напред назад Обратно към: [Вътрешна стая][Керана Ангелова][СЛОВОТО]



Пролог


В който всички герои на този роман ще заговорят за първи път на читателя за себе си, за животите си, за сънищата си, за своите крушения, за ясните си зори и за тъмните си бездни

 

Когато гледам златния ръб на зората, зная, че съм вечна. Непоклатима е тази увереност, също като скалата на връх Голяма Папия. Млада съм и животът ми предстои, затова губя мярката за живот. Както и за смърт. Най-важното, което съм научила във времето е, че сме живи и мъртви едновременно от мига на раждането си. Но това кой не го знае. Гробището в източната част на селото белее. Кръстовете са знаци. Разперени ръце. Вкаменени криле. Под тях лежи някой, който е прегръщал. Друг един, който е сънувал, че е птица. Пепеляви змии се усукват из треволяка, езичетата им бляскат като светкавички. Чучулиги пеят на ухото на мъртвия, захласнати по живота, разказват го. А отдолу бели черепи с черни кухини, в свирките на костите пълзи мрак. И вместо въздух за дишане пръст, спечена, сбита, тежка. Ей това най не мога да приема от всичката смърт, тясно ще ми бъде в нея, твърдо и тясно. Все пак, съгласна съм да я приема, ако ми се отговори на един въпрос, ако честно и откровено ми отговорят. Какво е отвъд, да го зная. Да изпратим там един от живите, който с очите си да види. Да се върне след това и да разкаже. Невежа, все едно спя на върха на топола, все едно се движа по ръба на бездна и някой всесилен ме наблюдава от скришното, но пръста си даже не ми подава. Ей такова е усещането ми и не зная дали да му се доверя изцяло.

А животът е малък, но ми стига завинаги. Не искам много от него, общо взето, нищо не искам. Каквото дойде, за Бога, каквото дойде: ясна зора, бяла мъгла, студ, жега — все ще се справя, изобщо не се съмнявайте. Ако ми е позволено все пак да искам нещо, любов е, от себе си се подразбира.

Обаче, повдигна ли силните си очи към небето нощем, ужасявам се. Толкова звезди, такива сияния студени и горди, толкова светове, шемет ми се завива. Какво сме ние сред всичко това? Звезден прах. Звездна кал сме. Кой ще седне да се загрижи за нашите жалки животи, не познавам такъв, когото го е еня за човеците тук долу. Казват, Господ милостивия го е еня; понеже бил ни сътворил, носел отговорността поради тази причина. Ами, ако е обратното? Ако ни е сътворил, за да се научим да поемаме сами отговорност? Подозирам го аз него в една такава работа. Избутал ни е насила от гнездото си като птичета лястовичета, ако можете, летете, значи, ако ли не, спасявайте се, както намерите за добре... Живот в живота сме, съдба в съдбата, каза ми веднъж едно момиче и в полуслепотата си ме погледна небесно. Тогава не разбрах какво пък толкова иска да ми каже, сега зная: човеци сме, самотни сме, търсим опора. Тук и сега я търсим, за след това рядко помисляме. А онова, на което казваме с л е д т о в а, какво е. То е и след, но и преди. Такова ми е усещането, обаче, нямам думи да го назова.

Виждам се в един момент как летя между звездите като залутана перушина, небето е тъмносиньо до черно и от всички посоки лъха пустота. Звезди и между тях празнота. И аз, облечена в червената си като мак рокля. Кога съм се озовала тук, не помня, сигурно насън. Обаче, не сънувам, казва ми го някакъв вътрешен глас. Нещо друго ми се случва, нещо, подобно на сън, но много по-голямо. Велико и пусто е в него. Ако тази празнота наоколо е безкраят, за който всички говорят с различни думи, но подразбират едно и също, ако това е той, страшно е. Тръпки ме побиват. Успея ли да се завърна, много трябва да внимавам. Алчна съм за живот, а това е вредно като всяка лакомия. Предпазливо, разумно, безопасно живеене си избирам от днес нататък. От другата страна на живота лъха хлад, особено нощем. Затова винаги с нетърпение съм очаквала утрото, най-ранобудна съм от всички в цялата планина. Дано и този път да мога да се завърна в утринта.

Единствено когато гледам златистия ръб на зората, чувствам, че съм вечна. Всичките ми страхове изчезват като нощните сенки на дърветата. Въпросите нямат нужда от отговор и отговорите нямат нужда от въпроси. Под ребрата ми се надига ликуване. По ноктите ми лепне прах от слънцето и блести. Сред зелената шума на ябълковото дърво, под което стоя, греят ябълки. Жълт слънчоглед саморасляк още спи с наведена глава в счупеното гърне, но блесне ли зората, ще извие тънък врат и ще вдигне лице към светлината. Единственото, което си мисля, когато зората най-сетне царствено запълзява по билата на планината е,

че за този живот съм готова живота си да дам.

 

... Никога не съм имал като Антула чувството, че съм вечен. Нито смисъл някакъв в живеенето съм търсил. Вековен старец съм, но не помня да съм го търсил. Просто съществувах и това ми беше достатъчно. Светът е устроен така и нищо не може да се направи. Нито една мисъл не е променила изхода от живеенето, нали така. И най-великата. Мислите ми са притихнали. Никакво безпокойство. Никакви въпроси. Напротив. Ден след нощ, нощ след ден се надявам живота да забравя. Едноокия фар и службата си на брега като фаропазач да забравя. Крушението на кораби и лодки да забравя. И жените свои с позлатени обли кореми. Жени с ледени пръсти, с коси като слама или с канелен прашец по сколуфите. Да ги забравя. Разцепения приклад на пушката да забравя. Надвесен над морската бездна, в рибок дънен да се превърна. Да падам, да падам, да падам през бездната. Може пък и да стигна дъно. Да заровя глава в пясъка. Да засънувам своите рибешки пясъчни сънища. Постепенно да се превърна в морско чудовище. Така и така целият съм в остри люспи. Така и така очите ми са празни. Неподвижни в орбитите си, пълни с кристали сол. В такива очи светът не се отразява. Такива очи не помнят. Нали така.

 

... Аз съм полусляпа, но за разлика от стареца Илия, искам да кажа, за разлика от Илия, твърдя, че очите ми помнят всичко, което са видели. Цъфнало крушово дърво като облак, очи в тъмното като запалени свещи, пчели като слънчеви люспи, изображения върху икони като истински живи лица... Самата себе си виждам, каквато се помня от времето на силното си зрение, имаше такова време за малко... Понякога нощем и аз вдигам поглед към небето и с угасналите си зеници все пак успявам да провидя звездите: блещукат бледо и ми става тихо на душата от сиянието, което долавям. Не се питам като Антула какво има там, защото някак си знам това. Знам пустотата и знам болката на пустотата. Знам онова, което е в болката. Нейното жило знам. Не мога с никого да го споделя, все едно съм се клела съкровена тайна да не издавам. Тайната затова е тайна, да си остане несподелена. И само понякога проглеждам, виждам стократно по-силно. Само за миг е. Полуслепотата ми се отдръпва: небето е тъмносиньо до черно, звезди заблестяват, страховито уголемени и ярки, а помежду тях, като вее ръкави и лети полегато, търси небесен път една жена. Роклята й е пурпурночервена и тревожно пулсира. Зная, жената търси зората, златистия ръб на зората очаква да види. След нея полите на роклята й замитат небето и така прилича на самотна комета. Подир това внезапно изчезва. Звездите отново се замъгляват и клепачите ми уморено покриват угасналите гледци.

Копнежът по невидимото у мене е болестно състояние, което лекувам със самота. Сама съм, обкръжена от тайните на живота. Във вътрешната стая на моята къща самотата е озарена от неуловимо присъствие. Все едно някой ме наблюдава скришно и е готов всеки момент, в който имам нужда, да ми подаде ръка за опора. Иначе, животът ми е белязан с тишина и полуздрач. Толкова по-силна е светлината, която си въобразявам. И моите полусънувани, полуистински светове с две златни очи на стъмнения им хоризонт оживяват.

 

... Жената със сребърния език пак ми се яви. Отвори широко устата си и тогава видях: изтръгнат е от корен. Тъжна дупка е нейната паст. Лежи в скута езикът й, в гънките на виненочервената й роба и проблясва там като извита брошка. Дете със смолисточерни къдри си играе със сребърния предмет. Изведнъж си спомням, че със собствените си ръце съм го изтръгнал и съм го захвърлил през рамо. Ужас ме обзема. Показвам на жената ръцете си да види колко са изсъхнали, как са изкривени пръстите ми, все едно са стари корени и как не могат да помръднат, колко грозни и виновни са моите ръце. Т о г а в а ми се случи да изсъхнат, в онзи незабравим ден, когато го направих за последно, качен върху покрива на храма. Когато изтръгнах езика. Сега показвам тези ръце извинително и от сърцето ми кръв капе. Детето се вторачва в тях, очите му в този миг са бели и нежни, то сякаш гледа навътре също като моята сляпа дъщеря. Ръцете ми започват да се тресат. Жената се усмихва. Взема езика от скута си, намества го в устата си. Отново зинва и виждам, чудо, жив и гъвкав е станал езикът, движи се. Жената започва да ми говори и като изрича думи, те звънтят. Не се тревожи, Мавруде, нищо не се е случило. Нали с очите си видя, нищо страшно не е станало. Целувам ръцете ти изнурени, заради правдата човешка ще ги помилвам... И ръцете ми внезапно се затоплят, наливат се с кръв. Оживяват. Невярващо правя кръст до три пъти. И отново зазвъняват думите й: върви сега по живо, по здраво и помни звънтежа на езика ми. По пътя го помни, в планината го помни, дърварю и във вътрешната стая на своята къща го помни. Нека се върне при теб смисълът на библейските притчи.

И вървя в този час към дома си през планината, след стотици дни изгнание и самота се завръщам и чувствам, сякаш времената са се разместили и най-сетне е дошло времето на всечовешката истина.

 

Всечовешката истина? Съществува ли истина, отгоре на всичко всечовешка? Като се замисля, виждам, че има едно нещо, върху което човеците на земята разсъждават много повече, отколкото за всичко останало в този живот. Тяхната вяра и тяхната невяра в съществуването на Бог, творец на видимото и невидимото — може би това са нещата, които са най-всечовешки, така мисля аз, Сакатия, зет на Мавруд и мъж по Божие изволение на неговата полусляпа, но далече виждаща дъщеря. Да отричаш съществуването на Бог не Го прави по-малко възможен за всички останали, не е ли така? Да вярваш в Него пък прави излишно всякакво разсъждение по въпроса, вярата на човек прави Бог неизбежен и достъпен, и истинен, мисля си. В известен смисъл, получава се нещо на пръв поглед недопустимо: да повярваш в Бог, означава да Го сътвориш, както Той е сътворил човека. Е, това не подсеща ли, че съществува творческо взаимодействие между човека и неговия Баща? Аз избрах да вярвам в тези неща и това ме прави свободен, но съм сигурен, че който е избрал да не вярва, също е придобил свобода. Всеки избор е една възможност да оцениш свободата и да я постигнеш, такава е всечовешката истина според мене и ни повече, ни по-малко тя се нарича Бог на нашия човешки избор. Оттам насетне пътят към знанието е открит — аз вярвам в него и съм готов да го следвам, където и да ме изведе. Силно се надявам да е в Светлината, наистина, силно вярвам и се надявам.

 

Козината ми е настръхнала от хлад. Ушите ми са наострени. Очите ми са пронизителни. Притежавам интуиция, която е истинското знание. Стоя в своето време и надничам през процепа накъм другите времена. В едно от тях ще ме въобразят. Все едно ще ме повикат по име. Ще се мушна тогава през процепа на времената и ще застана пред висока заключена врата. Ще е люта зима, вятърът ще завива вихри и скимтенето ми ще е бебешко, тънко и жалостиво. Тъжна самотна вселена наоколо и аз насред нея. Тогава вратата ще се отвори и две тънки ръце ще ме поемат...

... Заваля упоително и безнадеждно. Светът се унесе. Земята подгизна. Ние двамата, Василаки и Витлеема, старци безподобни, седим под стряхата на сушина и с часове гледаме през мътната завеса на дъжда; гледаме и гледаме, и гледаме, сякаш ще провидим през нея нещо невиждано. Сякаш ще срещнем предишни хора или бъдещи, или ще поникне пред очите ни чудо и ще се превърнем отново в две деца, и ще се удивим за първи сладостен път на живота...

 

... И ние сме двама, само че единият ще присъства за малко в тази книга. Най-млади сме от всички, които досега се представяха, но какво значи да си по-млад или по-възрастен в този относителен свят. Родихме се в нашето време преди повече от четиридесет години в плитко солено море един след друг също като бели делфинчета; само десет минути е разликата помежду ни и тя не е съществена, както се подразбира — разликата между човеците не е във времето между тях. Разликата витае из пространствата, затворени в черепните им кутии. Ние с Анастас по замисъл на съдбата обитаваме едно и също пространство, проникваме в мислите си с лекота, досещаме се, разпознаваме, предусещаме другия. Неразделни сме, колкото и да са огромни сега разстоянията помежду ни, защото тези десет минути ги обезсмислят. Пъпната връв на душите ни си е цяла и болезнено опъва отвреме-навреме от едната душа към другата, и тогава знаем, че сме двете половини на един свят, който сътворяваме, докато живеем, секунда по секунда. Когато бяхме деца, понякога очите ни се сдобиваха с непомерна сила. По наследство ни е — когато слънчевата светлина е особено ярка до заслепяване, щом стане ослепително бяло, все едно сме в сърцето на мълния, в този миг сякаш рентгеново око прониква в тялото на другия и виждаме един в друг, проникваме с поглед:

в кошницата на ребрата отляво червено пулсиращо сърце като голям плод трепти, тупти, свива и отпуска соковете си; тогава започвахме да броим тихо и всеки път тласъците на кръвта ни съвпадаха, нито един удар не беше по-къс или по-дълъг от ударите на другото сърце...

Десет минути по-малка, аз, Анастасия, винаги се усещах закриляна от голям и силен брат. Сега съм наистина непоправимо сама тук на брега и търся устои; хващам се понякога за изрусената си, придобила оранжев цвят коса и опъвам, и се спасявам, и всеки път когато това се налага, усещам как въжето на пъпната връв се изопва от другия бряг на океана, през четиристотин и двайсетте минути на часовата разлика, през всичките им двайсет и пет хиляди и двеста секунди. През води, суша, континенти, държави, климати, човеци по нея като по телефонна жица достига високочестотен спасителен звук, толкова неочакван, че косата ми се изправя, щръква над темето ми като жълта трева, а аз се разтрепервам цялата, залюлявам се като махало на часовник и започвам да отмервам вътрешното си време в обратна на часовниковите стрелки посока...

 

...От различни времена идваме, но всеки един е всички останали преди него и след него. Всеки един от нас.

 


напред горе назад Обратно към: [Вътрешна стая][Керана Ангелова][СЛОВОТО]

 

© 2006 Керана Ангелова. Всички права запазени!

 


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух