напред назад Обратно към: [Станка Пенчева][СЛОВОТО]



Поетесата на градчето


Още по тъмно

тя започва да смита окапалите листа

Не си е доспала. Зъзне. Боли я кръста.

Хвърля зърно на кокошките,

машинално ги преброява

порът не е идвал нощес.

Нахранва мъжът и двете момчета,

сресва се набързо с мокър гребен,

пътьом купува от фурната хляб —

докато се препъва от бързане,

той я топли нежно...

Канцеларията мирише неизтребимо

на застояло, на стари хартии.

Посетител внася миризма на овце,

друг на снощна ракия.

Тя попълва графи, удря печати,

някой й кряска по телефона,

боли я кръста, няма ли край!

Край. Подтичва към къщи,

в главата й се търкалят

ръбести като камъни гласове.

Нахранва мъжа, момчетата,

слага тенджерата за утре,

кърпи чорапи, ниже чушки за сушене,

кръста я боли,

най-после си легнаха всички...

Сваля бавно престилката.

Избърсва старателно мушамата.

Прегръща я тишина,

лампата облива с глеч раменете й.

 

Тетрадката се открехва като врата —

остава й само да прекрачи!

Нещо в нея се срутва,

сякаш сняг от стреха,

падат с дрънчене балеринките от шкафа,

пада халката от пръста й —

става просторно,

и ветровито,

и кръстопътно!

Лицето й свети смътно.

Тя се ослушва.

Почти не диша.

Тя

пише...

Не си е доспала.

Изтърва лъжица, разсипва солта.

— Тая пак е хабила нощес електриката! —

казва с ленива злоба мъжът.

Момчетата хихикат.

...А косата й още е пълна със вятър,

а кожата й още мирише на свобода!..

 


напред горе назад Обратно към: [Станка Пенчева][СЛОВОТО]

 

© Станка Пенчева. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух