напред назад Обратно към: [Уловени настроения][Силвия Такворян][СЛОВОТО]



Дом на самотата


Само тя — забравата — почуква

на олющената ми врата.

Само той — дъждът нечакан — руква

от тавана ми през есента.

 

„Телефон“ е символ на пустинност,

а „писмо“ — на ясна празнота.

Кой живее в тази безкартинност?!

Кой желае тази самота?!

 

Някой друг до стола ми ще седне.

Някой друг в дома ми ще преспи.

Споменът за теб ще ме погледне.

Споменът за теб не ще прости.

 

Тази стая ще остане гола,

както е душата ми пред теб.

Тази дреха ще стои на стола,

както бе забравена от теб.

 

Няма да поправя този покрив,

който капе нервно нощ и ден.

Чувам и невнятните му вопли,

екнещи, навярно, само в мен:

 

„Да си сам, не е да си самотен,

а самотен си, дори не си ли сам

и живеейки в дома си неохотен

за глухите, ти пак оставаш ням...“

 

16.07.2004 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Уловени настроения][Силвия Такворян][СЛОВОТО]

 

© Силвия Такворян. Всички права запазени!


© 1999-2020, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух