напред назад Обратно към: [Стихове и поеми][Петко Славейков][СЛОВОТО]



Гори


От планинските рътища водица

снежлива ниско като че пълзи,

облива бледовръхлата тревица,

каквот' горещи кървави сълзи

гърдите на злочеста удовица,

кога прегръдва дребни си дечица.

Гори посърнали и меланхолни,

вий, голи, бледни като болни,

безвиден като зажумял мъртвец,

люлей се тук-таме сам сух листец.

Оплаква ветер вас, бучи, нарежда,

но вий не тъжите, у вас надежда.

Студените вихрушки есенни

събарят жълтите ви листове,

но пролет прозябателна с зелени

и пресни пак облича ваште върхове.

А человек като побелей в гроб слиза,

да чака срок, обвит у гнойна риза.

Речете ми, речете, о любезни

гори, защо тъй младостта ми чезни

без да са връща, както ваш разцвет,

на пролет дважди в този бели свет?

 


напред горе назад Обратно към: [Стихове и поеми][Петко Славейков][СЛОВОТО]
© 1999-2020, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух