота ми, ще те даря с най-голямото богатство на света.

Тодор сякаш беше забравил да говори.

– Да... да – чу се да казва като през стена.

– Благодаря ти – отвърна сърната и понечи да си отиде, но тогава изведнъж Тодор заговори на пълни обороти.

– Коя си ти? Сънувам ли? Говореща Златна сърна... никога няма да ми повярват.

– Не е нужно – продължи тя. – Учудвам се, че не попита за богатството. Който ме е заплашвал, го е правил заради това.

– Ами... да питам тогава – стесни се Тодор, но реши да използва ценния момент.

– Ти вече си най-богатият мъж – ще бъдеш здрав и с късмет до края на дните си. Настъпи тишина. Сякаш Тодор претегляше наум колко важно беше това спрямо златото, което щеше да получи, ако убие сърната. Животното проследи колебанието му с безпогрешен усет.

 

*

Есента се разтопи в суха зима. Сняг валеше чак до осми март, когато изведнъж секна. Приятелите му обичаха да се шегуват, че в женския месец не може да се очаква хубаво време. Но на именния му ден пролетта щеше да размотае разноцветния си килим или да изригне преждевременно като гейзер изпод ледени води. Тодор винаги оставяше вратата към неизвестното открехната, но откакто видя Златната сърна, животът му се преобърна. Сега не предполагаше, а знаеше със сигурност, че късметът ще е на негова страна. Движеше се свободно, дори поемаше неоправдани рискове като да се връща с два дни по-късно от лов вкъщи. Никой от домашните не му се сърдеше, защото сега той не само имаше късмет, а и го носеше на останалите. Който го срещнеше сутрин, смяташе, че денят му ще премине успешно. Децата се тълпяха да го пипат, както се прави с коминочистач. За именния му ден бяха намислили да поканят гости вкъщи. Цял ден готвиха различни ястия, вариха жито, както беше по традиция, и нареждаха масата. Гостите бяха цели десет и едва се събраха в тясната трапезария. Стана задушно и весело. След като пийнаха от превързходната домашна ракия, настъпи часът Тодор да разкаже поредната си ловна история. Ето как я завърши той:

– Оказа се, че най-голямото богатство, с което ме дари Златната сърна, е здраве.

– И ти повярва ли й? – подсмихна се един от приятелите му, прочут със скептицизма си.

Онази вечер нямаше жива душа в къщата, която да приема насериозно разказа за Златната сърна. Тодор се славеше с разкрасяването на ловните си истории. Че кой опитен ловец не го прави? Всеизвестно е обаче, че неща, на които хората не са вярвали цяла вечност, се случват често. Тодор живя в безупречно здраве до дълбока старост. В онзи ден, когато отиде в троянския балкан да търси Златната сърна, той подари един живот и в замяна получи най-голямото богатство, макар никой освен него да не смяташе така.

 


напред горе назад Обратно към: [Диана Петрова][СЛОВОТО]

 

© Диана Петрова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух