напред назад Обратно към: [Елада Пиньо и времето][Керана Ангелова][СЛОВОТО]



4.


Един ден през зимата бащата се застяга да води на лов десетина градски първенци. Пиньо скочи, очите й пуснаха искри. И аз ще дойда. Дядо Петър се възпротиви, шантаво такова, де се е чуло и видело мома на лов с мъжете да ходи! Сядай на задника си и парцалите си налягай, ясно ли ти е, Еладо!

Ако Елада иска, нека да остане, аз съм Пиньо и отивам! Метна черносинята си плитка от едното рамо на другото, разхвърча се да стяга багаж, майката не се обади, бащата не посмя да възрази и Пиньо скочи в каруцата, загърната в бащиния си ямурлук. В другите каруци ловците подвикваха възбудено, шегуваха се, свиваха цигари и чаткаха чакмаци, дърпаха от цигарите и ги местеха яростно между зъбите. Треска затресе и Пиньо,

тя тропа с крака, подвиква на кончето ех-х-а-а-а, гласът й вибрира в мразовитото утро.

Щяха да отстрелват водоплаващи птици по брега и горски бекаси в полите на Странджа. До час бяха на брега на Отманли, нагъсто населен с водоплаващи; сякаш беше ги очаквало, слънцето изплува от ледените води на морето, скрежният въздух пропука от огнените искри, които се разпиляха за миг от небето, снегът стана розов; разпищяха се гларуси, кучетата заляха настървено, настана весела суматоха. Мъжете се пръснаха между скалите, пушките им начесто пропукваха и дулата димяха, във въздуха уплашено свистяха птичи крила. Убиваме, помисли си Пиньо и учудено си повтори, убиваме и аз съм щастлива, нали за това са водоплаващите, я, хукна след баща си, запищя радостно и той й направи знак да не вдига шум.

Сетне се преместиха в обширна гора. Далече остана шумът на морето, тишина лежеше в натежалите вейки на дърветата, катерици ронеха снежен прах; простреляни, бекасите тупваха в преспите и едва тогава изпускаха дъха си, Пиньо ги вдигаше и окачваше на колана си. Беше превъзбудена от лова и от свежия ден, приседна на един дънер върху възглавничка от сняг и се засмя тихичко; и ловците приклекнаха, облегнаха се на дърветата наоколо, заподаваха си лъскаво шише, заотпиваха и бърчеха носове, Пиньо ги чу да си подхвърлят, в тази гора е, това е сигурно, ще я приклещим ние, няма къде да върви, Баща й, горският пазач, неуверено някак примигваше и бършеше с квадратна ленена кърпа голото си теме, изведнъж порозовяло, то....нали знаете....забранено е, та.... Нали знаете, законът...Ние семе законът, засмяха се мъжете.

Тишината зад гърба им натежава. Гората въздъхва, Пиньо се залюлява от предчуствие. Внезапна сила я изправя на крака, тласва я да тръгне през снега, до колене в преспите. Върви без посока, сърцето й блъска, слепоочията й пулсират, провесените от колана й мъртви птици я удрят през коленете. Върви дълго, озовава се в сърцето на тишината. Застава насред кръгла поляна, ослушва се, оглежда се. Ноздрите й потръпват, залепват и се разтварят, и надушват миризмата на нещо, то е толкова познато, но Пиньо не може да се сети какво е, сърцето й вече бие в гърлото и тя едва си поема дъх на пресекулки, и изнемогва от близостта на нещото.

И тогава я видя.

Беше цялата побеляла, но не от снега, а от старост. И нейните ноздри трептяха като заскрежени кафяви листенца, от полуотворените й уста излизаха топли струи дъх.Източените й, леко изпъкнали очи срещнаха изумените очи на момичето.

О, Господи.

Стояха така безкрайно, страхуваха се да помръднат. Пиньо най-сетне стисна с пръсти гърлото си. За пръв път Пиньо усети как времето може да спре, нещо повече, мина й мисълта, че то по начало не се е движело, винаги си е било това безначалие и тази безкрайност, застинали величествено наоколо. Случваше се нещо, което нямаше име, поне Пиньо не можеше да го назове, то беше по-силно от слънцето, от безпаметната тишина, от въздуха и водата, от туптенето на сърцето й във всички вени на тялото. Сетне времената отново оживяха, отнякъде заприиждаха концентричните кръгове на неопределена заплаха, а те двете стояха в самия им център, Пиньо усещаше невидимата им паяжина да ги оплита в мрежите си. В този миг кучешки лай разцепи тишината, кошутата трепна, но някак не бързаше да побегне; Пиньо се опомни, излезе от вцепенението и панически замаха ръце, тичай, махай се, скрий се, моля те; кошутата продължаваше да стои, погледът й ставаше все по-човешки и от този поглед Пиньо се разтресе цялата. Усещането за опасност се превръщаше в нещо друго, то също нямаше име, момичето долавяше неговата неизбежност, но се опита да го изпревари,

втурна се през снега, краката й затъваха, вкоравените бекаси я удряха през коленете, тя ги откачи от колана и ги захвърли, стигна най-сетне до кошутата, коленичи в снега и за секунда опря чело в топлия й хълбок, в следващия миг я заблъска с длани, иди си, моля те, моля те,

кошутата притвори уморено заскрежените си клепачи и тогава блъсна изстрелът.

Яз нали ти рекох, Еладо, мома на лов не бива да ходи, носи нещастие, ама ти....че можеха и да те убият, втор живот сега живяеш! Трети, поправи стареца момичето. Майката чупеше побелели пръсти и гледаше с широки очи през прозореца, бащата бършеше с квадратната си кърпа лицето си и пъшкаше. Пиньо стисна юмруци, кръвта във вените й почерня, почерняха ирисите й, черни като бъз станаха устните й:

— Това беше моята майка и вие я убихте!

В стаята настана тишина и Пиньо се уплаши от ехото на думите си. Сякаш хладно острие проблесна в полумрака, сякаш го заби направо в крехкия гръб на жената да прозореца , острие, намазано с отровата на хладна отмъстителност.

Скочи, хукна навън. Дълго вървя по тесните улички на махалата. В къщите вече палеха газеничетата и свещите, трепкавите светлинки уродливо уголемяваха сенките на хората върху пердетата, стаите сякаш бяха населени с призраци. Походи така напред-назад по калния сняг, върна се и седна на стълбичката пред вратата. Излезе дядо Петър, застана насред дворчето, потъпка на място и вдигна глава към небето,

Гледай звязди, гледай чудо, дали там горе, хей на оная звязда, дали пък и там не стои друго едно старче като мене, а, дали също не гледа насам, към нашата звязда.

Пиньо не се обади, дядото се окашля,

да му се не види, казват, че земята била кръгла и тя била звязда в небето, каза ми го веднъж учителят Стаменов, ама, как да си го представи човяк, не му повярвах тогава на учителя, викам му, как тогава не падаме от земята, като е кълбо, пък той ми обясни, че сме имали корени като дърветата, само че невидими и безкрайни били тия наши корени, позволявали ни, демек, да се движим накъдето си искаме. Казвали се гар-ви-тация, таквоз нящо се казвали.

Без да иска, Пиньо се усмихна в тъмното. Беше чела за земното притегляне в една от книгите на Сируи.

Искам да ти река, унуко, че е много странно, дето Господ си е направил труд за таквоз нящо, пък ние хич не помисляме труда му да уважаваме. Представи си само, създал ни звязда за дом, пък ние разпарчетосахме тоя дом на племена да живяем и помежду си да се избиваме, и да си крадем земята, и какво ли не още такова. Язък! Да живяеш на звязда, пък да не го съзнаваш!

Млъкна и старецът, и двамата чуха как в къщата проплака насън единият от близнаците, някъде в другия край на махалата измяука бездомна котка и нощта стана още по-черна, защото в небето заизгряваха и други звезди.

Виж, момичко, може пък да не е била тя, може да е била съвсем друга, чужда, а! Толкова години минаха, откакто.... Пък и онази гора нали беше друга, далече от тука, що си мислиш, че заради тебе е дошла в тези места и в тези гори,

гласът на стареца изтъня и се скъса.

Пиньо се изправи, отвори безшумно вратата и влезе в тъмната къща. Дядо Петър постоя още малко, потъпка на място, сетне махна с ръка към далечната звезда, остани си със здраве, старче.

Отупа нозе от снега и също си влезе.

През една късна пролетна вечер малко преди полунощ, когато бяха си легнали и в махалата не светеше нито един прозорец, и само ниско тревожно пълнолуние огряваше света, появи се Голата Ана.

Някои бяха я срещали вече по улиците на квартала и бяха разказали и на останалите, любопитството на Пиньо беше съсипано от невъзможни подробности, и ето че тази вечер самата тя беше дошла от далечния край на блатото, откъм касапницата. Най-напред чуха високия й стъкленочист глас, Голата пееше една от своите л у н н и песни, само при пълнолуние тръгвала по улиците тя. Песента се състоеше от объркани думи, почти лишени от смисъл, но някак особено, хладно и скръбно прекрасни, Пиньо усети как се изправят косите й и започват да шават,

о-о-о, Боже, мили Боже-е-й, слънцето изгря и луната също, греят на небето двете, а морето е от риби, а ще го изпият рибите преди милион години, а дърво разцъфна сред морето, голо цяло е морето, цялото е голо, о, горкото ми дърво, о, горкото-о-о-о,

последната дума няма свършване, кръгло пронизително О вибрира в небето, отправено е към нещо безкрайно далечно, превърнало се е то във вопъл, в молба за милост, в протест и тъмно стенание, във всичко това едновременно и не иска да свърши, Голата няма сили да го спре, да му попречи да се изтръгва от дълбините й;

и вървеше тя из улиците, и кучетата също виеха, луната осветяваше голото й тяло с лимоменожълта кожа и крехки крайници, а опашката на болната й песен се виеше над главата й и хората заставаха зад пердетата като омагьосани, и не можеха да откъснат очи от гледката,

разкажи ми за нея, дядо Петре,

за какво ти е да знаеш, Еладо, чуждата мъка, от туй няма да намалее, е, случило се туй по време на първото бежанство, когато тебе оставихме в люлката, по същото време; разбойници нападнали тяхната група, тогава Ана била петнайсетина годишна и със семейството си вървяла, били седем-осем човека,

Пиньо слуша с широко отворени очи и отнапред тръпне от потрес:

една нощ Ана се отделила доста навътре в гората по нужда и докато клечала, а луната греела хладно над главата й, дочула в тишината на нощта ужасени викове и писъци, идвали откъм нейните хора, Ана веднага се вмъкнала в хралупата на старо дърво, заровила лице в коленете си, запушила ушите си с пръсти

и цялата се затресла;

писъците спрели, настанала мъртва тишина, но Ана продължавала да седи в корубата и се тресяла цялата, тогава луната започнала да ръси бели капки и гората наоколо се задвижила, дърветата проходили, запристъпяли като мълчаливи исполини, та Ана помислила, че сънува всичко това, по истина било да го сънува; измъкнала се от вътрешността на дървото, раздвижила схванатите си крайници и тръгнала направо през лунните петна по пътечката и скоро стигнала своите,

а те вече всичките спели, лежали неподвижно и Ана побързала да се мушне при сестричката си, тогава усетила нещо нередно, на лунната светлина видяла как спят с отворени очи, пусти и далечни били очите им, а най-далечни били очите на сестричката, върни се, казала й Ана, моля те да се върнеш, какви ги вършите вие, не ме плашете тка, а багажът бил разхвърлен наоколо, а било среднощно и лунно, та Ана все по-дълбоко засънувала този сън, вцепенена вътрешно,

а външно забързана, затворила тогава с върховете на пръстите си очите на своите и се захванала за работа: хващала ги под раменете през гърдите и ги влачела през храстите до близкото сухо дере, там ги наредила един до друг, оставила за накрая сестричката си, седнала и я загледала, заговорила й равно и внушаващо, ти беше правата, убеждавала я, внушавала й, защото преди т о в а да се случи изневиделица, били се скарали двете за нещо си, ядосали се били здраво и понеже не трябвало да говорят, съскали змийски една срещу друга, мразя те, изшептяла Ана и даже пернала през пръстите сестра си, а вече нямало как да го махне, да го върне обратно, удареното през пръстите си стояло там, върху ръката на малката и Ана взела внимателно тази ръка в шепата си, започнала да я гали виновно,

виж, де, обичам те, любов, де-е, съм цялата, другото не се е случило, то беше нищо и никакво, а любовта е завинаги, любовта, де-е-е, на, забравих даже защо се скарахме, върни се сега, върни се, де, и аз ще се променя цялата, ако искаш, името си даже ще сменя, ако искаш, Любов ще се казвам от днеска, Любов де-е-е, прости ми само и забрави онова за омразата, моля те, малка, върни се.

Млъкнала да си почине, вдигнала глава и загледала луната, може и на нея да й се е сторило, че там на луната също има хора, едни такива дребни и забързани, Боже, закъде бягали и те,

сетне Ана видяла на лунната светлина да блести нож, голям крив нож, чужд бил и страшен, но тя посегнала и го взела, с него успяла да разрови земята от двете страни на сухото дере, със стиснати очи като къртица ровела, пръстта била рохка и лесно се свличала върху нейните хора и Ана ги завила меко и топло,

а когато свършила най-сетне, луната се била скрила и утринна мъглица росяла, на дневната светлина Ана видяла изцапаните си с нещо тъмно и лепкаво ръце, мокро и лепкаво било лицето й, лепнел тежко и сладникаво сукманът й,

Ана най-сетне успяла да промълви Боже-е-ей, повторила и потретила, сетне с острието на ножа нацепила дрехите си, гнусливо ги смъкнала от себе си, стъпкала ги яростно и легнала гола в мократа трева, затъркаляла се в тревата по стръмното, връщала се и отново го правела; с една стиска листа избърсала ръцете си и лицето си и пак се търкаляла, и не забелязала, че кожата й била започнала да променя цвета си, заизлъчвала зеленикаво сияние. Накрая седнала сред тревите , усетила как от всички посоки приижда тишина, началото и краят й не се виждали и Ана едва сега се уплашила истински,

защото не знаела как може да излезе от този сън,

а трябвало някак да се защити от мъртвешката тишина, която го изпълвала, затова започнала да пее тихо и гъгнещо, не можела да отвори залепналите си уста, та отначало пеела вътрешно с корема си, но постепенно гласът й укрепнал, сдобил се с неочаквана сила, пробил си път и се заиздигал между дърветата към тежкото безответно небе чист и стъкленоясен,

и изпяла Ана всичките песни, които знаела и когато те свършили продължила да пее думите, които знаела, пеела ги в безреда, докато гласът й пресипнал.

Така я намерили друга една група бежанци, които се криели от разбойниците в същата гора, чули били песните й отдалече и тръгнали по тях, и видели я да седи гола в тревата със строго изправен гръб, на дневна светлина кожата й била минзухаренобледа и светела от росата, очите й били затворени, а от устата й се проточвала и край нямала една дума:

— Боже-е-е-й!

Мисълта за голата Ана измества мисълта за смъртта

на кошутата, Пиньо не спира да си представя всичко, което се е случило на тази странна жена и най-вече мъртвата ръка на сестричката в шепите на Ана, Боже-е-й, проточва и Пиньо без да иска и се потриса, и подозира Пиньо, че Голата Ана не може да е случайна в този град,

такива като Ана никъде не са случайни,

защо е така, момичето не знае, само много му се иска някой ден да срещне Голата и да надникне в очите й, през очите й да погледне и да получи отговор на въпроса защо Ана не е случайна за този град, а значи и за Пиньо,

 и един ден я среща и надниква в бездната на Аниния поглед.

Беше ослепителен пролетен ден и Птичия пазар пердашеше криле, кудкудякаше гърлено и кукуригаше, хвърчаха пух и перушина, и беше по-весело от всякога. Пиньо се разхождаше безцелно и с любопитство оглеждаше клетките, в които свирукаха канарчета и гъгнеха папагали, задяваше се със селянките, по-кресливи и от птиците, които стискаха за краката. Спря и заразглежда един черен петел, по-див от него не беше виждала, петелът я загледа с ярост в жълтото си око, Пиньо се отдръпна, малей, петелът поклати гребен, чатна с клюн и за малко не изхвърча от ръцете на могъщата селянка, която се пребори с него, притисна главата му и я свря под едно крило. Дивакът се кротна и заспа веднага, а Пиньо подмигна на стрината и се засмя,

 и точно в този миг над Птичия пазар се понесе общ възглас, едно а-а-а, което излезе от много усти едновременно, птиците спряха да плющят с криле, гукането на гълъбите в клетките утихна, спряха да клокат кокошките и в неочакваната тишина Пиньо обърна поглед на там, накъдето гледаха всички:

Голата Ана вървеше през тълпата чисто гола, кожата й на дневна светлина имаше наистина бледоминзухарен цвят; беше слаба, с ръце като пръчки и дълги тесни бедра, над тях срамната кост бе покрита със светъл заленикав пух, още по-зеленикав бе мъхът, който се подаваше изпод мишниците, гърдите й бяха нежни, едва забележими като на недоразвито момиченце, а в лице беше толкова състарена, че в първия миг Пиньо я определи доста над четиридесетте.

Голата вървеше, без да спира никъде, мина устремно покрай клетките с папагалите, гълъбите и канарчетата, без да ги погледне, вървеше към нещо, което само тя навярно виждаше, а то все бягаше на крачка пред нея и тя продължаваше по следите му, но внезапно спря,

спря точно пред Пиньо,

точно в очите й спря погледът на Голата Ана и момичето се вцепени от този поглед, стисна със сетни сили клепки и усети как Ана посегна, улови ръката й и затвори дланта й в шепите си. Пиньо най-сетне отвори очи и погледна в очите на Ана, в тях нещо се завръщаше от много далече, ирисите й започнаха да променят цвета си, тинестозеленото им се изчисти и те заблестяха злачно, о-о, състрадателно се усмихна Голата и започна да гали момичето по пръстите, о-о-о, ледените й шепи започнаха да се затоплят, Пиньо почувства топлината им да се оттича в нея самата, о-о, нежно и съчувствено редеше Голата Ана и не спираше да милва с тънките си пръсти,

няма нищо, ня-а-а-ма нищо, всичката нежност на света в тези пръсти, всичката любов на света в тези очи,

Пиньо заплака, потънала до дъното им,

не плачи, де, нищо не се е случило, няма нищо, само любов,

де-е, само любов, е-е-е-й такава любов, колкото небето, де, Ана разтвори широко ръце, за да покаже любовта

и тогава една стрина метна върху раменете й тензухена покривка, срамота е, бре хора, тя като не разбира, ние не виждаме ли,

грехота е гола да ходи.

Ана цялата потрепера, очите й угаснаха, ръцете й изстинаха; пусна ръката на Пиньо и гнусливо се загърчи, заотхвърля с рамене покривалото от себе си, не-е-й, то падна в праха, Голата изтича до зеленото островче от лопуш, което растеше до близката ограда, накъса листата и започна яростно да бърше с тях ръцете си, лицето си, тялото, търка, докато листата се превърнаха в зелена каша

и цялата чиста отново,

Ана си тръгна, като продължаваше да реди своето възмутено о-о-о-у, но то беше вече без сили, без цвят, пристъпът на любов беше отминал и голата нито веднаж не се обърна да погледне Пиньо, нито някой друг, отдалечи се по улицата закъм блатото,

и стринките най-сетне се закръстиха, петлите закукуригаха, гълъбите загукаха и всички забравиха Голата Ана, само Пиньо хукна към дома си, като плетеше крака и дишаше със свистене...

 


напред горе назад Обратно към: [Елада Пиньо и времето][Керана Ангелова][СЛОВОТО]

 

© 2003 Керана Ангелова. Всички права запазени!

 


© 1999-2020, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух