Обратно към: [В мрака на предчувствието][Пламен Павлов][СЛОВОТО]

Търпението на деня, взривяващият смут на мрака,

експлозията на нощта —

венец на всяко сътворение

(и тялото ти, и безкрая,

и моята почти абсурдност,

обречената ми магичност

във всичките възможни смисли ...),

спи незаспиващият древен град —

"Недей, душа, ме обвинява, че те притежавам рядко..." —

и мисълта ми като светещ прилеп

полита в самотата на мига,

несподелимо споделен,

обречен съм...

"Луната обкова стените с ламарина..."

и се разтвори в празнотата,

в несвързания глас на моя дух.

Експлозията на нощта

                    и в мене

потопът на мълчанието, с който

осъден съм, че съществувам.

Обратно към: [В мрака на предчувствието][Пламен Павлов][СЛОВОТО]

© 2001 Пламен Павлов. Всички права запазени!