Обратно към: [В мрака на предчувствието][Пламен Павлов][СЛОВОТО]

Някакви образи, дума след дума

— нещо е неуловимо,

някаква тайна, взривена безшумност

— в нас, извън нас ли? —

                     я има,

някъде нещо — и всичко, и нищо —

свети, тъмнее, присъства,

огън от полюса, лед от огнището,

сбрани в едно върху кръста,

слети и разпнати, вечната схватка

на светлината и мрака,

тая звезда Витлеемска над фактите,

дето не ще я дочакам.

Някъде някой се ражда, умира —

сякаш е необратимо,

може и всичко петак да не струва

и да е неиздължимо,

само че даже дори да го няма,

богочовекът е вечен —

сигурно вик сред вселенската яма,

малка прашинка човечност.

Може би чувството е безполезно

от гледна точка на точката,

сигурно то е мечтата болезнена,

страшната малка отсрочка,

може би... Може би. Всичко и нищо,

краят пред всяко начало —

нейде звездата дълбоко в човека

може би не е умряла,

вечното "може би"... Толкова вечност

ни обкръжава отвсякъде —

нашето смешно и храбро човечество,

богочовешко донякъде.

Обратно към: [В мрака на предчувствието][Пламен Павлов][СЛОВОТО]

© 2001 Пламен Павлов. Всички права запазени!