|
Обратно към: [Зорница Йорданова][СЛОВОТО] Memento moriАспекти на (не)обвързване между апокрифа "Ходене на Богородица по мъките" и "Ад" от Данте Алигиери
Идеята за трансцедентното, като постоянно присъстващ момент в културната ситуация на всяка епоха, поставя въпроси, които търсят обяснение на съществуването на човека след прекрачването на смъртта. Стремежът да се види и опознае отвъдния свят поставя структурните и семантични параметри на апокрифа "Ходене на Богородица по мъките" и първата кантика "Ад" от "Божествена комедия" на Данте Алигиери. Успоредяването на тези два текста задава диалогични връзки, които обвързват две различни в културното си звучене творби в тематичното ядро на разказа за небитието. То се движи по време-пространствени оси, които са подчинени на мотива за пътуването и придружаващите го смислови кодове. Сближаването се осъществява и чрез присъствието на въпросно-отговорна схема като присъщ похват при изобразяването на апокалиптичните сцени. Функционирането на образи, които изграждат полета в двете картини на ада, потвърждават мотивацията на междутекстовото обвързване: тъмнината, огънят и змията се налагат като универсални символи на греха. Различните гледни точки, които ни предоставят "Ходене на Богородица по мъките" и "Ад", взаимно се допълват, като в своето интертекстуално разговаряне, позволяват на читателя да се сдобие с адекватна представа за отвъдния свят1. Източно-православната традиция генерира огромна по обем книжнина, която интерпретира проблема за съществуването след смъртта: "Книга за Енох", "Откровение Варухово", "Видение Исаево", "Ходене на Богородица по мъките" и др. Съдържанието на тези текстове се определя като апокрифно, като това не се отнася до жанра, а до съдържащите в тези творби противоречиви на официалната догма елементи. Апокрифният текст "Ходене на Богородица по мъките" изгражда визия за онази част от трансцедентното, където са захвърлени душите на грешниците – ада. Този апокриф датира сравнително от рано. Счита се, че възниква през VI век на византийска почва. Но ако трябва да бъдем точни, първият текст, който притегля вниманието на християнина към небитието е "Апокалипсис на Йоан Богослов". Апокрифът "Ходене на Богородица по мъките" притежава своя матрица (текст, от който е повлиян) – "Видение на апостол Павел"2. Сглобяването на всички текстове на апокалиптична тематика създава един общ свят на грешници и техните надзиратели, слуги на падналия ангел – свят на злото. Мозаичният характер на множеството интерпретации на проблема за отвъдното ни отпраща към католическата традиция, която след схизмата от 16. 07. 1054 г. се различава в структурно-каноническо и верово отношение от православието. В Западна Европа се появяват произведения на религиозна тематика, които принадлежат към жанра на видението. През Късното средновековие основа на този жанр е сънят - едно от средствата да се познае Божията воля. Този тип видение привлича към себе си едно от четирите нива на смисъла – алегорическото. Известни ни са съчиненията на монаха Алберик, на английския автор Уилиам Лангланд "Видение на Петър Орача" и др3. Всички те се вписват в жанра, интерпретиращ проблеми, съотнесени към небитието. Счита се, че един от гениите на Западното Средновековие – Данте Алигиери, написва своята "Божествена комедия" като я поставя в рамката на видението-сън4. Зададените смисли от самия жанр се свеждат към същностния етически и структурен факт – алегорията. Този тип литературно изображение откриваме и в библейския текст. От една страна, съществува интерпретацията на Стария и Новия завет, съдържаща морални предписания към християните, а от друга страна, се налага алегоричното тълкуване, което извежда на повърхността смисли, достъпни само за посветени. Извличането на буквално съдържание от Библията е опит да се обясни действителността. Св. Писание говори за исторически факти, освен ако това не е способ да се представи една по-висша реалност, която се намира в отвъдния свят. В този смисъл библейският текст не е сбор от метафори, а огромна алегория, държаща ключа към трансцедентното5. Алегорична стойност притежават разказите за ада, които представляват тематичната основа на апокрифа "Ходене на Богородица по мъките" и "Ад" на Д. Алигиери. Описанието на преизподнята има за своя цел да разкрие истинското значение на Св. Писание, което е изцяло пророческо: последователите на Христос се издигат, а грешниците ще бъдат хвърлени в мрак. Алегоричните смисли в апокалиптичните текстове се доразвиват от разгръщането на фабулата посредством пътуването. В "Ходене на Богородица по мъките" отглаголното съществително "ходене", поставено в самото заглавие, придава структурно-семантична стойност на пътя. В "Ад" Данте и неговият водач Вергилий също пътуват из кръговете на ада. В композиционно отношение пътят дава възможност сюжетните епизоди в относителна подреденост да разгърнат разказа за извършения грях и заслуженото възмездие. Постига се изчистена структура на текста и динаминизираност – картините на Ужаса се сменят една след друга, така че възприемателят остава "хипнотизиран" пред сцените на болка и страдание. Натрупването на бързо сменящи се епизоди задейства кинематографичния модел – разчленяване на движението на фиксирани елементи (отделни сцени от ада). Подобно на монтажа в киното възприемателят трябва да види частите в едно цяло. Така изображението се разгръща до появата на характерните форми на обратната перспектива, за да достигне човек и до най-отдалеченото кътче на отвъдния свят6. Оттук се поражда склонността разказа в апокрифа и "Ад" да се възприема като истинен. Семантиката на пътуването в отвъдното ни извежда на по-високо художествено и философско ниво. Желанието за проникване в ада е търсене корените на злото. От съвременна гледна точка това е опит да се изследва безсъзнателното. Но и за настоящето, и за Средновековието пътуването в ада е по-скоро необходимост да се задействат самоотбранителни психологически функции на личността, отколкото проява на самонаказание7. Идеята за пътя, който все ни връща към нас самите, намира своята реализация и в творчеството на френските символисти8. Ако следваме тази насока, възниква въпроса: дали образите на прокълнатите в апокрифа и "Ад" не са проекции на болезнени състояния на личността, породени от невъзможността да се постигне свръхчовешката цел? Психологическият аспект на мотива за пътуването ни препраща към мистични измерения на визията за трансцедентното. Първата кантика "Ад" от "Божествена комедия" притежава за композиционно скеле пространствения модел на ада, който е в съзвучие с астрологическите, математическите и религиозни представи на Късното западно средновековие. Илюстрациите, които придружават Дантеевата поема изобразяват пъкъла като конус, чиято основа е непосредствено под земната повърхност на свещения град Иерусалим, а върхът е насочен към центъра на земята. Адът е разделен на девет концентрични кръга, като 7, 8 и 9 кръг имат по няколко подкръга. Данте е мистик и затова той не избира случайно конуса като геометрично въплъщение на отвъдното. Разчленяването на тази фигура представя сбор от кръг и триъгълник. От своя страна, триъгълникът е непосредствено свързан с числото три, което в християнството символизира Св. Троица. Обърнатият надолу триъгълник такъв, какъвто го откриваме в постройката на Дантеевия ад, въплъщава човешката природа като генетически носител на греха9. Кръгът в случая символизира по-скоро творението, отколкото неговия творец. Психологическата стойност на геометричните фигури също е от значение: "Човешката фигура спонтанно тълкува кръглата фигура, като динамично изображение на диалектиката между трансцедентното небесно, към което човекът естествено се стреми, и земното, където се възприема като субект на преход, който трябва да извърши с помощта на знаците."10 Следвайки този смисъл, основата на конуса - кръгът, е преходна равнина между света на Божията светлина – Рая и света на вечния мрак – Ада. Диалектиката на метафизичното, сдобила се с геометричен израз, поставя въпроса за грешния човек, закотвен в бездната на собственото си битие, и инстинктивния порив на съзнанието към неограничеността на всемира11. Следвайки католическата традиция, "Божествена комедия" изобразява и трето ниво в архитектониката на небитието – Чистилището. Тази част от отвъдния свят е поместена между Ада и Рая, като по този начин тя отлага рязкото разграничаване между двете крайни степени на болката и блаженството. В православното учение се запазва бинарното разделение на небитието. Пространствената схема на ада в апокрифа "Ходене на Богородица по мъките" е по-опростена, но не е лишена от семантична натовареност. Представата за отвъдното се активира от заповедта на архангел Михаил да се отвори ада. По алегоричен път се маркира зоната на преход между двата свята. Завесата е вдигната и нашето съзнание се изправя пред ужасяващи сцени на ада. Пространство в апокрифа се поддържа от няколко опозиционни двойки: "Щом бе възвестено словото, слезе архангел Михаил заедно с 400 ангели – сто от изток, сто от запад, сто от юг и сто от север." (пч. е от а.) Богородица пожелава да тръгне първо на юг. Движейки се в тази посока, пред нея се разкриват мъките на еретици, прокълнати от майка и баща, блудници, братоубийци, лъжци, лихвари, клеветници. Преди този момент Богородица вижда в ада езичници. Така зададената посока юг маркира второто ниво на преизподнята. Ако съществува степенуване в картините на Ужаса, то "големите мъки" се намират на север. В своебразното трето ниво на ада са поставени ленивците, свещениците и монасите. Северът символизира първичното зло, чийто източник е самият дявол. Съществува схващане, че Сатаната също идва от север12. Другата ос изток-запад е подменена от опозицията дясно-ляво. В християнството дясната страна символизира божията закрила, а лявата е посоката на мрака, на ада. Тълкуването на тази опозиция зависи от ритуалната стойка; ако при молитва лицето е обърнато на юг, то изгревът, животът оставя отляво и затова лявата страна се приема за добра (у етруските, китайците, прабългарите), а дясната страна е на запад. При ориентацията на изток лявата страна се пада на север, дясната – на юг, пътят на слънцето е видян от дясната страна13. В юдаизма съществува схващане, че първоначално Адам е бил не само двуполов, но се уточнява, че дясната му половина била мъж, а лявата – жена14. Това твърдение трудно може да се обвърже с направения избор от Богородица – тя отива наляво, където са "големите мъки". В последното, описано от апокрифа, ниво на ада са хвърлени евреите, които са убили Христос и онези християни, вършили дяволски дела. Посоките ляво-дясно като пространствено-изграждащи маркери откриват своето място и в "Ад" на Д. Алигиери:
Осите юг-север и дясно-ляво служат за своебразен компас при пътуването в света на сенките. Установява се съществена разлика в архитектониката на пространството в апокрифа и в "Ад". Докато в Дантеевата творба конструкцията притежава за свой фундамент кръга, то четирите посоки, заключващи пространството в "Ходене на Богородица по мъките", чертаят контурите на квадрата. Тази геометрична фигура зависи от числото четири15. В апокрифа 400 ангели се явяват пред Божията майка. Тъй като всички страни на квадрата са равни, Блажени Августин счита квадрата като знак на справедливостта16. Настойчивото присъствие на квадрата в апокрифния текст ограничава времепространството в безнадежността на грешниците. Разглежданите два текста откриват своята допирателна права в християнската представа за времето. Времето в християнството тече линейно: от сътворението на света до Страшния съд. Историческото минало е продължение на библейския разказ. Но човечеството все се опитва да преодолее пророческото предначертание в Библията: "Човек създава онова, което нарича история като параван, за да скрие от себе си делото на апокалипсиса."17 Болката и стенанията на грешниците в "Ходене на Богородица по мъките" и "Ад" са зададени като истинно случване и човекът през Средновековието ги е възприемал като такива. "При предсказанията цялото преживяване на разказвача е представено като действие в миналото, но в най-съществената част на творбата се говори за бъдеще."18 Времето, носено от апокалиптичните картини е бъдеще, то е пророческо. Но улавянето на субективни елементи в "Ад", от една страна, и фолклорно присъствие в апокрифа, от друга, съставя ново времево измерение, свързано със земното битие на човека. Д. Алигиери поставя в ада личности, които са били негови политически врагове. И ако Вергилий, който авторът смята за свой учител, в "Енеида" представя минали събития за бъдещи, то Д. Алигиери прави обратното – бъдещи събития са видени като отминали. Така в 9 кръг на ада се появява образа на монаха Албериго де Манфреди, който през пролетта на 1300 г. е все още жив, но душата му е в отвъдното. Авторът претендира, че разказът за небитието в "Комедията" има стойност на откровение, т. е. вещание на истината с Божията помощ. Движението по времепространствената координатна система на апокалиптичните текстове "Ходене на Богородица по мъките" и "Ад" е и придвижване в семантично-структурната схема на диалога. През цялата продължителност на пътуването в отвъдното персонажните двойки в двата текста разговарят. Посредством водените диалози сцените на страдание са експресивно представени - чрез словото, разгърнато в една въпросно-отговорна конструкция, се постига визуална представа и усещане за съ-участие в случващото се.
Основните персонажи разчупват рамките на диалога, съдържащ външната оценъчност на наблюдател, така че се озовават в комуникативна ситуация, в която срещуположната страна е самият грешник. Д. Алигиери разговаря с някои от душите, които среща в ада (в ХV п. героят вижда Брунето Латини, който му предсказва бляскаво бъдеще като поет). След като тъмнината се разсейва Богородица се озовава пред множество народ, мъже и жени: "Какво сте направили нещастници...?" Мъчениците я видяха и й казаха: "Как си ни смилила, света Богородице, твоят син дойде на земята и не ни запита, нито прадедът Авраам, нито..., а ти пресвета Богородице и застъпнице, ти си стена за християнския род..." Думите, произнесени от грешниците, са неоспоримо доказателство за достоверността на разказа. Като друга степен на комуникативност може да се посочат и диалогичните връзки (в Бахтинов смисъл), които откриваме между текстовете "Ходене на Богородица по мъките" и "Ад". Междутекстовото /не/обвързване се сбъдва на ниво персонажи. В двата текста съществуват двойка герои, които осъществяват пътуването в ада. Богородица и архангел Михаил и Данте и Вергилий – през тяхната оптика средновековният човек поглежда в света на грешниците. Образът на Богородица и този на Данте се превръщат в изразители на състрадание:
Ако Данте проявява съчувствие само в определени моменти, то Богородица достига до крайната степен в своето състрадание – застава пред Бог, за да измоли милост за хвърлените в ада християни. Култът към Богородица се активизира с особена сила след 431 г., когато на вселенския събор се признава, че тя еродила богочовека Христос19. Сълзите на Божията майка не са само израз на силна емоционалност, но те са и символ на любовта към хората, на застъпничеството за човека пред Отеца. В съзвучие с изградения образ на Богородица е и начина, по който тя е посрещната от архангел Михаил. Употребената анафора "Радвай се..." е маркер за хвалебствения модус (освен в апокрифния текст, се среща и в похвалата, икосите, акатистите и др. ). Поместената възхвала в апокрифа бележи високия култ към Богородица, съществуващ в България през Средновековието. Движейки се по "мостовете на междутекстовостта" можем да обособим типове грешници. В католическия ад на Д. Алигиери и в този на апокрифа, като първа степен на греха са поставени езичниците:
На това ниво откриваме едно конкретно различие между двата текста – Д. Алигиери ситуира образа на Моисей в първи кръг на ада, докато в апокрифа той е сред праведниците, които Богородица призовава. Езичниците са осъдени да пребивават във вечен мрак, тъй като не са познали Христос, който е светлината на света (Йоан, 8:12). Тъмнината се явява символ на отрицанието, че е възможен живот извън рамките на християнското учение. В мрак са хвърлени и еретиците: "Каква е тази тъмнина и какви са тези, които пребивават в нея?" Ангелът отговори: "Тези не вярваха в света Троица, нито в тебе, света Богородице... и че от теб се е родил нашият господ Исус Христос..." ("Ходене на Богородица по мъките") В Дантеевата поема еретиците са поместени в 4 кръг на ада, където наказанието е функция на огъня. Грешниците са потопени в огнени реки или езера. Присъствието на огнената стихия откриваме във второто ниво на преизподнята в "Ходене на Богородица по мъките": "... заведоха Богородица на юг, където течеше огнена река. " В "Ад" Д. Алигиери назовава реките, които текат в отвъдния свят, всяка от тях притежава своя функция: Ахеронт /болки/, Пирифлегетон /изгаряния/, Кокит /ридания/, Стикс /ужаси/, Лета /забрава/ - детерминират участта на душата, попаднала в ада. Огънят е символ на пречистване и възраждане. Но това се отнася и за водата, която притежава същата семантика. Разликата се изразява в това, че огънят символизира пречистването в духовен план20. В този контекст съчетания като "огнена река" или "огнено езеро" притежават двойна натовареност – заличаване на греха като зло, както на земята, така и в отвъдното. Разказвачът на апокрифа поставя в огнената река три групи грешници: прокълнати от майка и баща, блудници, "тези, които са яли човешко месо", т. е. проливали са собствена кръв. Братоубийците като тип грешници са поставени и в Дантеевия ад. През 1300 г. във Флоренция избухва война между партията на белите и партията на черните. Тъй като авторът подкрепя белите, той поставя в ада политическите си врагове – черните. Следвайки разказа в апокрифа, пред нас се появяват образи на лъжци, лихвари, ленивците, клеветници, свещеници, монаси; всички те са поместени в третата част от пътуването на Богородица. Описанията на страданията образува своебразна градация на Ужаса: започва се от огнен облак, на който лежат ленивците, следва "желязно дърво, на чиито клони върховете имаха железни куки и на тях увиснали за езиците много мъже и жени, за да се стигне до мъж и крилата змия с три глави; едната беше в очите на мъжа, а двете в устата му. " Действеното субективно начало в "Ад" дава по-различен ред на грешниците: в 7 кръг на ада са убийците, в 8 кръг – измамниците, а в 9 кръг – предателите. но разказът за дъното на преизподнята, за големите прегрешения и мъки се сдобивам едно звучене в апокрифа и в "Ад". Четвъртото ниво от ада, което посещава Богородица, е отредено за евреите, предали Христос и за християните, вършили дяволски дела, намира своето отражение в 9 кръг от Дантеевия ад, наречен Юдека по името на Юда Искариотски – предателят на Иисус. Разчитането на интертекстуалните кодове довежда до очертаването на друг ареал от образи, притеглящи един към друг Дантеевата поема и апокрифа "Ходене на Богородица по мъките". Присъствието на митични чудовища във времепространството на двата текста обръща погледа ни към епохата на Античността. Минотавър, Цербер, Медуза се изправят пред героя в началото на даден кръг от ада. Те са поставени за надзиратели на грешниците, образите им са символ на абсолютното зло. Триглава крилата змия измъчва грешник в ада, описан от апокрифа. Проекции на този образ като емблема на злото откриваме в целия балкански фолклор. Злото получава множество превъплъщения във всеки грешник. Подобно на метаморфозите, описани от Овидий, грехът мултиплицира човешкото падение в различни форми. Грехопадението вълнува човечеството основно като важна част от етическата проблематика. Според Пол Диел21 адът има основание само като конфликт на психологическо равнище: състояние на конфликт в човешката психика – "от битката срещу чудовищата на падението"22. Адът е съзнанието отстъпило в борбата със злото, опитало се да го забрави в несъзнателното или да се примири с него. Етическата норма, която следва Д. Алигиери в своята поема, дава семантична обосновка на цялата архитектоника на ада. Авторът възприема нравствената догматика, развита от Аристотел в трактата му "Никомахова етика"23:
Античността очертава нравствената линия на човешкия живот, поставя въпроси за добродетелта и порока, за справедливото възмездие. Върху разрешаването на тези проблеми почива и цялото християнско учение. Аристотел свързва нравствеността с удоволствието и страданието. Ако човек е зависим от земните наслади дотолкова, че те изцяло да го обсебят, то той е изгубил своето спокойствие и от този момент започват за него страданията. Затова античният автор препоръчва да се избягват три неща: порок, невъздържаност, зверство. Но и добродетелта, и порока зависят изцяло от човека. В този смисъл съзнателният избор определя начина, по който може да се изживее живота – в съгласие със съвестта си или в конфликт със собственото Его и обществото. Човек е отговорен за постъпките си. Това правило е ръководно и в християнската етика. Пророчеството за Страшния съд в Св. Писание притегля човешката мисъл през вековете към идеята, че всеки носи морална отговорност за делата си на земята. Множество произведения на изкуството и литературата интерпретират темата за греха и възмездието. Грехът се идентифицира с прекрачването на етическите постулати на християнския кодекс. Възмездието е справедливия отговор на действията ни: живот. То е гаранция за преодоляване на земното, човешкото и постигане на божественото:"Казват, че хората стават богове, поради излишък на добродетелта."24 С развитието на философската мисъл се преоткрива друг план на категориите "грях" и "страдание". Чисто метафизическото тълкуване е силно обвързано със земното битие на човека. Болката и злото са част от живота в настоящето. Това мотивира наличието на фолклорни елементи в апокрифа "Ходене на Богородица по мъките"; те свързват религиозната догматика с бита на обикновения човек. Апокрифната книжнина получава своята голяма популярност в България по време на Византийското владичество. Тя се превръща (в метафоричен смисъл) в изразител на политическото и социално негодувание на българите. Идеята за греха и страданието като ориентири на човешкото битие намира своето развитие във времето25. Средновековната християнска мисъл проектира възможности за /не/обвързване на модели на трансцедентното, съотнасящи се към различен тип културни традиции. Православните представи за небитието, видени през апокрифния текст "Ходене на Богородица по мъките", се срещат и разделят с католическия проект на отвъдното в първата кантика "Ад" на "Божествена комедия" от Д. Алигиери. Диалогичността се осъществява в семантично-структурните кодове на ада, разкрит като изключително присъствие в човешкото съзнание на Свръхаз, вечно напомнящ за ужаса от страданията на душата:
Библиография 1. "Стара българска литература" т. 1, 1981 г. 2. Алигиери, Данте "Ад", 1994 г., прев. И. Иванов и Л. Любенов 3. Петканова, Д. "Апокрифна литература и фолклор", 1978 г. 4. Петканова, Д. "Апокрифна художествена проза": сп. "Стара българска литература" кн. 3, 1978 г. 5. Петканова, Д. "Средновековна литературна символика", 1994 г. 6. Тъпкова-Заимова, В. И Милтенова, А. "Историко-апокалиптична книжнина във Византия и в средновековна България", 1996 г. 7. Хаджикосев, С. "Западноевропейска литература" ч. 1, 2000 г. 8. Пешев, А. "Пътища и кръстопътища на западноевропейската литература", 1980 г. 9. Стефанов, П. "Данте и Библията": "Библия, Фолклор, Литература", 1996 10. Успенски, Б. "Съчинения" т. 1, 1992 г. 11. Фрай, Н. "Великият код", 1993 г. 12. Аристотел "Никомахова етика", 1993 г. 13. Шевалие, Ж. и Геербрант, А. "Речник на символите", 1997 г. 14. Бодлер, Ш. "Цветя на злото-малки поеми в проза", 1984 г., прев. К. Кадийски 15. Ралин, Р. "През есенната улица", 1996 г. 16. Chydenius, J. "The typological problem in Dante", 1958
Есето е наградено на ХХVI Национална среща на студентите литературни творци в Шумен, май 2001 г
1. Успенски, Б. "Съчинения" т. 1, 1992 г., с. 130 2. "Апокрифи": "Стара българска литература" т. 1, 1981 г., с. 392 3. Хаджикосев, С. "Западноевропейска литература" ч. 1, 2000 г., с. 155 4. Хаджикосев, С. "Западноевропейска литература" ч. 1, 2000 г., с. 154 5. Chydenius, J. "The typological problem in Dante", 1958 г., с. 22 6. Успенски, Б. "Съчинения" т. 1, 1992 г., с. 187-189 7. Шевалие, Ж. и Геербрант, А. "Речник на символите", 1997 г., с. 279 8. Бодлер, Ш. "Цветя на злото – малки поеми в проза", 1984 г., прев. К. Кадийски, с. 244 - "Пътешествието":
9. Шевалие, Ж. и Геебрант, А. "Речник на символите", 1997 г., с. 490 10. Шевалие, Ж. и Геербрант, А. "Речник на символите", 1997 г., с. 554 11. Понятието за стремежа на човешката душа към свободно общение с вселената, открива своята артикулация в натурфилософските възгледи на Радой Ралин:
Страданието на човека в ада е страдание на душата останала в началната точка на конуса, при своята земна обреченост. 12. Шевалие, Ж. и Геербрант, А. "Речник на символите", 1997 г., с. 232 13. Петканова, Д. "Средновековна литературна символика", 1994 г., с. 34 14. Шевалие, Ж. и Геербрант, А. "Речник на символите", 1997 г., с. 309 15. Шевалие, Ж. и Геербрант, А. "Речник на символите", 1997 г., с. 590 В културологичен план четири е всеобхватен символ: четири са евангелистите; четири стана на дванадесетте племена на Израил; според Питагоровото учение четири е в основата на всемира. Сърцата на обикновените хора са квадратни, тъй като пред тях се откриват четири възможни вдъхновения: божествени, ангелски, човешки и дяволски. 16. Петканова, Д. "Средновековна литературна символика", 1994 г., с. 50 17. Фрай, Н. "Великият код", 1993 г., с. 172 18. Петканова, Д. "Апокрифна художествена проза": сп. "Стара българска литература", кн. 3, 1978 г., с. 24 19. Петканова, Д. "Средновековна литературна символика", 1994 г., с. 11 20. Шевалие, Ж. и Геербрант, А. "Речник на символите", 1997 г., с. 123 21. Шевалие, Ж. и Геербрант, А. "Речник на символите", 1997 г., с. 49 22. "Ходене на Богородица по мъките":"Стара българска литература" т. 1, 1981 г., с. 244 23. Аристотел "Никомахова етика", 1993 г., с. 106 24. Пак там, с. 116 25. През епохата на Българското възраждане Софроний Врачански пише "Житие и страдание грешного Софрония" – разказ за болката на българина в безвремието на Османското робство.
Обратно към: [Зорница Йорданова][СЛОВОТО]
© Зорница Йорданова. Всички права запазени! |
