Обратно към: [В мрака на предчувствието][Пламен Павлов][СЛОВОТО]

Криви, жилави дървета,

вкопчени в брега висок,

някаква игра на бесовете

и шедьоври на самия Бог,

корените впримчени разсичат

мъката на тоя камънак,

вятърът върлува, дъжд завлича

в урвата пръстта, самия бряг...

Може би небето в тях опира

(то ли ги превива?), но без звук

пъплят те нагоре без да спират,

водят спора именно оттук

       и кривят се, и опипват всяка педя на живота,

       и тръбят с гласа си сипкав клонищата им — хоботи...

Рев безмисле, стон или проклятие...

Този глас е само камертон,

той е мисълта или самата

Жажда, без илюзии, без дом,

той непонятен за човека

(а човекът не е ли такъв...),

може би обраслата пътека

в джунглата на неговата стръв —

       и изгарящ, и прогизнал от жарава и вода,

       и нечуван, и пронизващ съществото на света.

Обратно към: [В мрака на предчувствието][Пламен Павлов][СЛОВОТО]

© 2001 Пламен Павлов. Всички права запазени!