напред назад Обратно към: [Нови анализи на литературни творби за обучението в 11 клас][Елка Димитрова][СЛОВОТО]



Епопея на забравените: Българската нация между високото и ниското си битие


Българската нация между високото и ниското си битие

 

Първите десетилетия след Освобождението са свързани с редица разочарования за България. Най-общо този период може да бъде наречен „време на излъганите надежди“. Това е време, в което идеалите на предосвобожденска България търпят крах, големите идеи на Възраждането потъват в дребните ежби на политическото партизанство и гешефтарството, култът към героичното отстъпва пред циничния прагматизъм — прояви, които всъщност съпътстват всеки социален преход.

Важното за самоосъзнаващия се национален дух обаче е, че упадъкът на патриархалните нрави и сривът на възрожденските ценности извикват силна реакция сред творците на българската култура от края на ХIХ — началото на ХХ век. „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов, „В тъмница“ на Константин Величков, „Миналото“ на Стоян Заимов, „Епопея на забравените“, „Немили-недраги“, „Под игото“ на Иван Вазов — това са все текстове, създавани с осъзнатата мисия да напомнят за високите нравствени стойности, за героичното извисяване на българите, за големите български събития, потънали в забрава само броени години след Освобождението.

Две съществени черти обединяват писателите от първото следосвобожденско поколение: съзнанието им за поруганите въжделения и самочувствието им на летописци на епохата, на хранители на народната памет. Тези черти предопределят и един кръг от устойчиви теми в техните творби. Тези теми на свой ред могат да бъдат обобщени в сюжета за личността, изпреварила времето си — за личността, която води своя народ към израстване, както и за героичната жестовост, предаваща се от индивида на множеството.

От този порив са обединени трите Вазови произведения, посветени на националноосвободителните борби („Епопея на забравените“, „Немили-недраги“ и „Под игото“). Като тематика, смисъл и емоционален патос те са твърде сродни помежду си.

На този фон „Епопея на забравените“ се откроява, първо, в жанрово отношение (това е стихотворен цикъл). Втората отлика, която е следствие на първата, е приповдигнатият одичен1 дух. Експресивност2, динамика, драматизъм, изграден чрез напрегнати контрасти — най-общо това са характеристиките, които отделят „Епопеята“ от прозаичните текстове, посветени на очертаната проблематика.

Самото заглавие е знак за драматичността на текста. „Епопея“3 и „забравени“ са две думи, които създават явен парадокс, тъй като жанровият определител „епопея“ е несъвместим с понятието забрава. Героите на епопеята по зададеност са образци за общността — именно тези, които не подлежат на забрава.

Повод за създаването на „Епопея на забравените“ е очеркът на Захари Стоянов „Имената на българските въстаници, които са посягали сами на живота си“. Излязъл през 1881 г., текстът добива манифестно значение за мемоарната вълна от 80-те и 90-те години на ХIХ в. Изключително показателно е обръщението, с което започва:

Г-н Редакторе! Като гледам, че между българските вестници само в. „Работник“ поддържа и проповядва всичко онова, за което ние, поборниците, страдахме из анадолските зандани и скитахме гладни и боси по Балкана, моля ви най-покорно, дайте място на долната ми статия, от която, ако се заинтересуват читателите ви, готов съм да ги запозная и с други подробности по българските въстания.

В съгласие със замисъла да направи именно „епопея“ Вазов припомня върховите моменти на Българското възраждане. Героите на отделните стихотворения са личности емблеми на българската героика, но те са представени не индивидуализирано, а през всенародния смисъл на делото си. Тоест героите на „Епопеята“ са „канонизирани“ поради и чрез значението си за общността — отново според епическия модел. Ако Ботев клони все пак към изключителното, към битийната драма на отделния герой, Вазов всъщност поставя във фокус народа, пробуждащата се българска общност. Така, въпреки че всеки от героите на „Епопеята“ е откроен чрез елементи от своята биография, тези герои са по-скоро обобщени образи, еталони за нравственост, назидания към Вазовото съвремие. От гледна точка на голямата исторична тема на цикъла те отново са представителни фигури — всеки от тях въплъщава различен фрагмент от националното пробуждане. Дори структурата на цикъла е издържана изцяло в този дух. Дванайсет оди и дванайсет герои1 — броят, съвпадащ с този на библейските апостоли — е един от многото похвати на героизиране, които действат в този приповдигнат, патетичен текст. Сходна функция имат и романтическите контрасти, хиперболите, честите съизмервания с митологизирани фигури от европейската история.

Контрастът се откроява като водещ принцип в изграждането на образите. В това отношение не трябва да се забравя влиянието на европейския романтизъм върху творчеството на Вазов — контрастът е носещ принцип на романтическата поетика изобщо. От друга страна, контрастите в „Епопеята“ често имат по-разширени функции. Те не просто усилват въздействието, те не са и плод на болезненото романтическо световъзприятие.

Така например смисловите контрасти: „идат като тигри, бягат като овци“; „щурмът е отчаян, отпорът е лют“ („Опълченците на Шипка“); съпоставката на противоположни символи в „Раковски“: „мисъл и желязо, лира и тръба“; или пък изброяванията: „болнави и здрави, богати, сюрмаси, / русите главички и белите власи“ („Кочо“); както и „богатий с парите, сюрмахът с трудът“ („Левски“) — това са противопоставяния, подчинени по-скоро на епическото преувеличение и на патоса на одата. Те пораждат внушението за мащабността на българския бунт. В същата насока действа и постоянното съизмерване между съдбата на отделната личност и историческото битие на народа. Така се изгражда посланието, че в такива времена не може да има частно битие.

 


напред горе назад Обратно към: [Нови анализи на литературни творби за обучението в 11 клас][Елка Димитрова][СЛОВОТО]

 

© 2002 Елка Димитрова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух