Обратно към: [Генерал по любов][Иля Велчев][СЛОВОТО]

Ще ме запомниш ли

с отчаяната хубост

на влюбено момиче?

Ще ме запомниш ли

с онези натежали ягодови устни?

Ще ме запомниш ли

с лазурно тъжните очи?

И премалелите

под мъжките ти пръсти

пшеничени коси

ще ти ухаят ли

след някой неочакван сън?

Или ще помниш повече

жестокото мълчание,

с което си отиде,

когато всичко беше

така невероятно нежно...

И струваше ми се,

дори смъртта не би ни разделила.

Сред червеникавите небеса,

превърнати в две чисти сенки

ще бъдем

плачеща и скитаща се

гробница на любовта.

Да имаше

в онази ветровита вечер

поне една богиня

на изоставения пуст Олимп,

да я помоля да те спре,

но не...

Безмълвна беше даже Афродита.

Какво остави Ти?

Водовъртеж

от сладките и силни спомени.

Водовъртеж

от фантастични нощи,

превърнали се в златен прах.

Водовъртеж

във който се удави

сама, по собствено желание,

голямата, единствена любов.

Едва сега,

след толкова безсънни пролети,

в които мразех те и те обичах,

проклинах те и умолявах те

да ми простиш

за някаква несъществуваща вина,

каква, кажи каква? -

и питах, питах се

къде сгрешила бях, кога,

и бога ми, оставах чиста,

едва сега,

след толкова отровни есени,

далеч от теб,

до други ласкави очи,

които грееха, но не изгаряха,

срещу чиято робска преданост

ми идеше да викна - Стига-а! -

(Но не, жените не понясат самотата,

жените искат винаги да са обичани,

дори тогава, когато не обичат)

едва сега

РАЗБРАХ -

ти страшно, смъртно се боеше,

като корал изтръгнат

от влажната зеленина

на морската прегръдка

да не премине

онзи луд и весел марш

на цъфналите

като ярки макове души

в една спокойна сива музика...

РАЗБРАХ,

ти беше си отишъл не от мен,

ти беше си отишъл

в най-прелестния миг...

Миг - изгрев,

няма ден,

миг - залез,

няма нощ!

О, този миг невероятен,

мигът на изгрева и залеза...

Обратно към: [Генерал по любов][Иля Велчев][СЛОВОТО]