напред назад Обратно към: [Нови анализи на литературни творби за обучението в 11 клас][Елка Димитрова][СЛОВОТО]



Епопея на забравените: Баладичните поражения: борбата между своя смисъл и безсмислие


В „Епопея на забравените“ има и една група оди, които могат да бъдат обобщени като „баладични поражения“. В тези текстове борбата се колебае между своя смисъл и безсмислие. Схемата е обща: безнадеждната ситуация на поражението; ретроспекция1 — припомняне на опиянението от бунта; „реална“ смърт; баладичен коректив на смъртта, който я преосмисля като безсмъртие. Така Вазов спасява отчаяните развръзки с баладични разрешения в „Бенковски“, „Братя Жекови“, „Караджата“, „Волов“.

„Вождът е Бенковски. Бенковски е сам!“ — четем в одата „Бенковски“. В българската литература това е една от най-изразителните формулировки на романтическата представа за водача. В образа на Бенковски важно е сближаването на самотния „водач“ от типа на Раковски с действащия, реализирания водач от типа на Левски. (В обобщителното стихотворение „1876“ Бенковски е наречен „туй смешенье странно на Левски с Раковски“.) Всъщност първият тип не е водач в действителния смисъл, защото е много пред тези, които „води“, той е по-скоро смутител на техния покой, те ще отвърнат на водаческия му жест след време. Или — в тази ситуация водачът е по-скоро будител. Вторият случай представя отношението водач-народ вече в неговата продуктивност. Водените вървят след водача си, при това — осъзнавайки, споделяйки идеите му. Най-общо — става дума за разлика между водача, затворен в своя недостъпен за другите идеал, и водача, реализиращ идеала си. Сближаването на двата полюса в образа на Бенковски е признак за това, че Вазов построява „Епопеята“, воден изключително от своята предварителна теза, от една понякога схематична обмисленост на идеите в цикъла. Стихотворението е гранично в макротекста на дванайсетте оди.

В глава му се сблъскват мисли цял рояк

и кроежи тъмни, и лучи, и мрак [...].

Колко напомня тази характеристика образа на Раковски! От друга страна, дружината, плътно следваща героя — както в бунта, така и в смъртта — е симптом за другия водачески тип.

Одата е концентрирана върху смъртта, може да бъде разчетена като диалог между Бенковски и смъртта — това е най-дълго убиваният герой от „Епопеята“. Първият знак на гибелта различаваме в описанието на пътя на разгромената дружина през „пустинята“1. Следва ретроспективно припомняне на пламенното слово на водача: „Аз не ща ярем!“ Идва второ напомняне за смъртта — сега то е завръщане към реалността: „седемдесет бяха, четирма са днес“. Умирането е показано и в своята продължителност: „Петнадесет дена без отдих, без хлеб /.../ често мисъл мрачна дохожда им тям.“ И отново идва спасителното: „Но бързо изчезва: Бенковски е там. // Бенковски ги пази мълчалив и страшен.“ При това „от време на време издумва: „Напред!“, с което се възвръща усещането за предишната сила, рефлексът на настъплението. Следва ново пропадане:

[...] толкоз нещастья, надежди разбити [...]

И бунтът пред него като облак чуден

хвърчи кат от някой ураган прокуден [...].

Въпросът „Накъде отиват?“, изразяващ разколебаност вече и у водача, е знак за смъртта и на последните трима от другарите му. Оттук нататък започва граничното битие на самия Бенковски между живота и смъртта. Оказва се, че той може да бъде дори още по-сам, отколкото в началото на одата: след стрелбата потерята вижда „един прав, и то кървав, сам!“. Демоничното оцеляване на водача е заменено от нова безнадеждност — сега той е „плячка жива“. Тогава обаче:

[...] ранений прав, трепетен, див,

с поглед безнадежден, почти горделив,

с пет рани в снагата, при прагът на гроба,

кат не щя да падне, както пада роба,

гръмна се в челото и сред гъстий дим

падна мъртъв, хладен и непобедим!

Белезите на смъртта и живота се съвместяват в изключително малко време и пространство — в предсмъртния миг на обреченото тяло. Бенковски е „ранен“, но „прав“ (при това — „трепетен, див“, определения, засилващи внушението за живот). Той е „с пет рани в снагата, при прагът на гроба“, но „не щя да падне“. И следва ново действие, което парадоксално едновременно показва, че е жив, и го запраща в смъртта: „гръмна се в челото“. Дори падайки „мъртъв“, Бенковски се оказва „непобедим“. Проговарящият труп в края на творбата и авторовото заключение „тихо умря“ най-сетне се съчетават в покоя на баладичното след напрегнат диалог между живота и смъртта.

„Братя Жекови“ е единствената ода, в която на страха и предателството се отделя по-съществено място. Ако в „Левски“ например предателят е споменат, за да изпъкне по-силно образът на героя, тук се акцентира именно върху реалния трагичен резултат от деянието му: „Вчера ги прие той, днеска ги предаде.“ Страхът също е показан в своята буквалност: „И бащата сочи скрития си син, / и майката пуща детето на друма.“ „Братя Жекови“ е до голяма степен „обратната страна“ на „Кочо“. Няма го множеството от „Кочо“ — братята са отчайващо сами. Братоубийството (Каиновият грях) съответства на Кочовата жертва, но е лишено от нейната зловеща празничност. Масовата смърт в „Кочо“, която със своята телесност напомня покъртителен ритуал, тук е поета от баладичното отлитане на двете души:

И две души бели из грозния плам

хвръкнаха към Бога свободни, без срам.

„Караджата“ на свой ред препраща към баладата, започвайки с мото от Ботевото стихотворение „Хаджи Димитър“ („И търсят духът на Караджата!“). Вазовата ода сякаш отговаря на въпроса на Ботевия герой „де — Караджата?“, като разказва за съдбата му. Баладичният елемент тук са кънтящите „дълго йощ време“ след смъртта на юнака думи „Свобода, свобода! / Смърт или свобода!“.

„Волов“ е най-късата ода в „Епопеята“. Тя също се удържа в баладичното светоусещане. Построена е като разговор с оттеглящите се убежища — Балкана, града, хижата. Докато най-сетне Янтра приема въстаниците в своите обятия. Образът на водача тук е развит до своя трагично-абсурден предел — той води хората си и в смъртта.

ИСТОРИЧНИТЕ ОБОБЩЕНИЯ:

ЧОВЕШКАТА СМЪРТ И ГЕРОИЧНИЯТ ЛЕТОПИС

В „Епопея на забравените“ има няколко оди, които носят или подчертано обобщителен характер като цяло, или обобщенията са техният сюжетен акцент. Характерно за този тип творби е отсъствието на централен герой. Такива са „1876“ и „Опълченците на Шипка“.

Текст, междинен за одите с герой и одите обобщения, е „Каблешков“. Тук герой в собствения смисъл няма. Одата би могла да се раздели на две части. И двете започват с името на Каблешков (то се споменава само в тези два случая). Така е подчертана паралелната композиция на двата дяла, които обаче съпоставят две напълно различни картини: спящия народ от първия срещу пробудения от втория дял. Волята на личността според стихотворението е магическият импулс за този преход: „Каблешков избухна една вечер тук / и разклати всичко като тръбен звук“ — твърди двустишието строфа, което бележи съдбовния поврат. Характерно за Вазов е, че той неотклонно идентифицира революционното с романтичното (линия, която по-късно ще бъде продължена от Смирненски). Така романтическият образ на водача от първата част на одата „О, Каблешков бледни!“ е противопоставен на антиромантическата представа:

Тоз народ поробен

да мисли за слава не беше способен;

игото тежеше на неговий врат,

без да предизвиква гордия му яд.

Когато обаче народът „прихваща“ революционния дух на водача, той на свой ред става романтически образ:

Тайната бе обща, мракът и нощта

свидетели бяха на много неща;

и кат някой демон, подземен и мощен,

чукът на ковача не спираше нощем [...]

[...] и с тоз възторг луди, и с тоз дребен стан

искаха да бутнат страшний великан!

Обобщителният характер на одата е изявен в самия й сюжет — тя протича като „преглед“ на историческите събития. Но той е моделиран и чрез отзвуците от други текстове на „Епопеята“. Очевидна е препратката към „Левски“ (к. м. — Е. Д.):

Дух един потаен навред прохвърча

и всякоя възраст, пол, класа, душа

размърда, разбуди като гора спяща [...].

Появява се и „простий чизмар“ — персонажът от „Кочо“. Най-силно изразено обаче е обобщението в прословутото двустишие, станало символ на българската метаморфоза по време на подготовката на Априлското въстание:

И в няколко деня, тайно и полека,

народът порасте на няколко века!

Вазов дотолкова държи на този мотив, че цитира двустишието и в главата на „Под игото“ „Пиянство на един народ“.

„1876“ е своеобразен конспект на „Епопеята“. Тук виждаме съдбата на Брацигово, Батак, Копривщица, Клисура, Панагюрище. Представени са водачите — в лицата на Каблешков, Бенковски, Левски и Раковски. Одата започва с поражение: „Брацигово падна подир славни битви“. Следва обобщението:

Както вред, борбата почена с молитви,

с надежди и песни и свърши с погром.

Общото сюжетно движение на творбата е обратно на доминиращото движение в цикъла. В това отношение тя се родее с групата на баладите, тъй като разказва за пътя от възхода към погрома, а не — от робството към възхода. „1876“ се стреми към обективност, може би именно поради това не е сред популярните текстове на „Епопеята“. Тук „числото“ надвива „възторга“. Но освен тези метонимии („числото“ на врага и „възторгът“ на българите) дадено е и другото, реалното обяснение на краха:

Инстинктът на роба обади се пак

със всичкий си ужас, със всичкий си мрак.

Обобщението на одата прозвучава в типичната за целия цикъл контрастност:

И тази епоха на кръв и на плам [...]

ужасна и мрачна в хаоса ще свети [...]

и ще фърля вечно, като облак чер,

въз нашта исторья една сянка тайна

от кръв и позори, и слава безкрайна.

„Опълченците на Шипка“ разкрива най-мащабно подвига на народа. Това е победното увенчаване след единайсетте поражения. Тук народът е най-силно откроен като герой — и в сюжетния смисъл на „действащо лице“, и в смисъла на романтическия героизъм. Одата може да се сравни с „Кочо“, но там подвигът намира трагично разрешение и заглавието акцентира върху отделния герой, докато в „Опълченците на Шипка“ финалът е триумфален и героите са напълно равнопоставени и безименни. Ако „1876“ фиксира вниманието върху историята, тук важно е това, как хората правят историята. Всеки от тях върши подвиг. Заглавието подчертава именно човешкото присъствие в неговата масовост — „опълченците“, — не историческата дата или името на водача, увлякъл масата. Тук са събрани и всички най-силни поетически ефекти на „Епопеята“. Особена роля имат контрастите. Те вдъхват на творбата романтическия дух на крайностите и представата за мащабност. Делото на опълченците е велико, защото те са „шъпа“ срещу „гъсти орди“ турци. Те са изключителни, защото физическото им безсилие срещу врага е компенсирано от митична духовна мощ: „патроните липсват, но волите траят“. За това внушение работи преобръщането на обичайните представи, познато от „Кочо“, превръщането на светотатството в подвиг:

„Грабайте телата!“ — някой си изкряска,

и трупове мъртви фръкнаха завчаска.

Инстинктът за самосъхранение е заменен от опиянението на боя:

[...] желязото срещат с железни си гърди

и хвърлят се с песни в свирепата сеч,

като виждат харно, че умират веч [...].

Ефектът, който Вазов търси в цялата „Епопея“ — открояването на духовната стойност на героизма, не на неговите прагматични резултати, тук е кулминационно изявен. Той проличава и в образа на турците от „Опълченците на Шипка“. Като че ли тяхната роля е не толкова да се сражават и да мрат, колкото да се смайват пред подвига на българското опълчение:

И турците тръпнат, друг път не видели

ведно да се бият живи и умрели...

Контрастността на образите, която в „Кочо“ е осъществена чрез съчетаването на „русите главички и белите власи“, а в „Левски“ — чрез „богатий с парите, сюрмахът с трудът“, — тук добива екзистенциален размах — „ведно да се бият живи и умрели“.

Контрастът засяга и пространствената символика — творбата упорито изтъква, че българите са „горе“, а турците — „долу“. Вазов подчертава:

[...] пред цяла вселена, на тоз славен рът [...].

„България цяла сега нази гледа,

тоя връх висок е: тя ще ни съзре [...]“

Съзнанието, че героизмът има стойност, защото цялата общност е негов свидетел, осмисля подвига на опълченците като задължение пред нацията. А това е явна актуализация на епическото виждане за стойността на човешкия живот: той е важен, когато е част от съдбините на народа.

Канонизирането на опълченците е осъществено и чрез сравнения с митологизирани световни величини. Те са „кат шъпа спартанци пред сганта на Ксеркса“. В тази митична обобщеност обаче се врязват документалните факти: „Изведнъж Радецки пристигна със гръм.“ Пристигането на руските войски, предвождани от генерал Радецки, има същата стойност на „придръпване“ към историческото, истинското, както и появата на Каблешков в „Под игото“. Така „Опълченците на Шипка“ обобщават история и мит, човешки смърти и героически летопис.

 


напред горе назад Обратно към: [Нови анализи на литературни творби за обучението в 11 клас][Елка Димитрова][СЛОВОТО]

 

© 2002 Елка Димитрова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух