напред назад Обратно към: [Богомилски легенди][Николай Райнов][СЛОВОТО]



Цар на мрака


И когато седмината синове на пламъка протръбиха началото на света, роди Саваот своя син и го нарече Авенир, което значи баща на светлината. Лицето му бе пурпурно като зора и очите му бяха пламъци, подобни по блясък на златен сплав. Нямаше дух с по-хубав н по-мощен облик от неговия. И по бодрост, млади на и сила с Авенир не можеше да се сравни никой. Той беше огненият живец на света и в него тупкаше сърцето на вселената. Защото беше син на всевишния.

И даде му Елохим седемте небеса и всичко невидимо. И тогава се замисли Авенир, отвори уста, па каза:

— Широки са небесата. Силен е бог. А моето сърце е празно. Къде да намеря слово, което с мълния да разпали духа и да му даде път към онова, то няма край?

Умисли се Авенир.

Тъжен беше.

И тъга легна по цялата вселена.

А когато минаха седем деня, стана вечерта по залез Авенир, та отиде при синовете на пламъка.

И видя ги отдалеч Авенир — потънали в светлина. А сенките им се губеха — седем дълги сенки с теменужен блясък на аметист.

И рече Авенир:

— Ширно е небето — и тайни са пътищата на Адонай. Като диамант е здрава мъдростта му. Ала празно е моето сърце — и нямат небесата място за мене. О вие, водачи на седемте пълка, елате с мене!

И нека ново небе съградим, земя да съзидаме — и път нека дадем на това, що няма край!Нощ покри тогава лицата на седмината и слова на мятеж съзряха в словата на сина божи. И рече Йехудиил:

— Тъмни са речите ти — тъмна е твоята мъдрост. Проклет — онзи,който туря пръст на жерлото! Мощен е Йехова. Неговата мисъл е чиста като сълза, но гневът му отравя като сок на бучиниш. Кървав ужас е неговата ярост и клетвата му е слънчев бич. Ние не сме с тебе!

И отдалечиха се синовете на пламъка: лицата им — бели и замислени, а главите им — наведени.

И разпали се мъст ужасна в душата на Авенир тогава, та прокле с горчиви думи синовете на пламъка. И станаха думите му скорпиони, а мислите му — пепелянки.

И докосна се после с гневна ръка по седемте сенки Авенир — до сенките на синовете се докосна той: и сенките приеха вид на люде. Те бяха снажни и силни, а ръцете им — с мишци на исполини.

И повика Авенир първия от властителите на гръма. Името му бе Авадон, което значи ангел на бездната. Косата му бе от пламъци, а лицето му — гиздаво, като лице на жена. Очите му бяха тъмни като пропаст и пареха.

Като видя гневен Авенира, запита го- ангелът кой го е наскърбил,

И каза Авенир Авадону:

— Авадоне,царюна бездната и властителю на гръма! През себе си трябва да мине живият и да не плаче по мъртъвци. Ето — тези сенки, те са наши слуги. Просторни бяха небесата за седмината синове на пламъка, за владиците на гръма и за вождовете на божия меч. Тесни са те за Авеннра — и няма място за мене тук. Да съградим ново небе, земя да съзидаме — и да въплътим създания там! За творчество жадува бащата на светлината — и за път, по който няма умора, за бездни, издън които не поглежда изход. Авадоне, ела с мене — ти и твоите пълкове!

И поведе Авадон шестимата владици на гръма и пълковете на мълнията с тях.

И страх налетя върху вселената, леден страх.

И трая седем луни.

А когато се завърши седмата луна, стигна до Саваота гласът на небесния смут — и закле се бог в името си, че ще накаже своя син.

И клетви горчиви промълви тогава.

Авенир стана мрачен като здрач, лицето му -тъмно, а сърцето му закоравя, Прокоба божия надвисна над света — и Авенир биде наречен Сатанаил, което значи враг на Силния.

Тогава създаде Сатанаил небето с неговата звездна плащаница, тайнствените писмена на зодиака и седемте седалища на слънцето. И създаде още земята — с живота, кипящ в растенията; мътното алое с неговата миризма и огнения храст с неговото великолепие.

И насади Едема с неговите чарове. И река направи да тече низ Едема: река, която протича в четири потока.

 

 

И погледна Сатанаил делото на ръката си.

И всичко бе хубаво.

И усмихна се Сатанаил.

И когато привърши създаването на Едема, взе Сатанаил от ръката на Авадона огън, вятър, вода и пръст, на ги закле със заклинанието на пръвния хаос — и създаде от тях човека.

Но човекът бе недвижим и нямаше дух в него. И напразни бяха усилията на Сатанаиля да съживи човека. Стоеше човекът хубав, като бронзов истукан, и някак тъжно гледаха очите му. Но погледът му бе празен и не извираше душа от него.

И проводи Сатанаил Авадона да иска от Саваота дух. Смили се външният и даде на човека небесна душа, но дух му не даде.

Защото върху земята п небесата на Сатанаиля духът не можеше да живее.

Но закле се Адонай в седмото от своите имена, че ще даде дух на човека, когато мине през бездната, земята и трите небеса.

Тогава оживя човекът и даде му Сатанаил име Адам, което значи роден от земя, защото от пръст го бе направил.

А човекът бе самин н тъжеше.

... И видя една сутрин Адам пред себе си жена, облечена в одежди от слънце — и диадема от смарагд на челото й. А върху диадемата пишеше: Тайна.

И трепна в буря сърцето на човека. И той не смогна да каже нищо: очите му бяха слепи от блясъка й, а умът му не можеше да разбере буквите върху нейната диадема. Защото човекът не познаваше още знаците и не знаеше смисъла на начъртанията.

Тогава жената пристъпи н каза:

„Аз съм Ева. Който не мине през мене, не ще стигне до бога. Затова моят творец ме нарече майка на живите.“

И възрадва се Адам, сърцето му се стопли, а на лицето му изгря усмивка.

А един ден, когато бе горещо и Ева пиеше вода от извора, Сатанаил мина през Едема. Наведена над кладенеца, Ева пиеше.

И желание заигра в сърцето му, желанието роди страст, а страстта — копнеж. И закопня пръв път по жена Сатанаил.

Когато една сутрин Ева спеше под сянката на голям кедър, Сатанаил първица съзря, че тя е хубава. Защото копнееше по нея, но отбягваше да гледа тялото й. И сега я видя, Устните й се червенееха, а веждите засенчваха с теменужен мрак очите й.

— Тя е хубава! — рече Сатанаил.

И той я пожела.

А когато Ева се събуди, Сатанаил й подаде съдина със сок от кимион и семена от мандрагори.

И засмя се жената, като насъне се засмя тя, затвори очи — и в шемет изпи напитката. А питието бе топло, благоуханно и възбудително.

И щом го изпи, Ева пламна, очите й станаха влажни, а взорът й се премрежи, като поглед на безумен човек. Тя не можа да сдържи своята плът — и пръв път позна, че е жена...

И отдаде се тогава на Сатанаиля.

Тя му се отдаде дръзко и без свян, както се отдава жена, която е познала много мъже. И когато Сатанаил я остави, тя се още гърчеше в тръпките на своята неутолена страст — и още го викаше с поглед, и още помнеше бурното безумие на мъжките ръце...

А след греха Сатанаил се усети слаб и не можеше да сътвори нищо. Помрачиха се очите му — и видя Ева, че той страда.

На лицето му се изписа непознат копнеж, тъга по нещо ново и незнайно притисна душата му -и не погледна вече той жената с око на пожелание,

А Ева се мъчеше, че я е отхвърлил Сатанаил. Защото бе силен и погледът му беше слънце, а целувката му пареше като жив въглен.

И роди Ева близнаци от него — момчето нарече Каин, което значи син на желание, а момичето -Каломаин, което ще рече дъщеря на хубост.

И те бяха хубави.

А когато Сатанаил помрачи душата си, та отвърна лице от жената, нов копнеж облада сърцето му.

И прати той втори път Авадона при всевишния с молба да му даде лъч от върховното небе, за да го сложи в сърцето си.

И чу го Адонай.

А щом Авадон донесе лъча, Сатанаил отново просия — и вложи в сърцето си този лъч. И възкипя отново в него жад за творчество, душата му се развълнува от буря на предчувствие — и създаде той царството на трите небеса.

— За да се сбъдне това, що в клетва бе казал всевишният някога:

„Истина, истина ти казвам: ще дам дух на човека, когато мине през бездните, земята и трите небеса.“

... А Ева плачеше по любовта на Сатаиаиля, но не можа да я възвърне. И съзря я веднъж Адам, когато се къпеше в потока на Едема. Слънцето я миеше с лъчите си, по нейната снага изгряваше свенлива радост, че я гледа мъж, а очите и пиеха светлината на росен ден.

И възпали в душата му пожелание погледът на жената, която не бе още видял гола.

А Ева умееше да се смее и да прегръща — и Адам простря към нея треперливи ръце.

...Но скърбеше Ева по ласките на Сатанаиля, та не намери никъде утеха. Защото Сатанаил я гледаше дълбоко и тя виждаше цялата си душа, отразена в пламъка на неговите очи.

И плачеше Ева — и всуе търсеше разтуха при Адама.

Но ето, Адам я позна — и роди Ева от него син.

И нарече го Евел, което значи Ридание.

Защото в ридания го зачена н в ридания го роди.

 


напред горе назад Обратно към: [Богомилски легенди][Николай Райнов][СЛОВОТО]
© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух