Обратно към: [В мрака на предчувствието][Пламен Павлов][СЛОВОТО]

1. Нощта бавно изпълва моето чуждо пространство,

звездите — студени и дебнещи,

самотата — всепоглъщаща,

дъхът на вятъра е обездвижен,

в мен — нищо повече от

                       неосъществимото.

Това е цената, която плащам,

съдбата, сценарият, повикът,

може би чакам смъртта,

може би нищо и никого...

Или пък моята сянка —

                      вярното ми убежище.

2. Нощта е верен приятел — тя те предава

                           без угризения,          

иска да бъдеш добре,

иска с любов невъзможното,

тя е жената, която обичаш

                 и не приемаш самоубийствено.

Дърветата като антени

                   долавят сигнали за бедствие,

но пробитият кораб просто

                           не иска помощ.

3. Толкова за нощта, толкова за дърветата,

за пробитите кораби и всевъзможни баналности.

Звездното чувство е като дихание,

                             което влудява тялото

в бунта му срещу душата,

в нейния бунт срещу разума,

срещу Твореца

                и времето.

Млечният път те закърми

                    с праха на светлината си,

този прах влиза в очите

                    и демаскира света.

Обратно към: [В мрака на предчувствието][Пламен Павлов][СЛОВОТО]

© 2001 Пламен Павлов. Всички права запазени!