напред назад Обратно към: [Вътрешна стая][Керана Ангелова][СЛОВОТО]



Първа част


...И толкова приличаше на работа убийството.
.............................................
О, Капитане мой, не трябваше...
Не знаехме ли ний, че стреляме в приятели?

Христо Фотев

 

 

Китайската гъба се издуваше и спадаше като медуза, миниатюрни пипалца се спускаха от корема й и отново се скриваха, мехури бълбукаха в течността и разположена насред нея, гъбата дишаше като жива в синята пръстена паница. Старицата Руса се навеждаше отвреме-навреме над паницата, присвиваше късогледите си очи, за да вижда по-ясно, след това отдалечаваше глава колкото се може назад, тъй като беше едновременно далекогледа и каквото беше видяла отблизо и отдалече, явно не й хареса; поклати глава, скришом се изплю в пазвата: стори й се, че гъбата-медуза има ситни като топлийки ясносини очички, които изведнъж изскочиха, издуха се като жабешки и се вторачиха в нейните. Воднистосини безжалостни жабешки очи. Разтърка клепачи, сърдито измърмори, приближи до иконостаса и се прекръсти. Пламъчето на свещта изведнъж се залюля, все едно някой невидим го беше духнал; Руса отново измърмори и погали нежната стъклена ръка на Девата. Под стъклото хартията, на която бе фотографирана иконата, се беше сгърчила в единия край, черна и опушена, понеже беше горяла в пожар през хиляда деветстотин и трета година при преселението от Одринска Тракия. Образът на Света Богородица светлееше, капковидно издължен, погледът й бе сведен надолу: тя държеше в скута си къдроглавия си син и гледаше небесно над главата му.

Щом благоговейно се докосна до ледената ръка на Богородица, Руса се успокои. Приближи до леглото на родилката, докосна и нейната ръка и макар да се уплаши от температурата, която беше зачервила кожата на младата жена, изфъфли успокоително,

няма фтрашно, фте родиш офте днеф.

За по-убедително Руса се ухили до ушите, единственият й преден зъб блесна в устата като бисер в голяма черна мида, черна и оронена. Родилката Мария-Фина не й обърна внимание, потънала в треската си като в блато, от което никак не й се искаше да излезе: главата й беше потънала в мека гладка тиня, въздушните корени на прозрачни блатни растения се увиваха около тялото й, нежно пълзяха около врата й, стягаха го внимателно със загриженост и любов и пред очите й ставаше все по-тъмно и по-блажено поради ограничения достъп на кислород. Марийо-Фино, стискай зъби, далечна е още работата. Казвай ми само Мария, нареди през зъби жената, Фина е името на другия ми живот.

Руса отиде в долния край на леглото, където отстрани на дървен стол седеше полусляпата майка на Мария. Склони глава над нейната, зафъфля в ухото й, захвърчаха слюнки на всички страни,

когато гъбата фте се отвори и фте се опъне, тогава фте роди, фега е офте рано, има офте един ден да фсе мъчи, Боже, боже, Сфета Богородице... Тази гъба фсе нарича Боже свете, такова й е името и фъфсем точно показва кога фте се отвори майчината врата и фте излезе от нейните двери младенецът...

Майката на Мария замята ръце, без да издаде звук, заприлича на голяма черна врана. Гонеше мълчаливо нещо от себе си, от леглото на дъщеря си. Руса отново отиде под иконостаса и се замята и тя в дълбоки поклони, тънката плитка на гърба й заподскача и се заизвива като уплашено гущерче.

Родилката внезапно издаде странен звук, след това се преобърна в леглото; направи го много особено, двете жени замръзнаха от изненада: изведнъж се изхвърли във въздуха и тежкото й набъбнало тяло изви изящна дъга като същински бял делфин, който опитва да танцува насън. И отново същият звук, не човешки, а звук наистина от делфин. От делфин, който сънува. От блатото беше се освободила неусетно, беше се въззела от отровно-сладникавите му дълбини, беше се измъкнала от примките на растенията, от хищните корени по дъното му и беше се оттекла в безбрежно гладко море без брегове, подобно на онова, което биеше вълните си и ревеше на стотина метра от леглото й навън; но много по-истинско от него беше нейното море, много по-родно и ласкаво, насред прегръдките му можеше да се огъва щастливо в бляскави дъги и тя го направи още няколко пъти. След това се отпусна по гръб и остана неподвижна със затворени клепки, само коремът й замърда бурно.

И още един ден измина така, жената като упоен от треската делфин само помръдваше бяло туловище, ризата й беше опръскана с капки кръв и те искряха като горски ягоди, разпръснати по снежна поляна. На свечеряване Руса отново погледна в синята пръстена паница и възкликна до небето,

отфори се, гъбата се отфори, фте ражда фече, Мария фте ражда.

Мария наистина разчекна бедра и едва удържа на първия напън, и през стиснати зъби нареди, със закъснение схванаха мисълта й,

напълнете до средата лодката на Матей, напълнете я с вода.

Понеже и без друго от дългото чакане бяха изгубили представа за всичко на този свят, двете жени не възразиха, нито се запитаха защо й е на Мария лодка, пълна с вода. Загребваха с ведрото от кладенеца, редуваха се и пълнеха, и смесваха с гореща вода от бакъра, който си вреше през цялото време върху огромната черна печка навън под навеса; пълнеха лодката на Матей, а тя също белееше в падащия здрач край трънения плет като полегнал на суша делфин.

Донесете сега няколко бакъра с вода от морето и я сипете вътре.

И това направиха. И скръстиха за малко ръце пред леглото на Мария, и я загледаха в затворените очи: през изтънелите й сини клепачи се виждаше как трескаво се въртят из орбитите. Със страховити усилия беше удържала всички напъни, докато чакаше малкото море да се разплиска в лодката. Помогнете ми да ида дотам, нареди тя, едва успяха да я свалят от леглото, да я дотътрят до лодката и да я изправят. Мария смъкна ризата си, през раменете й тя се свлече и падна в краката й. Придържаха я от двете страни, повдигнаха я, без да се гледат в очите, клатеха глави и само наум правеха кръст, само във въображението си.

А родилката внимателно прехвърли краката си и цамбурна във водата. Седна на дъното на лодката и само главата й се виждаше; и завика, заразказва своята болка Мария, изпя я като песен без думи. Водата забълбука, розова пяна се появи на повърхността като нежна дантела, вдигнаха се мехурчета

и нещо хлъзгаво, подвижно, бяло се завихри насред водата, заприплясква там, заблъска се и направи накрая висока дъга, двете стари жени можеха да се закълнат, че видяха това с очите си, наистина го видяха, все едно малко снежнобяло делфинче се изви и отново потъна, а Мария заплува из лодката, сетне вдигна ръце над водата, държеше в тях голото телце на момченце, беше нежно и чисто, кожата му, измита от слузта и кръвта, светеше от последните лъчи на летния залез като златна. Старицата Руса го пое и го загърна в чаршафа, който бяха приготвили отнапред и като го притисна до гърдите си, в почуда загледа как Мария изведнъж отново се замята, чу как се заизвива отново песента на нейната болка. Водата завря и пак нещо хлъзгаво, подвижно и бяло се завихри и направи висока дъга, проблесна във въздуха друго златисто телце и Мария го улови направо оттам. Подаде момиченцето на майка си, отпусна се след това във водата и не помръдна дълго. Не смееха да я извикат, нито да се погрижат за нея, оставиха я да си лежи и да дойде на себе си.

Когато Мария излезе от лодката и я облякоха, и я поставиха да легне в чисти чаршафи, и сложиха от двете й страни децата, селската акушерка Руса заприбира нещата си, за да си отиде и погледна още веднъж крадешком към постелята на родилката. Беше сумрак, но над леглото светлееше.

Преди да прибере божието цвете в специалния буркан с оцет, в който си го пазеше повече от петдесет години, старицата надникна в синята пръстена паница: там гъбата беше се кротнала като мъртва с опънато слузесто тяло, също изморена от дългото раждане на Мария.

 

Хълмът е кървавочервен от макове. Горчиво ухаят, понякога гладките им листенца отлитат накъм морето, друг път в обратна посока към недалечната гора. Анастасия бере макове, Анастас я гледа как ги бере. Анастасия е тънка като маково стъбло, облечена е в алена рокличка със зелена плетена якичка и съвсем прилича на мак, губи се в поляната, прелива в нея, потъва.

Анастас е сресан на път с мокър гребен, косата му още не е изсъхнала и лъщи на слънцето; слага ръце в джобовете, цвъка през зъби като мъж, слюнката му тупва като жабче в тревата. По-голям е от момичето цели десет минути. Анастас и Анастасия, белите делфинчета на Мария, близнетата, родени в лодката на Матей, в морето на неговата лодка, в родното море на Мария. Бащата е далечен и непознат, останал е само име, само дума е, четат го и го сричат двамата вече десет години, сричат баща си на глас, съзнателно удължават, четат двете думи върху ребрата на старата лодка М а т е й Д е л ф и н а, такъв му бил прякорът, знакът му в този свят е такъв. Отминал през времето, извън времето, през безкрая на морето в някакво ново пространство, няколко месеца след лунната нощ, в която насред Млечния път на Мариината утроба замърдали сияйните опашчици на хилядите миниатюрни бляскави звездички, на живите семки, продълговати и подвижни като попови лъжички вътре в мъглявините и топлината на Млечния път, пъргави, устремени, живи, създатели на живот, на бъдеще, начало и продължение на хилядолетия човешки времена, сегашното застига бъдещото и го изпреварва, и се превръща в още по-бъдещо време в утробата на Мария, в нейната сияйна оплодена утроба.

 

... Сутринта след тази нощ Матей Делфина стана и не поиска да събуди Мария. Дожаля му заради сладкия й сън, заради тънката бляскава слюнчица, потекла от полуотворената й уста, заради преметнатите й над главата голи ръце, най-вече заради сиянието на утробата й, което трептеше над леглото. Излезе от двора, постоя на хълма, погледа морето. Вълните бяха кротки като жени, работата на рибарите днес щеше да е лека.

Слезе на пристана, поразходи се по пясъка, похвърля камъчета във водата; седна на любимата си скала и се загледа в морето. Слънцето още не беше изплувало, но розова черта светна на хоризонта. И точно оттам, откъм чертата, няколко бели изригвания, гейзерчета бяла пяна, две бели пътеки оттам-насам, напредват, удължават се, стават два пътя на радостта, на бурната доверчивост, на приятелството, два снежнобели устремени пътя. Матей се усмихна, помаха с ръка, сетне се прокашля, изчисти с език небцето си и постави шепи край устата. Протръби призивно, още веднъж и още. След това изписука. Отговориха му, както всеки път и сега му отговориха. Засмя се. Делфините вече бяха наблизо, на двайсетина метра от брега. Заиграха пред очите му, заизвиваха гъвкави тела във въздуха, кожата им запроблясва на първите слънчеви лъчи. Беше същата двойка, мъжки и женски, от няколко месеца насам се появяваха в ранно утро и с бурна радост го поздравяваха. Мъжкият беше тежък, но изключително гъвкав, женският имаше под лявото око тъмнолилаво петно като огромна бенка. След всяко идване на двойката Матей установяваше, че коремът на делфинката става все по-обемист, докато накрая се досети, бременна е, женската е бременна. И сега коремът й беше наедрял още в сравнение с предния път. Делфините потанцуваха, след това изрекоха няколко нежни думи, този път не бяха отправени към Матей, помежду си ги размениха и той се изненада.

Когато по брега надолу заслизаха и другите рибари, делфините се обърнаха и заплуваха навътре, като призивно протръбяваха един през друг. Така беше всеки път. Матей ги гледа, докато стигнаха хоризонта и зад гърба им останаха само белите тесни пътеки, в които водата вреше и кипеше. Хей, Делфине, как са морските ти роднини, закачиха го беззлобно мъжете, той не отговори. Качиха се в риболовните корабчета, за по-кратко наричани от тях рекета, влязоха навътре и уловът наистина беше богат: зарган, лефер, лихмус, едри, бляскави, живи парчета като сребро, което тече от мрежите в кошовете. Берекет, берекет, радваха се рибарите, всичките захапали цигари арда без филтър, навирили брадички от гордост и кеф. Радвате се, ама не знаете какво съм ви подготвил, за първи път се изтърва капитанът Манолаки, грък от Ахтопол, едър, мустакат, брадат, ако знаете само каква пара ще падне, няма да заспите до утре, по един московец всеки ще вкара в двора си наесен, гарант съм на думите си и се подписвам. И Манолаки изрисува във въздуха министерския си подпис, всички видяха как ръката му метна едно голямо М с удължена опашка накрая...

Надвечер Манолаки извика двама-трима да заградят с мрежите навътре. Рибарското корабче стигна чак до хоризонта, от брега се виждаше как мъжете се суетят, дребни като гларуси, как се навеждат през борда и как ръкомахат един на друг. От прозореца на своята къща Матей ги гледаше и смътна тревога сви топка под ребрата му отляво.

 

... Покажи ми как пеят делфините, покажи ми, надига глава Анастасия; затъкнала си е огромен мак зад ухото и се усмихва светло, попей ми като делфин, Анастасе. Анастас става сериозен. Прокашля се, изчиства с език небцето си. Вслушва се в себе си, дълго. Тънък призивен звук, пищене от дълбокото, отвътре. Особен е езикът на делфините: пищене, къси и дълги звуци като морзова азбука, като електрически припламвания в гърлото, като трели на странни птици, по-ниски, по-високи, свързват се сякаш в отделни думи, но засега момчето може само да ги наподобява, не се е научило още да разбира този език. Анастасия пляска ръце, подскача, разпилява букета и маковете се разсипват, а защо аз не мога, нали Матей Делфина е и мой баща, защо не говоря делфински език. Глупаче, какво като ни е баща Матей Делфина, той е бил човек; така се е казвал, защото обичал делфините. Ако искаш да знаеш и аз не разбирам делфински, само го наподобявам. Но все някога ще го науча, обещавам ти. Ами аз, ами аз, продължава да настоява малката, ами аз нищо ли да не мога на този свят, Анастасе, нищо ли... Ти не се тревожи, нещо друго ще ти се даде да научиш, щом толкова силно искаш. Анастас поставя ръка върху раменцето на Анастасия, тя сърдито го повдига и ръката му пада оттам. Не ти ли е казвала баба, че ние... че мама... че сме се родили като делфини... в едно малко море, специално за нас го направили, в лодката на тате Матей. Анастас е изумен, баба му е пропуснала да му разкаже и на него историята на тяхното раждане, а майка му Мария не обича да говори, само мълчи и гледа морето. Ако е така, съмнява се на глас момчето, ако е, както казваш, няма как да не науча делфински, сигурен съм; както че ние двамата сме близнак и близначка, Анастас и Анастасия, така е сигурно, че ще науча делфински език... Аз пък ще науча нещо, което ти няма да можеш, съвсем сигурно е, Анастасе, не знам какво точно, но ще е по-хубаво от твоето делфинско говорене, тропа крак момичето, сетне се навежда и отново започва да събира макове. Момчето седи настрана и се вслушва в морската далечина.

 

... Матей Делфина седеше на скалата и се вслушваше в морската далечина. Беше късна привечер и делфините по това време рядко идваха, но този път мъжът силно се надяваше да почувстват тъгата му, взела се кой знае откъде, да чуят призивната му молба и да дойдат. Постави шепи край устата и заоблените писукания запулсираха над спокойната водна повърхност. И те дойдоха. Видя ги отдалече как плуват бързо, като на живот и смърт: на лунната светлина гърбовете им блестят, извиват се в дъги, понякога, изправени само на опашките си, делфините порят лунната пътека. Говоренето им този път отначало приличаше на детско гукане, след това стана по-гърлено. Не беше като друг път. Бе по-стегнато, по-дълбоко, честотите на звука бяха по-високи. Делфините не пляскаха, не танцуваха, не изразяваха бурна радост. За пръв път, откакто се познаваха с Матей, т е б я х а у м и с л е н и. Мъжът почувства това и също се напрегна. И тогава в един миг му се стори, че разпознава думи. Не можеше да повярва на ушите си. Звуците, които продължаваха да излизат от вътрешността на животните, в неговия мозък се превръщаха в ехо, пулсираха някак особено, като магнитни трептения, като тънки назъбени мълнии; главата му се изду като огромна електрическа крушка, в която жичките нажежени трептят, звънтят, проблясват с къси и по-дълги импулси; оформиха се накрая мисли, сякаш изричани на глас: помогни, ако можеш, ако можеш, помогни. И без да се усети, мъжът извика, с обикновения си човешки глас изкрещя, какво има, кажете какво трябва да направя, кажете... Делфините се умълчаха, след това отново повториха, ако можеш... Обърнаха се и запориха направо през лунната пътека навътре.

Вслушан в себе си, Матей се заизкачва по брега.

На другата сутрин Манолаки разпредели хората си на две. С едно реке Матей и още двама щяха да ловят край Маслен нос, с останалите корабчета Манолаки и по-голяма част от рибарите щяха да влязат навътре, зад хоризонта. За калкан, обясни сдържано Манолаки, ще ловим този път придънна риба. Наслука, пожела на тръгване, като избягваше да гледа Матей в очите. И се захванаха за работа.

Какъв ли пък сапун може да става от делфинова мазнина, не ми стига акъл да си го представя. Рибарят, който заедно с Матей издърпваше мрежата в лодката, каза това и изплю фаса от ардата в морето. Сякаш на земята няма достатъчно прасета за сапун, ами сега и делфини ще трепем, ами че той, сапунът, на риба ще мирише, пфу... освен ако не го парфюмират. Матей изтърва своя край на мрежата на пода, рибите се разляха на всички страни, запляскаха опашки и запулиха диви очи, какъв сапун, каква мазнина, хвана мъжа за яката и здраво го разтърси, хей, по-леко, мой човек, дръпна се другият, да не съм го измислил аз, държавна работа е това, нареждане отгоре, да се ловят делфини заради мазнината им, Манолаки затова е навътре, още снощи приготвиха мрежите...

Матей не запомни как прибраха улова, как се върнаха на брега, как дочака рекетата на Манолаки. Видя само, че кошовете са празни, видя и киселата физиономия на Манолаки и разбра, нямали са късмет този ден. И останалите нямаха настроение. Ако така ни върви, не московец, ами и детска количка на сина си няма да мога да купя догодина, затова не обещавай отнапред, тросна се един на Манолаки и онзи го успокои, е, ти искаш още първия път, делфините не са глупав добитък, докато се хванат, има да чакаме... Матей се хвърли и вкопчи ръце във врата на Манолаки, ти си добитък, ти си, ти след време и хора ще почнеш да убиваш така, да им топиш мазнината за сапун, затова най-напред тебе ще хвърлим в казана, какъвто си дебел, един кош сапун ще направим, Манолаки капитане, от тебе... Спуснаха се другите, откъснаха го от гушата на дебелия мъж и Матей се хвърли да катери брега, заслепен от омраза и тревога.

Когато една вечер рекето на Манолаки се върна с първите делфини, Матей отиде и дръпна капитана за ръкава. Очакваха отново да се нахвърли и застанаха нащрек, но той само изхърка от ненавист кратките си думи, напускам, ставам частник, с убийци работа нямам. И Матей Делфина обърна гръб на всички, с наведена глава закатери брега, прибра се в къщата си, легна в леглото, зарови лице в набухналия топъл корем на Мария и остана така дълго време.

 

... Виж какво яйчице си намерих, носи го в шепа Анастасийка, разтваря я пред лицето на Анастас и той я предупреждава, внимавай да не го счупиш, това е яйце на чучулига. Че е чучулигово яйце се познава по точките, виж какви са сиви или маслинени на цвят. Приличат на пъдпъдъчи, обаче, яйцето на пъдпъдъка е светлокафяво на тъмнокафяви петна и точки, да знаеш. Върни го сега в храста, в който си го намерила. Малката неохотно се подчинява, отива до храста, промушва гола ръка и оставя яйцето в гнездото, което чучулигата си е свила от сухи треви: поветица, кукувича прежда, бял троскот. Връща се, сяда до Анастас, заравя глава в коленете си. Дълго мълчи, толкова дълго, че той я побутва угрижен, какво пък толкова, нали го върна. Ти не знаеш, ти нищо не знаеш, Анастасе, какво лошо нещо направих онзи ден, и по-онзи, и по-онзи. Искам да умра, искам да умра, започва да се мята изведнъж Анастасийка, скача и хуква право през маковата поляна по хълма надолу към морето. Анастас хуква след нея. До самата вода момичето плете крака, пада, рови с пръсти, хвърля пясък, сухи воали от песъчинки се огъват зад нея, падат на гърба й. Анастас кляка до главата й. В този миг от вътрешността на морето се чува тръбен зов, двете светликави глави се надигат от пясъка, Анастас и Анастасия глава до глава, усмивка до усмивка, делфини, това са делфини,

Анастас поставя шепички край устата и отговаря с накъсани заоблени писъци.

 

... С накъсани заоблени звуци Матей напразно ги зовеше. Неговите делфини бяха отишли някъде другаде, край други брегове, може би в чужди далечни безопасни морета. Прибра се, облече сватбения си костюм от сив габардин, среса с мокър гребен дългата си чорлава коса, погали Мария по корема и тръгна пеш за града. Жената остана да гледа гърба му, докато фигурата на мъжа й се смали в далечината до сива точица. Върна се в късния следобяд. Беше свъсен като дъждоносен облак, имало китоловни флотилии, имало лов на паламуд и на всякаква друга риба, с какво толкова се различавали делфините, с какво били по-специални. Казах им, че делфините могат да говорят, че са нещо като човеци там вътре във водата, изсмяха ми се и ме отпратиха. Да не ти се привиждат русалки, Матей, русалки с голи цици и с коси от водорасли, да не би с тях да си говориш, пък да ти се причува делфинско говорене, викаше един след мене и се кискаше като женчо; Матео, викаше ми, с русалка само френска любов можете да правите, друг начин няма, затова внимавай да не научи жена ти, че лошо ти се пише тогава... Мария постави ръка на рамото му, с върховете на пръстите си го погали. И въздъхна.

 

... Малката въздъхва. Стои пред огледалото и с уплашени очи се взира в образа си. Очите й са уголемени, бистри като капките, които този ден се отцеждат от стрехите след големия летен дъжд, изсипал се призори. Устата й потръпва, макар да е стиснала здраво пухкавите си устни и сега те са опънати в тънка бледа черта. Стои така, вторачена в огледалното си лице, след това изведнъж широко зяпва. Наднича във влажната розова кухина: небцето е набъбнало, сливиците са сочни, със зачервени дъги, май ще се разболявам; по-надолу не се вижда, колкото й да се опитва да разчекне кухината. В ъглите устата й се цепва и тя най-сетне я затваря. Чувства умора в лицевите мускули, разтрива ги. Улавя с пръсти гърлото си, неподвижно застива. Усеща пулсациите, треперенето, трепета, гърча на онова, което се е опитвала досега да укроти там вътре. Гласните й струни се издуват и отпускат като живи. Издуват се, уголемяват се и очите й, ще излязат от уплаха от орбитите си. Анастасийка скача, събаря стола, хуква навън,

Анастасе, помощ, помощ, Анастасе,

през маковата поляна, надолу по стръмното, през мокрия пясък, на брега, където брат й седи на върха на черна скала и гледа в морето, Анастасийка тича, маха ръце, спъва се и пада, и става. След големия дъжд морето е бурно, вълните се разбиват с грохот и вдигат невъобразим шум, затова в първия момент момчето не може да разбере какво крещи сестра му: с облещени очи и широко отворена уста тича насреща му, вее коси, мята ръце, трепери и се гърчи. Анастас слиза долу в пясъка, улавя я за лакътя, повежда я нагоре. На хълма ревът на вълните не ги заглушава. Сядат насред маковете, Анастасийка отваря широко уста и сочи с пръст навътре,

ще се разболяваш, сливиците ти са подути, казва Анастас,

малката прави още по-нетърпеливо знак, с който отрича предположението му, не е това, не е това, друго е. Ужасът в очите й е толкова истински, че Анастас поривисто обгръща раменцата й с ръка и започва да я успокоява, няма нищо, няма нищо, няма нищо.

Има, казва сестрата, дошла внезапно на себе си. Има нещо, Анастасе. Гърлото ми е пълно с чучулиги.

 

... На разсъмване чучулигите все още пееха горе на хълма и росата по върховете на тревите приличаше на сълзите на Мария, когато понякога плаче от радост; сълзите на Мария, росата, дъждът, който изсипва своите рехави сиви мрежи над малката им къща, морето, което разстила наоколо своето горчиво-солено дишане, небето над него като купол на огромен син парашут, всичко е толкова много, толкова свобода има в него; съдбата е посочила с пръст това място, това небе и това море, и тази жена, ето, Матей, тук си свободен да живееш живота си както мислиш, че трябва да го живееш, имаш пълната свобода да живееш своя живот по свой избор; аз съм ти Пътят, но ти си свободен да прокарваш пътеките, които водят към него... И Матей Делфина заслиза по една от своите пътеки надолу, морето го посрещна с гердани от гъста пяна, с дъх на водорасли, с изхвърлени през нощта черупки от миди, обрасли гъсто с морска трева и пясъчни туфички. Отвърза лодката, избута я в морето, метна се вътре. Загреба към мястото. Щеше да ги изчака там, искаше с очите си да види. И да ги спре. Да им обясни кротко и търпеливо, че така не може. Че не може така. На хоризонта слънцето тъкмо се възземаше. Стадо делфини заскача в самата сърцевина на изгрева, двайсетина едри животни, мъжки и женски, излитаха и толкова свобода имаше в извисяванията, в гмурканията им, в пляскането с опашки, в изящните дъги на гладките им, бляскави като полирани от мокрото тела. Неговите не бяха сред стадото. Матей отпусна весла, спря да погледа танца им и въздъхна, и лицето му помрачня: бяха като деца, вярваха в морето, в сините дълбини, в тюркоазите на водата, в изгревите, в залезите, в Матей, в Мария, в бъдещите им деца, във всички човеци на този бряг; мъжът знаеше, че е така и че така трябва да бъде. Влезе още навътре и делфините го приветстваха с хор от делфинско песнопение.

Когато рекетата запориха насам, мъжът в лодката се изправи, дочака ги прав. Рибарите гледаха към него през цялото време, но когато корабчетата приближиха съвсем, едновременно отместиха очи от лицето му, захванаха да опъват гъргърите. Обиколиха в кръг, в много широк кръг, в много широк, пускаха мрежите, заобикаляха отдалече делфините, пускаха металните мрежи и обикаляха, а делфините продължаваха да скачат в изгрева като деца,

опънатите дъги на телата им светят, пляскат с опашки и изригват с тях мощни струи и ослепителни фонтани вода; оживено си говорят и пеят, защото свободата е само да я възпяваш, това са научили насред дълбоката вода: голяма, синя, искряща е свободата и делфините са нейни деца,

а мрежите обикаляха, потъваха в разлюляната вода, красиво се люлееха, хищно и нежно едновременно. Матей стоеше прав насред своята лодка, гледаше. Кръгът от разлюлени мрежи около делфините се затвори. Животните останаха в средата на заграденото море, водата под тях вреше от танца на бурната им радост. Сега ще стегнат мрежите, но как ще ги изтеглят, делфините са много, не е възможно петима рибари да се справят с това, помисли Матей и въздъхна с облекчение. Ще се помъчат и ще ги пуснат, няма друг начин. Загледа се в животните, опита се да разпознае дали неговите делфини все пак не са там и докато се взираше,

запукаха манлихери и обикновени карабини, задимяха дула откъм корабчето, майко Божия, изтръгна се от Матей, какви ги вършат, какви ги вършат, луди ли сте, полудяхте ли, спрете веднага, мамицата ви откачена, спрете, ви казвам,

рибарите от палубата се засуетиха, с куки, закачени на специално устройство започнаха да улавят мъртвите животни и да ги изтеглят нагоре,

водата се обагри в кръв като изгрев, като залез, като полудяло небе, като нещо, което Матей не беше виждал досега, нито беше си помислял, че може да види. Делфините обръщаха кореми, някои още мятаха опашка, един беше невредим и мощно се блъскаше в мрежите. Матей не дочака да види какво ще се случи по-нататък, седна в лодката, обърна и загреба с всички сили към брега; гребеше като побъркан и от очите му течаха горчиви сълзи и се смесваха с пръските морска вода, които хвърчаха изпод веслата.

 

... От очите на Анастасийка текат горчиви сълзи, правят браздулици по лицето й, засъхват в бели пътечки от изпарена сол. Гърлото ми е пълно с чучулиги, повтаря. Анастас мята глава, побутва я с насмешка, хайде сега, хайде, какви ги измисляш, пиеска ли ми играеш. Пипни, казва тя, само пипни. Той не иска да пипне, Анастасийка улавя с две ръце ръката му и я поставя на гърлото си. Момчето усеща как нещо пулсира, как се издува и спада и мърда трескаво,

от плача е, ще ти се скъсат жилите, видя ли, като не млъкваш.

Анастасийка не го слуша. Това са чучулигите, онзи ден и по-онзи, и по-онзи пих яйца на чучулиги, пробивах ги с трънче от къпина и ги изпивах, Анастасе; баба нали казва, че пъдпъдъчите яйца са полезни за кръвта, да растат здрави децата и да са умни, мислех, че са пъдпъдъчи, обаче, ти каза, че са яйца на чучулига, точките им бяха сиви и аз усещам, че в мене се излюпиха птичета, в гърлото ми на топло, пълно е с чучулиги там, Анастасе, не ги ли усещаш.

Анастас е уплашен. Събира сили да се скара на Анастасийка, че се побърква от страх и трябва да дойде на себе си, побутва я по-грубо, яйцето не беше от чучулига, от пъдпъдък си беше, излъгах те, Анастасийке и докато търси думите, момчето застива изумено на мястото си. Момичето се изправя, обхваща с длан гърлото си и притваря очи. Лицето му е побеляло от напрежение, клепачите похлупват очите и е страшно да гледаш това необикновено лице, внезапно чуждо и недетско, от преживения ужас и от очакването на чудото остаряло с години, с векове; невидим паяк изплита мрежа от бръчки над него, простира я върху гладкото чело и то се нагъва вълнообразно. Така ще страда Анастасийка всеки път, когато има причина, а често и когато няма да има, ще остарява от атавистични страхове, от прекалена болка, от любов, толкова необхватна, че ще излиза извън собствената й мярка за човешко чувство, от обида, от непомерен копнеж, от всичко извън беглата й представа за космическите енергии, които завихрят хората и ги правят слаби и силни едновременно, съсипват ги с мигновено остаряване и внезапно подмладяване малко след това, поради вихрите на всичките магнитни, електрически, радиационни, ултравиолетови, инфрачервени и всякакви други алфа-бета-гама лъчения, които пронизват в яркочервено, в ослепително жълто, в синьо, във виолетово мозъците на човеците, докато черепите им засветят вътрешно като фенери. И там някъде, в целия този цветен вихър на собствения си космос, сътворен сякаш от самосебе си в черепната кутия за секунди, мисълта й ще пърха като с криле на чучулига и ще се опитва да излети навън, и ще го постига по толкова естествен и прост начин, все едно нищо такова няма там вътре, в черепа, все едно е пълен единствено с голямо, синьо, гордо и необхватно небе, такова, каквото го познават човешките очи в мигове на особено усещане за принадлежност. И сега малката стискаше с пръсти гърлото си и разбираше с някаква свръхинтуиция, че самата тя, наистина толкова малка и крехка, е много повече от това, което изглежда, че е. Стояха дълго така двамата, братът, вторачен в лицето на сестрата, сестрата, вторачена в себе си. И се случи накрая чудо, опъна се набръчканата кожа на Анастасийка, порозовяха страните й, заблестяха очите й, светнаха ирисите им с цвят на пролетна трева, клепките над тях запърхаха като криле на водно конче, спазматично сбръчканата уста се отпусна и някаква странна, неуверена отначало, но много нежна мелодия се разнесе над момичето, през момичето, около него; заизлиза през всичките й пори, през кожата й, през фонтанелата, която нежно се опъна и изтъня, и косите й се размърдаха върху темето, като жива трева се разтвориха и се провидя пулсиращо островче с опъната кожа, засия на това място в златисто черепчето на Анастасийка; откъде извираше все пак тази мелодия, така издълбоко, Анастас не можа да разбере отначало, въпреки че нямаше лъжа и измама, невидима нежна чучулига набираше сили и трепет, и щастие, извиваше светлите си трели; тогава малката вдигна ръка и посочи гърлото си, и Анастас разбра: от гърлото на сестра му излизаше мелодията, тази странна песен на чучулижка извираше от гърлото на Анастасийка; но не само оттам, струеше същевременно от върха на главата й, от доверчиво открития череп, блеснал сред изруселите жита на Анастасийкината коса, издуваше го нежно и златисто мелодията и туптеше, туптеше под кожата на къси трептящи импулси ; и още, от пулсиращия малък пъп на момичето се лееха светлите трели, от върховете на нежните пръсти, станали прозирни на светлината, от порите на тънката кожа като златисти сияния отвътре навън, отвътре навън...

 

... Матей Делфина написа много писма, пет мастилници с мастило изписа до д ъ р ж а в а т а. Отговор не получи. Докато дращеше усърдно с разскърцаното старомодно перо, една и съща картина беше пред очите му: окървавеното море, телените гъргъри, червеният залез и той кървав, делфините с обърнати тежки кореми и единственият жив сред тях, който могъщо се мята в затвора на рибарските мрежи, и се смесваше тази картина с друга една, също мътна и кървава: човешки мозъци като пихтиести гъби изтичат от черепите, наполовина отнесени от парчета снаряди; гърчат се крайници, отделени от телата си, телата са мъртви, краката и ръцете са още живи; кълба от черва нежно се тресат насред отворените кореми или висят по тръните и храстите наоколо, текат изпражнения и кръв, а над труповете войната фучи и трещи, изсипва смърт от небето, тежки железни машини бълват огън, тяхна майка е безумната човешка изобретателност, сътворила всичките тези самолети, танкове, катюши, фаута, автомати, от най-голямото до най-малкото, до цилиндричните тежки патрони, пълни с дребните си плодове, студените обли лешници на смъртта, с тях човешкият ум е въстанал срещу самата природа, срещу най-ценното в нея: против живота на нейните твари, против себе си самия е въстанал човекът и това е най-голямата му лудост,

война е, бил съм на война и го потвърждавам, да убиваш делфините е война, пише Матей с разкривеното перо и капки мастило като синя кръв пръскат и попиват в хартията, само че врагът не е въоръжен, делфините нямат оръжие да са ни равностойни, това е изтребление, геноцид, това е фашизъм, по-голям от всеки друг фашизъм на земята, пише Матей, патосът му е най-естественото човешко чувство в този момент и той не се срамува от него, въпреки че обикновено не обича да говори приповдигнато, сетне спира, захапал върха на дървената писалка, препрочита написаното и поправя старателно, тяхна майка е човешката изобретателност го зачерква и отгоре пише техен баща...

Оставя писалката, поглежда заспалата Мария и започва мълком да й предава най-съкровената си мисъл, прави го по някакъв необикновен начин, само я гледа в лицето, в очите между веждите и жената улавя в съня си тази мисъл, опитва се да му даде знак, че го разбира и помръдва пръстите на едната си ръка, той се усмихва едва, нали така, Марийо, Господ ни е дал толкова много свобода, в нея сме, отвсякъде ни обгръща, нали, въздухът е свобода, морето и небето са, делфините и птиците, трябва само да направим своя избор да сме като тях, ако ме разбираш, Марийо; трябва само да изберем свободата да сме като тях: не повече да си, не цар на природата, избери свободата да си наравно с всичко друго наоколо, това също е свобода, най-голямата според мене. И още, Марийо, свободата е толкова много неща, затова си мисля,

свобода е също да си сам срещу всички, когато знаеш, че си прав.

Едно от писмата Матей изпрати до Манолаки, пъхна го през процепа на вратата на рибарската му колиба. Още същия ден капитанът дойде, приседна до Матей насред поляната на хълма и също загледа морето. Цял живот гледаха морето, нямаше друго за гледане на това място. Манолаки бавно отвори пакета арда без филтър, залепи незапалена цигарата на устната си и отрони, работа е това като всяка друга, Матей, недей да се горещиш толкова, държавата е наредила да го правим, значи, нямаме избор. Аз как направих избора си, Манолаки, своя избор да нямам общо. Ако трябва и с държавата ще престана да имам общо, не ме интересува мене такава държава, която не чете писмата на своите граждани. Какъв гражданин си ти, Матей, ти си рибар, все едно си войник на морето, не вдяваш ли. Заповяда ли ти държавата, влизаш и вършиш своята работа като неин войник. Щом тя казва убивай делфините, значи, ще ги убиваме и толкоз. И спри да пишеш писма тука и там, да не ти се случи случка. Приятелски те предупреждавам. Матей махна с ръка, не поиска да погледне Манолаки в очите, не поиска да говори повече с него, само каза тихо и яростно като на себе си,

край море да живееш, а да не можеш да си свободен да кажеш не... Не на всеки е дадено край море да живее, Манолаки.

 

... Анастасийка тича по хълма надолу с разперени ръце, от инерцията не може да спре и с подгънати колене пада до самата вода. Нежна вълна я плисва в лицето и тя се засмива, изтрива мокрото си лице и се обръща да посрещне Анастас. Двамата тръгват по пясъка, ровят с боси крака и след тях остават дълги бразди, като че ли орат в някаква златна рохкава нива. Момчето изговаря делфинските си думи и се опитва да схване техния смисъл, Анастасийка, да не остане по-назад, издува гърло и трели заизлизват през устата й. Нежни, едва доловими крилца летят наоколо, малката ги издухва с пухкавите си устни и те се носят плавно, това е от моите чучулиги, Анастасе. Анастас спира за миг, все едно не чува. Остава на място и внезапна мисъл като крило на гларус прорязва челото му,

знаеш ли, Анастасийо, че само допреди няколко години делфините се движели на стада, на цели стада и никак даже не се страхували от човеците, тогава идвали съвсем близо до брега и така нашият баща научил делфински език. Не зная как е възможно, делфините издават високочестотни звуци, тези звуци срещат препятствията отпред, преди делфините да са стигнали до тях, така ги предпазват от сблъсък, защото звукът се връща за части от секундата обратно, това се нарича ехолокация; но баща ни наистина е усвоил делфинския, разбирал какво му казват животните от морето. Сетне започнали да ги убиват и да правят сапун от мазнината им, и в газеничета я слагали, да я палят за светене нощем, и за разни други неща, а месото им било най-евтиното, продавали го в халите за жълти стотинки; затова толкова малко от тези животни са останали и не пред всеки се разкриват делфините. Момчето цитира любимия си учебник по зоология бързешком, без да поглежда сестра си. Тя спира изумена, чучулиговата й песен секва. Лъжеш. Лъжеш, Анастасе. Анастас нищо повече не казва, продължава пътя си напред, но вече не пори безгрижно с нозе през пясъка. Дълго върви, унесен в мисли. Когато се обръща, вижда, Анастасийка е останала далече назад на място, държи с две ръце главата си и я олюлява. Връща се тичешком, малката не иска да махне шепи от очите,

не искам да гледам, не искам.

Внимателно я хваща под китките, смъква ръцете й, оголва очите й, Господи, очите на Анастасийка, той импулсивно ги закрива с длан. Докато момичето дойде на себе си на скришно и защитено, момчето държи ръката си върху очите й и усеща как мърдат очните й ябълки в орбитите си. По някое време сама смъква дланта му от лицето си. Очите й отново са очи на малко момиче и сияят непосилно: уж са зелени по рождение, а са сини от гледане на толкова много море и небе. Дръпва брат си за ръкава, хайде да си играем „на свобода“ и се засмива, и Анастас се засмива, и започват да играят на свобода, така се казва играта им,

разперват ръце и започват да се въртят около себе си с всички сили, все по-бързо, върху твърдия мокър пясък с разтворени ръце, все по-бързо, морето ги облива с пръски и те се смеят и все по-бързо, все по-бързо,

въздухът, морето, небето се сливат в един сияещосин обръч от шемет и те се въртят така, докато на Анастасийка й прилошава и пада на земята, и започва да повръща направо в морето, над белите му рехави дантели, струва й се, над целия този подвижен, могъщо дишащ и издишащ свят от вода и дълбоки тайни, понеже в повече й е дошла свободата на Анастасийка.

 

Пристигна изневиделица майка им Мария-Фина, сграбчи ги, повлече ги нагоре; като нож е нейният поглед и гласът й е като ръбест камък, търкаля се от единия до другия и обратно, елате ми, сине майчин и щерко майчина, да ви питам кой ви е на вас казал, че ще позволя свободата като на театър да я играете. Стига ми, дето баща ви на свобода си поигра. Горе на брега ги натисна да седнат и те се пльоснаха насред маковете, кой ви е на вас казал, че свобода съществува. Какво е свободата, кажете ми, като сте толкова отворени, като как я разбирате с плитките си мозъчета чучулигови, какво е свободата, питам ви. Морето, каза Анастас. Небето, каза Анастасийка. Делфините, каза момчето. Чучулигите, отговори момичето. В един глас отговориха и майка им се изсмя ненавистно. Разпери ръце, впи в черупчестите им фонтанели яките си пръсти, блъсна ги една в друга, завъртя главите им и ги обърна едновременно наляво, към гората, към гробището в нейното подножие, сетне ги завъртя обратно, да я погледнат в очите, в острите като нож очи. Когато нямаш свободната воля да избираш смъртта си, когато не си свободен нейното време сам да посочиш или да я отмениш смъртта завинаги, няма свобода. Не съществува. Ясна ли съм. Щом няма свободната воля да избира смъртта си, човек не е свободен. По замисъл, по рождение, по чужда воля не е свободен. Ясна ли съм. Ако някой ни даде правото да умираме само ако ние позволим, ако някой разреши на човек самичък да избира живот и смърт на този свят, тогава сама ще ви науча на свобода.

Анастасийка седи насред маковете и гледа майката с широки очи. Анастас се изправя като зашеметен. Лицето му е бяло като платно,

защо тогава... защо тогава нас ни роди делфини.

И Анастасийка се окопитва, притваря очи, много внимателно, да не се нарани върху острието на майчиния си поглед и казва, защо баща ми сам е избрал своята смърт, можеш ли да ни обясниш защо. Със стиснати очи е, а гледа право в лицето на своята майка. Мария поема дъх толкова дълбоко, че въздухът издува дробовете й и тя почти се задушава от него, защото не се сеща да го изпусне, а го задържа там задълго и казва най-сетне Мария със свистяща въздишка, вашият баща Матей Делфина не избра смъртта, ясно ли е. Той нямаше време да избира каквото и да е. Нито имаше нужда. Понеже изборът си беше в него...

 

... Анастасийка си е залепила тиксо през устата. Дебела, прозрачна, лепкава лента върху двете сплескани устни, чак до под слепоочията. Не съзнава, че така няма как да спре — песента остава в нея и нараства застрашително навътре, вместо навън. Каквото и да е това в тебе, то прилича на свобода все пак, каквото и да говори мама, на такова нещо прилича и е опасно така, може да те пръсне на парчета, шепти Анастас в ухото й и тя му прави безумен знак с очи, които започват да се въртят в орбитите,

отлепи го, отлепи тиксото, Анастасе.

Анастас го отлепя, след това поставя сива раковина в шепата на сестра си; тя я долепя до ухото си и започва да слуша морето вътре в седефената й дълбина.

 

... Матей лежеше и с ухо като морска раковина слушаше бълбуканията, въздишките, трепетите на морето в корема на Мария. Мисля, че са две, две делфинчета ще ми родиш, нали, Марийо. Мария порови с пръсти, направи пътеки през гъстата му коса и обеща замислено, щом казваш, ще ти родя делфинчета, Матео. Ти само не ме изоставяй, само бъди с мене, Матео, аз ще ти ги родя. Сетне Матей стана и тръгна, и се обърна няколко пъти, пое в ранното утро и никога повече не се завърна.

Неговите делфини бяха в залива. Докато слизаше по пътеката, ги чу и бурна радост го заиздува и той завика, без да се усети, с човешките си думи закрещя, живи сте значи, живи сте още. Делфинът и делфинката припляскаха с опашки и протръбиха приветствено, и Матей сложи шепи пред уста, от гърлото му заизлизаха писукания, все едно внезапни делфински думи — сам ги разбираше, по някакъв невъзможен начин почувства, че са пълни със съдържание, със смисъл: Мария-Фина ще ми роди делфинчета, две делфинчета ще ми роди Мария, полифонично съобщаваше Матей, повече от една мисли трептяха вътре в звуците; докато съобщаваше за Мария, в същото време предупреждаваше делфинката: своите делфинчета пази, пази се от ловците на делфини, бременна си, пази се. Делфините поиграха малко, делфинката беше съвсем натежала и се умори, и животните по-бавно отпреди заизвиваха дъгите на телата си, заплуваха навътре. Бяха на петдесетина метра, когато рекето запърпори. Матей не беше ги забелязал, улисан в разговора или мъжете се бяха постарали да не ги усети;той видя корабчето чак когато загърмя моторът му. Дори не го поздравиха, всички обърнаха гръб. Матей постоя, сетне отвърза лодката си, избута я във водата, скочи в нея и метна веслата. Гребеше бързо, рекето беше доста напреднало, от мястото си Матей виждаше колко широка пенеста диря оставя и разбра, че Манолаки е вдигнал скоростта. Видели са, че ги следвам и бързат. Дланите му се разкървиха от стискане, не беше му се случвало досега. Потопи за миг ръце до китките в солената вода и отново грабна греблата. Разстоянието между него и Манолаки понамаля. Гребеше със сърце в гърлото, до скъсване на вратните жили и когато изравни лодката с тялото на рекето, видя,

беше закъснял непоправимо.

Мъжкият бе обърнал корем и туловището му се полюляваше все още на повърхността на водата, последните мехури на неговото дишане бълбукаха около тялото, морето беше обагрено с кръв. Делфинката се мяташе, виолетовата бенка под окото й приличаше на разтворено в див ужас цвете, водата вреше и кипеше, животното се удряше в мрежите, опитваше се да се измъкне под вода, но се оплиташе в гъргърите долу; метални, с шипове бяха мрежите и то отново се издигаше на повърхността, и надаваше безумни звуци на ужас, на молба, на дива паника. Спрете, закрещя Матей, бременна е, престанете, на вас говоря, н е  п о з в о л я в а м. Мъжете горе бяха вдигнали манлихерите и не чуваха, не искаха да чуят какво им вика рибарят от лодката. Пръв гръмна Манолаки, но не уцели. Делфинката запя някаква безумна песен, звуците се мятаха насред шупналото кълбо от кръв, вода, водорасли и пихтиести медузи, цевите на пушките блеснаха на слънцето, първите лъчи весело затрепкаха по дулата и в същото това време, на секунди преди изстрелите, Матей застана на ръба на единия борд, тялото му се изви в дъга и той скочи в бушуващото кърваво море при делфинката.

 

Клас Бозайници, разред Китоподобни, семейство Делфини. Обикновен делфин, delphinus delphis. Тялото е с вретеновидна форма. Муцуната е удължена в човка. На всяка от горните челюсти по 39-53 зъба. Дължина от 160 до 219 см. Гърбът е тъмен, страните са сиви с бели участъци, коремът е бял. В Черно море се среща по цялата акватория. Образува големи стада от по 200-300 индивида, понякога 2500 — 3000, даже до 5000 на една квадратна миля...

Анастас престава да чете от учебника си по зоология за осми клас, затиска с длани ушите си, опитва се да заглуши цвърченето, писукането, тръбенето, целия делфински грандиозен хор от високочестотни звуци се опитва да заглуши, но не успява, той зазвучава в ушите му и те не са вече обикновени човешки уши, през раковиноподобните им фунии навлиза шумът на море, едно невиждано, неудържимо, разлюляно море приижда, в разпенените му води скачат цели стада делфини, извиват дъги, белите им кореми блестят като преспи сняг; пеят, говорят, тръбят призивно, възрастните си разменят понякога нежни думи и хиляди малки делфинчета гукат извътре, прогалват се по коремите на големите, опитват се да участват пълноценно в проявата на бурна радост, на френетичен възторг от делфинския празник, който стадото си е устроило. Анастас присвива очи, за да ги види по-добре: морето ври и кипи, невиждана гледка, невъобразима, там са и делфините на неговия баща Матей, делфинката с виолетовото петно под окото наглежда няколко делфинчета, докосва ги по коремите с острата си човка, гъделичка ги, помага им да направят по-висока дъга, по-изящна, делфинът-баща ги насърчава отстрани с тръбен звук и Анастас с изумление си мисли, нали уж ги убиха, онези от рекето, с пушките манлихери, нали убиха и баща ми Матей, по невнимание, казват, не са искали човек да убиват, само делфини, нали потекоха мътни и кървави морета оттук до края на света, защото водите на моретата и океаните се събират и всички заедно са околоплодна течност, разлюляна утроба са за всичкия земен живот, и те убиваха направо в утробата, нали всичко това се случи, защо се случи, задава си този въпрос Анастас, но няма време да търси отговор, в същото време става нещо изумително и той му се отдава с всичко онова, което е, с тялото си, прихлупило учебника по зоология и замръзнало неподвижно над него, с вътрешността на това тяло, което уж е пълно в този миг с отделните си органи, а е някак изпразнено от тях, безплътни, кухи са всички те, пълни със сияние, един кух златист тунел е неговото тяло и краят му не се вижда, и само онова, което се случва в този миг, го изпълва до невъзможните му безкраи.

И замлъква песнопението на делфините, всичките пет хиляди делфина мълчат и морето притихва, изтегля се през светлеещия тунел на Анастасовото тяло, отдръпва се навътре от бреговете си и в този миг в лунната нощ се издига глас, който може да се види отвсякъде като тънка пулсираща в яркосиньо нишка, излиза през единия миниатюрен ушен отвор на огромен сивобял делфин, полегнал над водата в центъра на делфинското население на този залив; гласът пулсира, издига се над залива кристален, чист, като да излиза от душата на някое ангелогласно небесно същество, заливът се оглася като църква и Анастас не е вече сигурен дали това не е действително някакъв ангел,

и в този миг се събужда; както си е полегнал върху учебника по зоология, продължава да се вслушва в песента, да се разтваря в нейното златисто блаженство, да изтънява самият той пред собствените си очи, вижда се отстрани как се превръща в тънка искрящосиня нишка, завързана някъде в другия край на пространството, което е обходил, докато слуша песнопението; и сега продължава да го обхожда, завързан за края на нишката — с лекота, каквато не е подозирал, че съществува, лети из всичките слънчеви системи, из всички галактики, покрай слънцата и звездите им, из целия космос на тази невъзможна делфинска ангелогласна песен. Забравя, че просто е легнал върху учебника и лежи така, чак докато чува женски глас да съобщава на драгите слушатели, че всички те са слушали акапелно изпълнение на хор Йоан Кукузел. Анастас вдига глава и с мътни очи дълго гледа радиоточката на стената, след това събира сили и се захваща да дочете урока от учебника по зоология за осми клас, чете на глас и се вслушва в ехото на думите,

числеността на обикновения делфин в Черно море през 1965 година спрямо 1961 е намаляла повече от десет пъти. Причина бил интензивният лов с пушки и гъргъри. През 1966 година е сключена конвенция за спиране на лова на делфини. Това споразумение се подновява периодично. Предполага се, че днес в Черно море живеят едва...

 

Мария-Фина ги накара да седнат около масата. Приглади нацепената по ръбовете мушама, обходи с пръст градината й от розови рози без бодли, от сини хризантеми и бели карамфили, излинели от горещите дъна на чиниите и от слънчевата светлина, която следобед влиза през прозореца и продължително огрява масата. След това събра дланите си в издължена шепа и те заприличаха на лодка според Анастасийка и на делфин според Анастас, а според баба им това бяха ръце на неспокойна жена, която се опитва да си предаде смелост от едната ръка в другата и обратно, затова по този начин е опряла пръстите им и меките им възлести възглавнички. Никой нищо не изрече на глас, тримата гледаха ръцете й и някак си не смееха да погледнат Мария в очите, защото и днес погледът им беше остър като нож, случваше се да става такъв понякога и знаеха, че когато гледа така, има да им съобщи нещо нещо съдбовно важно. Докато търсеше как да започне, Мария изведнъж каза с две думи, каквото имаше да им казва,

ще се омъжвам.

Пръстите на ръцете й се отделиха, тя отпусна длани върху мушамата и остана така. Чакаше въпросите им, но никой нищо не запита.

Вечерта им представи мъжа. Бяха го срещали, когато се раздвижваше по брега след продължителното каране на молотовката, с нея идваше на сечището за дърва, които след това разнасяше по крайбрежните селца, за да си купи населението метровки за огрев. Преди пет години беше видял Мария да плете рибарска мрежа, седнала в двора под смокинята на сянка, беше наблюдавал голите й до раменете ръце с изпъкнали пъргави мускули и карамелен загар, беше срещнал погледа й изпод вежди и беше запомнил контраста между този тежък тъмен поглед и белозъбата й мимолетна усмивка, лека и бисерна, появила се в мига, когато го бе видяла да приклеква зад плета като уплашено момче, за да скрие натрапеното си присъствие. Беше запомнил тази странна жена и още по-странните й деца, които бяха неразделни като повечето близнаци. Докато товареха камиона му на сечището в планината зад селото, той се разхождаше по брега и бе виждал момчето и момичето да тичат стремително, да се въртят около себе си с разперени ръце дълго време и полуприпаднали след това от изтощение, да лягат в пясъка и да остават така неподвижно, докато въздухът над лицата им трепти в някаква странна цветна омара. Беше видял Мария да им се кара, да удря главите им една в друга и да им показва с ръка гробището, сигурно защото там лежеше на вечная памят техният баща, рибарят Матей Делфина, за когото също бе чувал да говорят местните. Час-два чакаше ред да натоварят на сечището камиона му и през цялото това време шофьорът стоеше на брега и поглеждаше скришом към дома на плетачката на рибарски мрежи с надеждата да я зърне или пък сядаше на някоя скала и замислено наблюдаваше шементните игри на малките. Един следобяд, когато слънцето сипеше жар и Мария отново бе седнала в двора под смокинята, и пъргавите й ръце провираха совалката от бледокафяво лъскаво дърво през дупките, и мрежата се стелеше в скута и в краката й, шофьорът застана зад плета, прочисти гърлото си и подвикна, добър ден;

издържа някак си тежкия поглед в очакване на светлата усмивка, но този път тя не се разлисти иззад устните й, напротив, те се свиха в тънка неприятна черта и жената повдигна рамене и ядно подхвърли, че какво толкова му е доброто? Мъжът потъпка на място, след това внезапно отвори вратничката и влезе. Мария го гледаше, отпуснала ръката със совалката в скута. Отблизо очите й бяха внезапно сини, над едното клепките мигаха като криле на едра пеперуда, другото беше неподвижно. Жената усети погледа му и обясни, когато бях малка, ме удариха с пръчка в лявото око, оттогава с него виждам зле. Не ти личи, отзова се мъжът. Мрежата се люлееше и сянката й правеше килим от нежни празни квадрати върху спечената земя, която сякаш пулсираше в жегата между двамата. Искам да купя мрежи, каза мъжът, извади голяма носна кърпа и с нея избърса челото и врата си. Защо, нали не си рибар, сопна се Мария, отмести най-сетне поглед от лицето му и продължи да плете. За един приятел от Созопол искам да купя, поръча ми, когато ... когато му разказах за... мрежите, които плетеш...

Шофьорът купи всички мрежи, които Мария беше изплела, една по една всеки път, когато през тези пет лета пристигаше да товари дърва; имал много приятели рибари по крайбрежието и всички харесали първата мрежа, която бе купил, показал им я и много я одобрили.

Сега мъжът седеше от едната страна на масата и се потеше от неудобство, а Мария никак не се опитваше да му помогне. Той извади голяма оранжева кърпа и избърса потта от челото си. Внимателно сгъна кърпата, прибра я в единия си джоб, от другия извади шепа бонбони, зелени и сини лукчета и ги остави върху мушамата. Бръкна още веднъж и постави пред Анастас и Анстасийка по един марципан, потърсих шоколад „Крава“, но в смесения магазин не продават, тези пък се размекнаха от жегата, та... Пръстите му станаха кафяви от разтопения марципан, той отново извади кърпата и се захвана да ги бърше. Гледаха го, никой нищо не каза и бабата, като долови най-сетне неудобството на човека, изведнъж се затюхка, че и тяхната лимонада била топла и се чудела с какво да почерпи гостенина, и като стана от масата, сръчка с лакът дъщеря си Мария в гърба. Мария се изправи и предложи на мъжа да се разходят покрай морето.

 

Анастасийка върви първа, Анастас я следва и пори с крака топлия пясък. Вървят дълго, стигат скалист бряг. Анастасийка спира, оглежда скалите. Тука някъде е, процепът е тесен, ще трябва да глътнем коремите си, за да можем да минем. Анастас също се оглежда и някак не му се вярва, че онова, което му е разказала сестра му за непознатото място, може да е истина. Ето го, сочи с пръст момичето тайнствения вход. Процепът е много дълъг, от върха на скалата до земята, но наистина е толкова тесен, та не е за вярване, че ще могат да се проврат. Правила съм го, но бях по-малка с две години; бях сама и се уплаших много, от страх не съм ти споделяла досега, казва Анастасийка, поема силно въздух и остава така, сетне се провира с усилие и хлътва там някъде. Анастас опитва да направи същото, но е по-едър и не успява. Съблечи си якето, наставлява го отвътре момичето и гласът му глъхне. Братът се съблича до голо и този път успява да се промуши през цепнатината, охлузва раменете и гърба си и мърмори неодобрително, измислиците ти кога ли са били за вярване, обаче, пак им се хванах. Посреща го полумрак, в който пред очите му заиграват ослепителни жълти петна поради рязката смяна на светлина и тъмнина. Когато накрая проглежда, възкликва силно: пещерата е с огромни сводове, гласовете им кънтят и стъпките им са все едно стъпки на великани, отронените изпод краката им камъни предизвикват шум като от срутване на скали. Ето виж, сочи Анастасийка и Анастас вижда,

цялото пространство извътре е пълно с рехави сребристи дантели, огромни, фино изплетени паяжини, които люлеят концентричните си кръгове, все едно невидим вятър ги духа отвътре навън и обратно. В средата на всяка мрежа стои по един огромен сивокафяв паяк, всеки дълъг поне по една човешка педя; не може да бъде, изшептява момчето, паяците са най-много до три сантиметра, момичето предупредително поставя пръст пред устните си. Анастас се опитва да ги преброи, но се обърква, във всеки случай, паяците са повече от стотина, върху гърбовете им отдалече личат големите кръстообразни петна и те приличат на армия от кръстоносци от минали времена, които нелепо и заплашително висят под свода на пещерата и от нямане какво друго да правят, са се захванали да упражняват професията на плетачи и тъкачи. Челюстите им в предната част на главогръда са толкова остри и хищни, че момчето потреперва. Знае, че с тях паяците вкарват отровата си в тялото на своята жертва. Някои от кръстоносците и в момента плетат, чевръсто движат осемте си крачета и мрежите нарастват, други дебнат заблудени мухи и се нахвърлят върху тях, умъртвяват ги с острата си отрова, вливат в тялото им храносмилателен сок, след това увиват жертвите с паяжината и ги изоставят. Продължават да дебнат; по някое време се връщат при увитата муха, изсмукват смлените й вече вътрешности с помощта на мускулестата си глътка. Искам да ти кажа, че в смукателния им стомах храната се използва дълго време на порции, шепнешком продължава да го осведомява Анастасийка, направила си е труда да прочете всичко това в същия онзи учебник по зоология и компетентно съобщава, че този начин на хранене се нарича извънтелесен.

Анастас не чува думите й, впил поглед в най-близката мрежа. Не може да повярва на очите си. Собственикът на мрежата, който поради близкото разстояние изглежда с преувеличена дължина като болен от гигантизъм, е уловил в нежното си ласо странно създание. Прилича на водно конче с прозрачни небесносини криле, но също като паяците в тази пещера и то е с гигантски размер, повече от човешка педя. Крилете са филигранно прорязани от тънки изящни линии, по-бледосини, почти сребристи, по края обрамчени от твърда тъмносиня лента, която по логиката на контраста подсилва синьото. Анастас обаче е поразен не толкова от красотата на тези невероятни огромни и същевременно беззащитно нежни криле, колкото от очите на съществото. През празните квадрати на паяжината се провижда главата, изваяна като глава на нежно миниатюрно момиченце с гладко кремаво личице с високи скули и насред това лице — невероятните ярколилави очи с дълги мъхести мигли; очите гледат с всичкия ужас, който е способно да изпита едно земно създание. Прекрасни, ужасени, почти човешки очи, които карат Анастас да издаде остър хрипав звук. И Анастасийка е видяла сините криле, които припърхват насред мрежата, и е удивена, как така не могат да се освободят от паяжината, толкова са големи крилете, а плетивото на паяците е толкова тънко. Но съществото вътре не прави никакви усилия да си върне свободата, изглежда хипнотизирано от погледа на паяка, който виси наблизо: поглед неподвижен, окръглен, също мъхав по някакъв странен начин, не по-малко отровен от вътрешните сокове на кафявото хищно тяло, хипнотично любовен, жесток поглед, на който искрящото синьо нещо в мрежата се е отдало с ужас, но и с някаква едва поносима наслада. Анастас вече е намерил дълга пръчка, ще разкъсам паяжината, шепне и от разстояние боде с върха. Безкрайно е изненадан: това не е познатата нежна паяшка дантела, която полепва по лицето, ако човек мине през нея, без да я забележи; тази паяжина е твърда почти като гъргър. Ще отида за нож, излез и ме чакай пред пещерата, нарежда Анастас, хваща Анастасийка за ръка и я повежда към процепа. Гълтат кореми, стават плоски като дъски, провират се и излизат. Посреща ги ослепителната дневна светлина, зажумяват, търкат очи, замаяни тръгват по пясъка. Пред очите им продължава да е вътрешността на скритата пещера, в нея като в някаква тайна работилница паяците мълчаливо и усърдно плетат своите мрежи и момчето Анастас подозира, че тяхната цел не е само да улавят в паяжините наивните си жертви, много по-коварна е целта им, но момчето не може да се сети каква може да е тя, само я подозира.

Връща се след малко с нож с дълга дръжка, с Анатасия отново влизат в пещерата. Синьото същество е станало още по-искрящо от предсмъртното блаженство, което изпитва насред ужаса. Момчето удря с ножа, паяжината звънти, разлюлява се, но не се разкъсва. Замахва втори път, сега мрежата поддава, голяма дупка зейва и през нея съществото сякаш се изсипва, объркано започва да трепти с криле, сетне излита отвесно нагоре, връща се отново близо да бившия си затвор, обикаля го с пърхане. Паякът размърдва пипала, готви се да се нахвърли върху жертвата си, но тя внезапно се насочва с вертикални излитания към ярката светлина, която струи от процепа, изглежда е излязла най-сетне от хипнозата на невъзможното любовно привличане между палач и жертва.

И близнаците побързват да се измъкнат през процепа, навън отново зажумяват и докато очите им свикнат с яркия ден, сините криле са се отдалечили почти на километър разстояние. Оттук се виждат умалени, какъвто е действителният размер на познатите им водни кончета и ако не са каскадите от слънчеви искри, които се сипят изпод крилете, момчето и момичето биха могли да си кажат, че това е едно обикновено водно конче, което лети към близкото устие на Велека и безгрижно припърхва с крилца.

 

... Мария-Фина е свалила вдовишката забрадка. За пръв път след петнайсет години косите й са на свобода, диви и неподатливи на вятъра, на слънцето, на солените пръски море. Една-единствена сребриста нишка се вие покрай лявото слепоочие и блести като метална стружка. Плътните й устни са стиснати и жената не е проговорила, откакто са завървели по брега. Тънка бръчица между веждите като спомен за небесна светкавичка, която някога изглежда е прорязала високото опънато чело; стъмнени сини очи и гъсти клепки, разперени като ветрило, силен, остър и далечен е погледът под тях; здрава, обгоряла от слънцето шия, бронзови рамене и млечнобяла кожа, която понякога се провижда изпод широките презрамки на тъмносинята басмена рокля. Шофьорът я поглежда начесто крадешком. Млъкнал е и той, изговорил е всичко, каквото може да бъде изговорено в един първи сериозен разговор между мъж и жена, които смятат да заживеят заедно. Отдавна вървят, отдалечили са се от селото, стигнали са устието на реката и по-далече, сега отново се връщат. Мръква и Вечерницата започва да пулсира самотна в небето. Без да каже дума, жената подгъва крака и сяда в хладния пясък. Седи и се вслушва. Мъжът също присяда без възражения. Остават така, докато лунната пътека започва да люлее водите. Повече харесвам второто ти име, харесвам да се казваш Фина. Даже не го споменавай, сопва се жената. Мъжът посяга, поставя длан върху облото й рамо. Като мраморно е, хладно, гладко и не помръдва. Мъжът смъква презрамката, бялата кожа отдолу засиява. Навежда се и я докосва с устни. Има вкус на смокинов сок. Ръката му смъква и другата презрамка, след това цялата рокля пада направо през раменете, цепват се някакви шевове, пропукват. Гърдите на Мария белеят, докосва ги и усеща тежестта им, две тъмни луни около зърната, една бенка като звезда встрани. Мъжът заравя лице в горчивите коси на жената, ръцете му заобхождат тялото, все по-трескаво, по изправения гръб, по хлътнатината на корема, под мишниците, където най-гъсто и тръпчиво мирише на смокинов сок. Поглежда лицето й и за миг остава смаян: понеже е притворила клепки и е скрила погледа на очите си, то внезапно е станало безпомощно и някак жалко. Шофьорът бързо отмества своя поглед оттам. Сега му е по-лесно. С настойчиво движение опитва да положи Мария в ямката, която телата им са издълбали под тях. За миг усеща корава съпротива, но жената бързо се отпуска. Безразличието й мъжът възприема като покорство и се нахвърля на тялото й като на дърво, от което трябва да обере плодовете, докато не е станало късно. Ръцете му мачкат гърдите, изцеждат смокиновия сок, пълзят по стволовете на ръцете, подпъхват се изотдолу, стискат облите твърди полукълба, опитват се накрая да разделят бедрата, но нещо се случва, нещо, което мъжът в горещата си възбуда не може да проумее; бедрата на Мария, невъзможно е, бедрата й не могат да се отделят едно от друго, все едно липсват, наистина е невъзможно, до кръста Мария е жена, прекрасна, мраморна, но надолу нещо липсва, колкото и да търси с длан мъжът, не може да напипа топлия извор на женската дълбина, изобщо липсва, липсват клоните на бедрата, липсват отворът и напоителната влага, макар пръстите му да се оплитат в острата растителност, която обгръща тайната на женските извори; все по-отчаяно блъска с твърдината си в тялото на Мария, търси недрата на нейната утроба и като не успява, намира за своя утеха хлътнатината на влажния й корем, натиска там и докато излива вътре мокрите пулсации на разранения си член, мъжът усеща как някаква опашка припляква откъм краката му, сейва пясъчни воали над голите им тела, сипе се пясък, проблясват гладки люспи, просветват ситните им звездички и обсипват долната половина на Марииното тяло; дали това е среброто на луната, отразено в люспите на пясъка, мъжът не може да разбере, друга мисъл му минава и той сепнато се отдръпва, поставя шепа върху очите си, остава така задълго. През това време жената избърсва с длан лепкавия си корем, изправя се и без да каже дума, влиза в морето, по лунната пътека навътре, откъдето й се причува тихото протръбяване на самотен делфин.

Мъжът стои на брега и я изчаква да излезе, да отърси от тялото си блестящите капки и да тръгне с широки бавни стъпки: бедрата й пружинират, високи, мускулести са бедрата й, жена е Мария, отново е жена със здраво, силно, стегнато тяло и нищо по него не липсва, нито има нещо необичайно...

 

... О, Марийо — Фино, каза Матей Делфина. Провря пръсти в гъстите гори на косите й, изгуби се в тях. Ноздрите му се напълниха с аромата на сухи тютюневи листа, на мента и див джоджен, на прегоряла маточина и на всичко, на което само Мариините коси могат да ухаят. Ръката му остана там дълго, сетне заслиза по стръмната шия надолу, притисна пулсираща вена, послуша блъскането на кръвта, хлътна в ямката отпред и предусети всички хлътнатини, които имаше да достигне по дългия път на Марииното тяло. В овала на подмишницата й възтежкият аромат на смокинов сок напълни ноздрите му, тънки змиевидни косми погъделичкаха устните му и той премина нетърпеливо надолу, през върховете на твърдите й гърди, през улея между тях до опънатия като струна корем, който запулсира неистово в сенчестия кръг на пъпа. Нова мека падина там, като сребърен напръстник, пълна с влага, горещият му език потъна, усети твърдостта на мускулите, обра влагата. О, Марийо, повтори Матей, преди да положи лице в лодката на двете й бедра. О, Марийо. Казвай ми Фина, когато ме любиш изговаряй другото ми име, то е името на моята любов, моли жената. Фина, казва мъжът и името гъделичка устните му като мъхеста пеперуда. Фина извика стаено, тялото й завибрира и с най-ситното си мускулче. Устните й изпръхнаха и затрепераха, без да могат да спрат, мъжът постави показалец върху тях, след това изрече накъсано в горещата раковина на ухото й,

ако друг мъж докосне някога това тяло, проклинам те да се превърнеш в русалка, Фино, проклинам те... И се засмя.

Мария-Фина разтвори бедра, кръстоса глезени на гърба му и Матей пропадна в тъмната шеметна бездна на разлюляното й тяло.

 

Майката на Мария ги изпраща до устието на реката. Седи в кабината на камиона до дъщеря си, мълчи. Във вечната си полуслепота долавя само светлината на августовския ден и синьото на морето, по-тъмните и по-светли петна на горичките; островчетата от изгорели треви и самотните дървета покрай пътя й се размазват допълнително от движението. Повече възприема света с ноздрите си: разпознава поне десетина аромата на лятото, смесени в общия букет на растителността, която вирее само на този бряг и никъде другаде. Смокиновият аромат изпод мишниците на Мария-Фина се усеща по-гъст и тежък, старата жена се досеща, че дъщеря й е тревожна, че я плаши неизвестността, колкото и да е станал твърд характерът й; отзад в празната каросерия седят Анастас и Анастасийка, тяхното напрежение старицата разпознава по мълчанието им.

Веднага след моста над Велека мъжът спира камиона. Помага на бабата да слезе, целува й ръка за сбогом. По-късно ще те приберем в града, казва й, щом пристроя къщата отстрани, ще те вземем и тебе. Все едно не го е чула. Ще си ида аз в моето си село, в къщата на баща ми Мавруд, там ще си ида след месец-два като захване есен, съобщава на дъщеря си внезапно развълнувана, личи си, че в този същия момент е взела решението. През последните години беше живяла с тях, смятаха за невъзможно някога да си отиде. За мене не се тревожете, нали знаете, че виждам света по свой си начин, без очи го разпознавам. А като се прибера в къщата в планината, съвсем ще съм добре. И нали там са приятелката ти Витлеема, Марийо и нейният Василаки, като собствена дъщеря ми е тя, няма да ме изоставят двамата... Ще дойда тогава с камиончето и ще те заведа, казва й уважително шофьорът, тя се усмихва, мога и сама, нищо, че не виждам, по старата теснолинейка ако тръгна, право там ще ме отведе, навътре в планината. Някакви си шест километра навътре в Странджа, какво толкова. Мария нищо не отговаря. Старата внезапно се сопва към Анастасия: и не забравяй, Анастасийо, че имаш и второ име, двойното ти име е от имената на двете ти баби, не забравяй това, защото е важно. Не го искам това второ име, плаши ме, отговаря й Анастасия, какви са тези двойни имена, които сте ни дали, хората така се объркват как да ни казват. Дядо ви беше католик, той настоя; като осинови моята Финка, майка ви, поиска да я наричаме още Мария, на дева Мария я кръсти така. Да я пази светицата от ново зло, защото беше й се случило то рано-рано...Мисля си, да носиш повече собствени имена е една възможност: например, да се укриеш от живота, когато ти се наложи, в другото свое име... Ама, трудно е, настоява Анастасия, без да вниква в думите на старицата, тъкмо наречеш живота си с едното име, ето че те карат да го наречеш с другото. Все едно нов човек ставам, нали така, бабо. Не искам да съм ту един, ту друг човек. Остави ме да си се казвам Анастасия и това си е. Старицата я погалва бегло по рамото. В човека се крият много човеци, момиче. Но може и да си права, не знам. В такъв случай, не настоявам. Вие двамата сте петнайсетгодишни, наистина е малка възрастта ти да можеш да имаш кураж да промениш живота си само заради едното име. Може и грешно да се изразявам в този момент, може пък едно ново име да не променя човека, който ще го носи. Може да са прави хората да казват, че човекът прави името, а не обратното. Не знам. Но твоето второ име не е ново и ако някога почувстваш потребност да се назовеш с него, ще имаш и друга възможност; освен това, ще се радвам да не се чуждееш от моята душа.

След това старата придърпва за ръкава мъжа, отвежда го настрана. Иска й се да му разкаже как нейната дъщеря Мария-Фина някога беше бързореко светло момиченце, косите й бяха слънчеви и приличаха на царевична свила, а думите й бяха добри и виновни; често пъти ставаше щастлива без видима причина, тогава предпочиташе да я наричат Фина и всички й казваха само така: изговаряха името й начесто, сякаш подозираха, че самото име я прави щастлива. И когато се случи едното й оче да изгори за светлината, другото засия двойно по-силно. Тя, светлината, изглежда си намира човеци, които най-добре да я отразяват и ги пълни догоре, до върха на косите, до дъното на очите... Защото, ако няма такива човеци, другите как ще разберат, че и хората са от светлина... Това иска да му каже старата, но не намира думи да опише яркия кръг от златисти отблясъци, които озаряват вътрешно слепотата й при спомена за някогашното дете Финка. Затова набързо изрича: това беше името и на нейната баба Фина, прабаба на близнетата, жена на Мавруд и моя майка, но също е името и на нейната душа. Момче, запомни тази работа и много внимателно го употребявай, много внимателно изговаряй името Фина. Тя самата, откакто се случи онази работа с мъжа й Матей, държи да бъде само Мария, но ти се опитай, опитай се да й върнеш светлото име. Имената са важно нещо в нашия живот, като се замислиш... Е, вие тръгвайте вече. Аз се връщам в къщата на баща си Мавруд, там, на същата улица са Витлеема и Василаки, хора близки на моя живот, много близки, все едно при своя дъщеря ще се върна.

Анастас и Анастасия, прави в каросерията, уловени за канатите, гледат баба си как се смалява. Стои и не помръдва, вятърът развява краищата на черната й забрадка. На пръв поглед старица като всички други старици. По някое време се обръща и тръгва назад с изправената, внимателна, вдървена походка на силно недовиждащ човек. Анастас казва замислено, даже бях забравил, че си имаш и друго име. Двойните имена винаги са ме обърквали, предпочитам да си си Анастасия и никак другояче.

 


напред горе назад Обратно към: [Вътрешна стая][Керана Ангелова][СЛОВОТО]

 

© 2006 Керана Ангелова. Всички права запазени!

 


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух