Обратно към: [И други истории][Георги Господинов][СЛОВОТО]

Една нощ неговият прадядо пасял овцете си далеч от селото, в закътана поляна досами корията. Унасял се, когато след полунощ по вещерно време нещо го бутнало отзад по рамото. От страх начаса онемял и оглушал. Отзад нямало никой. Някоя от овцете се била размърдала и се отрила в гърба му. Остатъка от дните си изкарал в глухота и немота. Тази история винаги го разсмивала като дете. Една овца.

По-късно я разказвал като най-ужасяващото нещо, което някога бил чувал. Защото тя какво доказва - че смъртта няма дамга на челото си... Една овца.

Една вечер се прибирал, както обикновено, от работа. По това време вече го тормозела мисълта, че бавно изгубва слуха си. Случвало се да не чува часовника, телефона и някои по-тихо казани думи. Дори почнали да се шегуват с тоя му страх. Отключил вратата, отвътре го блъснала миризмата на три препълнени пепелника с фасове, бил поканил предната вечер колеги, опънал се на дивана и включил радиото до главата си. Радиото светело, но от него не излизал никакъв звук. Пуснал веднага телевизора, там някаква жена четяла последните за деня новини, но нищо не се чувало. Нищо не се чувало. Нищо...

И точно тогава, секунда преди да умре от ужас, чул съвсем ясно думите Що се прайш, че не ме чуваш, ма?, дошли нейде отгоре, от горния етаж, от вечно пияния комшия, който редовно биел жена си. Това било откровение. Човекът бутнал звука на телевизора и ясно чул как говорителката му пожелала Лека нощ. После се сетил, че изключеният звук бил само една шега на снощните му гости.

Седем месеца по-късно той наистина оглушал напълно. Като на шега.

Дами и господа,

В течение на моите много, на моите прекалено много беседи забелязах, че се предпочита личното пред общото, конкретното пред отвлеченото.

Така господин Хорхе започна седмата си нощна лекция позовавайки се на своята "скромна лична слепота". Този мъж предвидливо избра слепотата за тема на седмата си нощ, а ако питате мен и за тема на всичките си предишни и следващи нощи. Слепотата, дами и господа, както сами се досещате, дава далеч повече правомощия на този, който я ползва. За разлика от глухотата, от скромността на личната ми, частична глухота, с която ще ви занимая в осмата, извънредна нощ на така щастливо приключващия ни семинар.

И така, твърде късно разбрах, че ние сами настояваме с необяснимо усърдие през целия си живот за нещастията, които съдбата (или каквото име дадете на тази инстанция) ни отпуска с впечатляваща щедрост. Помня как като деца си измислихме една игра, според която трябваше да избираме между две злини. Без крак ли би предпочел да останеш или без ръка. Естествено беше да предпочетеш запазването на крака си ,без да мога сега да дам точен отговор откъде идеше тази естественост. Другият отчайващ избор беше между окото и ухото. Какво би предпочел да ти се случи - да останеш за цял живот сляп или цял живот да бъдеш глух?

Деветнайсет години по-късно, загубвайки напълно слуха си с едното ухо и частично, но прогресивно с другото, осъзнах с каква жестока лекота съм предпочел някога глухотата.

Дами и господа,

Спомнете си сега не ви ли се е случвало да пожелаете бавното си и неумолимо угасване, достойното и уж безразлично посрещане на това, което има да идва, неотразимото впечатление от последните ви думи, сълзата в световното око, този път отронена за вас. Е, това желание ще се сбъдне, дами и господа. Бог чува всичките ни молби, но рядко прави разлика между добро и зло.

И така, избирайки някога глухотата, в продължение на много години се опитвах да поправя непоправимото, да се освободя от нея. Диагнозата беше neuritis acustic, съпроводена с постоянен шум в ушите, прогресивна загуба на слуха и вероятност за последващи нарушения във вестибуларния апарат. Лекарите, които изредих през тези години, се деляха на две катгории: откровени и обещаващи. Първите: "Сега вече и господ не може да ти помогне", вторите - "Сетивните нервни окончания наистина трудно се регенерират, но ние разполагаме с широк регистър невромедиатори, съдоразширяващи и помагащи оросяването лекарствени средства. Човешкият мозък е ..." Естествено, избрах вторите въпреки съмнителната им логорея. Така отдадох тялото си на дълги процедури с постоянно сменящи се, все по-силно действащи и съответно по-силно отчайващи след това лекарства. Приемах ги по-скоро като редица от имена. Внушавах си, че точно в имената е силата им, включвах ги в странни медитативни практики, повтаряйки безкрай - nivalin, duzodril, dibazol, tanakan, betaserc, vastarel и пак nivalin, duzodril, dibazol... Изговарях ги на глас, за да влязат директно от външното ухо през средното (auris media), да се плъзнат по евстахиевата тръба, да минат невредими през чукчето, наковалнята и стремето и да отдадат лечебните си фонеми на сложно устроеното вътрешно ухо (auris interna). Там в началото на ципестия лабиринт лежеше като Минотавър един Охлюв (cochlea), който също трябваше да се премине, без да се убива, за да се стигне най-сетне до Кортиевия орган, подслонил мъртвите слухови клетки. Тук трябваше да се случи чудесното възкресение. Но явно фонологичната енергия на онези имена не беше достатъчна. Затова минах към по-екзотични, алтернативни на горните назовавания като жен-шен с пчелно млечице от планините в Северен Китай, мумийо от Монголия, загрят гръцки зехтин и тамян на кристали до географски родното ми изсушено говеждо лайно (затоплено). Върнах се до 17 век и ровейки в някакъв Лековник открих следното: "Ако фучи ухо, скълцай ново капиново лиске, смеси с мед и зехтин, сгрей го и капни и от гъска сало..." и друго, още по-категорично "При оглушаване - козя кръв и пловка лой измешай и вливай в ушите."

Дами и господа, болестта ни прави да изглеждаме деца и да тичаме подир всяко хвърчило. На седмата година от моето предварително обречено лечение захвърлих всичко и й се отдадох. Никой до тогава не беше желал толкова дълго тялото ми и аз повече не можех да й отказвам. Ухото ми се обърна навътре в себе си, към своето си тяло и необезпокоявано вече от нищо продължи да произвежда собствените си шумове. Ако притиснете черупка от мида или рапан до ухото си ще придобиете бегла представа за тях. Дали ухото чуваше нещо, което бе неуловимо за всеки здрав слух, или от рецептор, посредством странните преобразования на болестта, се бе превърнало в генератор на някакъв нов език, нов говор, в говорещо ухо.

По този начин ухото, господа, обръща гръб на обществото като един истински пич, като скучаещ денди, като обхванат от мирова скръб

романтик . То се затваря, дами, подобно на онези лалета, които прибират чашките си привечер и при лошо време. Това отвърстие на тялото става щит, мек и розов щит, корсет за вътрешния ни мiр.

Разбрах и друго, изгубването на слуха връща света към едни близки, видими граници, към пред-телекомуникацията. Телефонът и радиото излизат от употреба, глухият изгубва невидимият звук. Утешението е в един нов обозрим свят с граници стигащи до видимостта на устни, мимики и жестове. Тогава, дами и господа, окото става истинското ухо. Вторачвайки се в добре артикулиращите устни, окото улавя звука в момента на самото му раждане, на излизането от утробата, в оня миг, когато се сдобива с кратко тяло, по-точно с чезнещите му контури.

Така окото улавя добре окръгленото О, леко сплесканото Е, билабиалните експлозии на Б, П и пр. Око-ухо, охо или уко.

Една нощ, наскоро след като бях отказал всякакво лечение и разполагайки все още с остатъчен слух, реших да се отдам на събиране на звуци, които трябва непременно да чуя преди да оглушея съвсем. Някакъв златен фонд, пълна колекция записи, които в дългите глухи часове паметта би могла да възпроизвежда. Ето малка част от СПИСЪК НА НЕЩАТА, КОИТО ТРЯБВА ДА СЕ ЧУЯТ или ЗЛАТЕН ФОНД НА ГЛУХИЯ:

Есенен дъжд над ябълкови градини;

Дишане на двама в първата нощ;

Звук от пръсване на презряла диня;

Шуртене на струята на уриниращ мъж;

Шумолене на свличаща се коприна;

Протяжно звънтене на мухи в селска къща към два след пладне;

Хрип на задавено в кръв току що заклано прасе;

Звън на лъжичка в порцеланова чашка с цейлонски чай

Прозявката на баща ми преди лягане;

Шмугване на гущер сред ягодите;

Къкрене на тенджера върху печка с дърва;

Скърцане на твърд молив върху хартия;

(...)

И накрая, какво друго бих могъл да ви кажа, дами и господа, освен че звукът от протоколните аплодисменти не влиза в списъка, с който току-що се запознахте. Ухото ми отказва да разпознае вече този звук, а окото ми вижда само длани, които се събират и разделят.

Време е да се разделяме и да се отегля в "Шахрияр", хотела, който внимателните домакини на този семинар така любезно ми предоставиха. В крайна сметка всички сме тук, за да си разменим няколко истории и си платим нощувката.

Една нощ като разбрал, че окончателно ще загуби слуха си, решил да си вземе котка. Бил чел, че котките имат фино устроено ухо и други тънки усети. По цял ден я гледал как наостря уши по посока на вече недостижими за него шумове и така се чувствал спокоен и предпазен от изненади. Обичал да казва, че котката е неговото куче. Минало се така известно време и човекът започнал да си въобразява как това не е никаква котка, а собственият му изгубен слух. Виждал в нея само едно голямо мъркащо ухо, неговото.

Една нощ този човек внезапно изчезнал заедно с котката си и никой повече не ги видял. Известно време клошарите с ужас разправяли,че около казаните за боклук и в мазетата се появявал човек с котешка глава или по-скоро огромна котка с човешко тяло. Но никой не се учудвал и това се забравило.

Обратно към: [И други истории][Георги Господинов][СЛОВОТО]

© 2001 Георги Господинов. Всички права запазени!