напред назад Обратно към: [Фантастичен хумор][Антон Донев][СЛОВОТО]



Въпрос на нерви


Тежката дъбова врата се отворя с едно дрезгаво:

— Хи-хи-хиииии...

В хола на запустелия замък беше тъмно и влажно. Гнилите дъски скърцаха под краката ми:

— Кррръв... крррръв... крррръв.

Илюстрация © Борис ДимовскиА вятърът крещеше неистово в камината:

— Майчицеееееей...

Качих се на горния етаж. Часовникът на кулата удари дванадесет часа. Има си хас духът да не дойде! Нищо няма да излезе от репортажа ми тогава.

В коридора се зачуха тихи стъпки, дрънкане на вериги и тракане на кости. Вратата се отвори сред различни задгробни звуци. Духът застана в рамката й в цялата си прелест.

— Уааауууу... — каза той кротко.

— Здрасти — отговорих аз, — може ли да запуша?

— Пушиии... пушиииии — избуча той. — Това ти е последната цигараааа...

— ...ара... ара... ара — продължи някакво филмово ехо в камината.

— А, защо! Имам още цяла кутия.

— Днес завършва твоят жизнен път — той пристъпи към мен.

— Хайде, бе! Само стойте, моля ви се, по-настрана, за щото много миришете на нафталин.

Духът ме погледна обидено и седна на едно кресло срещу мене.

— Нима не те е страх? Та аз съм духът на сър Роберт Хауджаубаукеймейлър — кървавия убиец на Йоркфоркиоркмършайд.

— Приятно ми е, Донев.

Духът започна да проявява белези на истерика. Той си откъсна главата, подметка я към тавана, след това пак ловко я улови. После от носа му излезе виолетов дим, който миришеше на тамян и мащерка. Кръв подмокри килима.

— Пазете килима — казах аз. — Макар че е доста стар, би могъл да се даде в заложната къща.

Духът прие отново нормалния си вид. Той ме изгледа като студент, който се е явил на късмет на сериозен изпит, изхълца два пъти нервно, а след това попита:

— Но ти наистина ли нямаш нерви?

— Напротив, имам. При това доста здрави.

— Как може! Аз от сто осемдесет и четири години плаша народа на окръга, включително и приходящите туристи. Аз прекъсвам коскоджамити църковни служби, аз съм си създал репутация на безупречен дух и изведнъж срещам: някакъв ненормален, който...

— Моля, моля, милорд — обидих се аз. — Съвършено нормален съм. Само че съм софиянец.

— Не зная такова племе.

— Като за бивш английски лорд това не е толкова странно.

— Какво значи това софиянец? Отговорете веднага!

— Жител съм на столицата на България. По ваше време тя е била още в робство. Сега обаче е свободна и хората в. нея всички имат такива нерви като моите.

— Но как... как го постигате?

— Драги лорде, чакал ли сте в ресторант келнера да приеме поръчката ви, след това да ви я донесе, след това да дойде за сметката?

— Не. По мое време...

— Ясно. Качвали ли сте се на трамвай № 2, когато тридесет хиляди запалянковци отиват на мача Левски —ЦСКА или обратно?

— По мое време футболът още не беше открит.

— Блазе ви. А опитвали ли сте се случайно да изтръгнете усмивка от завеждащия щанд „Стъкла“, когато му да вате размерите на прозорците си?

— В моя замък прозорците бяха...

— Разбирам. А да ви се е случвало да ходите в градската баня със смътната надежда да се окъпете.

— Слушай, млади човече, забравих ти името! За какви бани ми говориш?

— Съжалявам ви, милорд. Вие скучаете във вашето зад гробно царство. А какъв живот кипи в нашата София! Елате с мен, ще уредя формалностите. Ще поживеете при нас, ще калите нервите си, ще се преквалифицирате, ще си починете...

Духът изчезна с писък. Часовникът удари един. На мене ми се доспа...

Събудих се сутринта, целият омотан в паяжини. Реших, че всичко е било сън, че духове всъщност няма. Но когато излизах от замъка, видях на масивната дъбова врата един пресен надпис, изработен красиво с човешка кръв:

„Вход за софиянци строго забранен!!“

 


напред горе назад Обратно към: [Фантастичен хумор][Антон Донев][СЛОВОТО]
© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух