напред назад Обратно към: [Станка Пенчева][СЛОВОТО]



И пак на дъщеря ми


От всяко свое пътуване

Все ти носех по нещо — да те зарадвам,

да усетиш дъха на далечините.

Как обичах завръщането,

прегръдката ни по летища и гари,

разговорите до среднощ...

 

Този път,

от най-далечното свое пътуване

няма нищичко да ти донеса.

Само — болка и сиротство,

само — заглъхващ спомен за лицето ми,

за гласа, за облака от любов,

с който те обгръщах...

Никога

няма да узнаеш

за най-странното мое пътуване.

Но ти си мисли,

че някъде все пак ме има,

че те виждам,

че в страшен за тебе час

ще се сгъстя в плазма,

в силово поле,

в светлина —

и ти ще се усетиш несломима.

И не сама.

 


напред горе назад Обратно към: [Станка Пенчева][СЛОВОТО]

 

© Станка Пенчева. Всички права запазени!

 

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух