![]() ![]() Произволна поема1. Нощта бавно изпълва моето чуждо пространство, звездите студени и дебнещи, самотата всепоглъщаща, дъхът на вятъра е обездвижен, в мен нищо повече от неосъществимото.
Това е цената, която плащам, съдбата, сценарият, повикът, може би чакам смъртта, може би нищо и никого...
Или пък моята сянка вярното ми убежище.
2. Нощта е верен приятел тя те предава без угризения, иска да бъдеш добре, иска с любов невъзможното,
тя е жената, която обичаш и не приемаш самоубийствено. Дърветата като антени долавят сигнали за бедствие, но пробитият кораб просто не иска помощ.
3. Толкова за нощта, толкова за дърветата, за пробитите кораби и всевъзможни баналности.
Звездното чувство е като дихание, което влудява тялото в бунта му срещу душата, в нейния бунт срещу разума, срещу Твореца и времето.
Млечният път те закърми с праха на светлината си, този прах влиза в очите и демаскира света.
![]() ![]() ![]()
© 2001 Пламен Павлов. Всички права запазени!
|