напред назад Обратно към: [Станка Пенчева][СЛОВОТО]



Релаксация


По кривите пътеки на паметта

срещам неочаквано стари познайници:

сламена шапка с петльово перо,

смачкана книга изпод възглавницата ми,

едно куче — толкова добро,

че дори не ставаше за куче,

стария велосипед с трева по спиците —

той ми бе и коня, и колесницата...

По тайните пътеки на паметта

мога да ходя боса: там няма

натрошени стъкла и покрити ями,

там още пада ли, пада сняг на парцали,

лятото мирише на плява и на свобода...

Там съм защитена. И цяла.

 

Все по-страшен става моят свят,

душата ми — все по-уязвима.

Затова,

като в последствен фантастичен роман,

аз изчезвам внезапно от самотната си стая,

зарязала стрелящия екран на телевизора

и воя на автомобилните аларми —

за да се появя изведнъж, запъхтяна от тичане,

боднала като лъч една сламка в косата,

слънчасала от онова несвършващо лято...

 


напред горе назад Обратно към: [Станка Пенчева][СЛОВОТО]

 

© Станка Пенчева. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух