Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]

Апокалипсисът е възможен и в една отделно взета страна.

Купих люлеещия се стол през една събота в началото на януари 1997-а. Току-що бях взел заплата и столът погълна половината от нея. Беше последният, все още на стари, сравнително ниски цени. Невероятната инфлация през онази зима подчертаваше безразсъдството на покупката ми. Столът беше плетен, имитация на бамбук, не тежеше особено, но изглеждаше огромен и неудобен за носене. Немислимо беше да дам другата половина от заплатата за такси, нарамих го итръгнах да се прибирам. Вървях, носех стола на гръб като кошничар и обирах негодуващите погледи на минувачите заради разкоша, който си бях позволил. Някой трябваше да опише мизерията от зимата на 97-а, както и всички останали мизерии, зимата на 90-а, на 92-а. Помня как пред мен на пазара една възрастна жена помоли да й отрежат половин лимон. Други обикалят вечер празните сергии за някой случайно изтърколил се картоф. Все повече добре облечени хора преодоляват срама си и бъркат в казаните за боклук. Кучетата вият гладни отстрани или се спускат на глутници върху закъснели минувачи. Като изписвам тези разхвърлени изречения, си представям тлъсти вестникарски заглавия с плътен шрифт.

Една вечер се прибрах и апартаментът беше разбит. Липсваше само телевизорът. Кой знае защо, първата ми мисъл беше за люлеещия се стол. Столът си стоеше там. Сигурно не са успели да го изкарат през вратата, прекалено широк е, внасях го през прозореца. Прекарах цялата вечер на стола. Когато Ема се прибра, започна да върти на полицията. Нямаше смисъл. Никой вече не реагираше на сигнали за обир. Майната му. Седях в плетения стол, галех двете уплашени от безпорядъка котки (къде ли са се крили по време на обира) и пушех уязвен в остатъка от мъжкото си достойнство. Не можех да защитя дори Ема и котките. Написах разказ.

Разбиват апартамента на едно семейство. В момента на обира в къщи е само жената, на около 40, с първи признаци на повяхване, гледа сериал по телевизията. Нахлуващите млади, нормални на вид момчета не са очаквали да открият някой по това време, но бързо влизат в час. Пък и жената е достатъчно стресната. Сама вади парите от гардероба в спалнята. Не се противи, когато я карат да си свали обеците и пръстените. И халката ли? И халката. Сваля я много трудно, почти се е врастнала в пръста й. Изведнъж, когато ония посягат да отнесат телевизора, между другото сериалът още тече, жената го обгръща здраво с ръце. За първи път повишава глас, моли ги да вземат каквото искат, но да й оставят телевизора. Стои така, с гръб към двамата мъже, притиснала гърди в екрана, решена на всичко. Биха могли лесно да я изблъскат, но за миг са смутени от внезапната й реакция. Тя усеща колебанието им и пуска двусмислено, че могат да правят каквото искат с нея, само да й оставят телевизора. Сделката е сключена. Ще те чукаме, казва единият. Тя не помръдва. Те чевръсто замятат полата й. Никаква реакция. Задникът й е още стегнат. Първият свършва бързо. Вторият се бави повече. Жената стиска телевизора и не помръдва. Само по едно време ги моли да побързат, защото децата ще се върнат от училище. Това като че ли окончателно отказва втория и двамата се изнасят. Сериалът е свършил. Жената пуска телевизора с облекчение и влиза в банята.

Как ли ще свършат 90-те години - като трилър, гангстерски филм, черна комедия или сапунен сериал.

Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]

© 1999 Георги Господинов. Всички права запазени!