Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]

Те се носят в пустотата, тъй като последната съществува,
и като се съединяват помежду си, предизвикват възникване,
а като се отделят едно от друго - гибел.

Демокрит (според Аристотел)

Флобер мечтаел да напише книга за нищото, книга без каквато и да е външна фабула, "която да се държи от самосебе си, от вътрешната сила на стила, както земята се държи във въздуха без всякаква опора". Пруст донякъде осъществил това мечтание, опирайки се на неволната памет. Но и той не се спасил от изкушението да фабулира. Нескромността на моето желание е в това, да направя роман само от начала. Роман, който непрекъснато тръгва, обещава нещо, стига до 17-а страница и почва отново. Идеята или първоначалото на един такъв роман откривах в античната философия, най-вече в оная натурфилософска троица - Емпедокъл, Анаксагор, Демокрит. Романът от начала щеше да полегне върху тези три кита. Емпедокъл държи на един ограничен брой първоначала, като към основните четири елемента (земя, въздух, огън, вода) прибавя Любовта и Враждата, които ги привеждат в движение и осъществяват комбинациите. Най-съпричастен към романа ми се явяваше Анаксагор. Идеята за панспермии, или семена на нещата (по-късно Аристотел щеше да ги нарече хомеомерии, но това звучи къде по-хладно и безлично), можеше да се превърне в оплождащата сила за този роман. Роман, създаден от безброй малки частици, от първовещества, разбирай начала, които влизат в неограничени комбинации. Щом Анаксагор твърди, че всяко конкретно нещо се състои от малки, подобни на него частици, то романът би могъл да се изгради само от начала. Тогава реших да опитам с началата на романи, станали вече класически. Бих могъл да ги нарека и атоми, отдавайки дан на Демокрит. Атомистичен роман от носещи се в пустотата начала. Първият ми опит звучеше така:

Ако наистина ви се иска да чуете тази история, то сигурно ще поискате да разберете къде съм роден и как съм прекарал глупавото си детство, и с какво са се занимавали родителите ми преди да ме създадат, и какво ли не още, с една дума - цялата тази плява от сорта на "Дейвид Копърфийлд", но на мене не ми се ще да се ровя из нея.

Тези страници трябва да покажат дали аз ще бъда героят на собствения си живот, или това звание ще бъде спечелено от другиго. За да започна живота си от самото начало, трябва да отбележа, че съм роден (както съм осведомен и както вярвам) в един петъчен ден в дванадесет часа през нощта.

Казвам се Артър Гордън Пим.

Замолен от скуайър Трелони, доктор Ливш и останалите господа да опиша най-подробно Острова на съкровищата, отначало до край, като не премълча нищо освен местонахождението на острова, и то само защото там има все още неприбрано съкровище, аз вземам перото си в лето господне 17.. и се връщам към времето, когато баща ми държеше страноприемницата "Адмирал Бенбоу" и когато почернелият стар моряк с белега от сабя на лицето се настани под нашия покрив.

Помогнаха на Бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия - и всички рекоха, че Бай Ганьо е вече цял европеец.

- Хайде всеки от нас да разкаже нещо за Бай Ганя. Хайде - извикаха всички. - Аз ще разкажа. - Чакайте, аз зная повече... - Не, аз, ти нищо не знаеш.

Дигна се глъчка. Най-сетне се съгласихме да почне Стати. И той почна:

Винаги когато се замисля за индианеца, се сещам и за турчина. и колкото и странно да е това, то все пак си има своето оправдание.

- Eh bien, mon prince. Genes et Lucques ne sont plus que des apanges, des имения, de la familie Buonaparte. Non, je vous previens, si vous ne me dites pas, que nous avons la querre, si vous permettez encore de pallier toutes les infamies, toutes le atrocites de cet Antichrist ( ma parole, j'y crois) - je ne vous connais plus, vous n'etes plus mon amiq vous n'etes plus мой верен роб, comme vous dites. Е, здравейте, здравейте. Je vois que je vous fais peur, седнете и разказвайте.

Вторий ден на Възкресение г. 1870 бях на обяд при г. Петка Рачева, списател и вестникар български. Той живееше в тясна двукатна къща на ъгъла, между две тесни и нечисти улици, в един от най ненаредените цариградски квартали Балкапан хан. Госпожа К., роднина на г. Рачева, която живееше при него, турна подир обяд две големи чаши пред нас, напълни ги със срязани и обелени ябълки, че ги заля с черно, вкусно пашалиманско вино. Ние вадехме с пръсти резени от ябълките и сърбахме по малко, че продължихме разговора си весело и задоволно.

Родих ся на 1632 г. в градът Йорк, дето баща ми (който изнапреди беше търговец в Хулло) беше ся отеглил, откак спечели добри пари и напуснал бе вече търговията. Наспроти домашната ми отхрана и училището в областта ни, той бе ми дал доста широко изучение, с намерение да ме направи законоведец, но аз имах съвсем друго на умът си.

Преди няколко години в Хамбург живееше един търговец на име Робинзон. Той имаше трима синове. Най-старият поиска да стане войник, записа се в един полк и в една битка против французите биде убит. Вторият син ламтеше да стане учен, но веднъж като беше испотен, напи се със студена вода, доби охтика и умря. И така остана най-малкия син когото именуваха Крузо.

Всички щастливи семейства си приличат едно на друго, а всяко нещастно семейство е нещастно посвоему. Всичко се обърна надолу с главата в къщата на Облонскови.

Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора.

Сънят на тексаския елен, който почива в среднощното си убежище е смутен от тропота на конски копита. Той не напуска прикритието си, нито скача на крака, защото в прерията живеят и диви коне, които скитат в нощта. Еленът само повдига глава, рогата му се подават над високата трева и се вслушва.

Отделени по този начин, началата придобиват свой собствен живот и се събират посредством странни междутекстови привличания и отблъсквания, както го бяха предрекли Емпедокъл, Анаксагор и Демокрит. Четени бързо едно след друго, те се сливат и задвижват подобно кадри на филмова лента и преминават в една обща кинетика, която омесва герои и събития в някаква нова история. Началото на Селинджър, което се гнуси от начала в стила на "Дейвид Копърфийлд", плавно преминава точно в това Дикенсово начало. След него хладно се представя първото изречение от "Историята на Артър Гордън Пим", за да се разтвори в обстоятелствения разказ от "Островът на съкровищата". Нататък без криза "Бай Ганьо" разказва историята за Винету, а куртоазното френско начало на приема от "Война и мир" радостно преминава в табиета на едно следобедно угощение с пашалиманско вино и рязани ябълки в дома на г. Петка Славейкова. И като история, започната на този мухабет, тръгват първите редове на "Робинсонъ на островътъ си", съвсем между другото преведен от същия този г. Петко. Другият превод на тази книга, който се навървя тук, стои съвсем като отделна история. Някъде оттук романът решава да бъде семеен и събира семейството на Облонски с това на чорбаджи Марко, без ни най-малко да се смущава (от какво? - едното е руско, другото русофилско), а и без друго в двете семейства нещо се обърква, някой прескача дувара, Краличът или Каренина. Дори тексаският елен нейде в прериите отвъд океана е смутен от същия шум. Светът е едно и романът е този, който го събира. Началата са дадени, комбинациите са безбройни. Всеки от героите е освободен от предопределението на историята си. Първите глави на обезглавените романи започват да щъкат като панспермии в пустотата и да предизвикват възниквания, а, Анаксагоре?

Или как хубаво го беше казал Емпедокъл, макар и малко прекалено, "от земята поникнаха множество глави без шии, голи ръце, които се мятаха насам-натам без рамене, и очи без чела над тях блуждаеха наоколо, търсейки да се съединят помежду си..." Оттук нататък всичко може да се развие по всякакъв начин - Конникът без глава да се появи на приема у Ростови например и да ругае с гласа на Холдън Колфийлд. Могат да се случат и други неща. Но нищо няма да бъде описано в Романа с началата. Той ще дава само първия тласък и ще бъде достатъчно деликатен да се дръпва в сянката на следващото начало и да оставя героите да се свързват според случая. Това бих нарекъл Естествен роман.

00

- Живеех с едно гадже, което постоянно висеше в кенефа. Поне 4 пъти на ден по час и половина, засичал съм й. Седях като кученце в коридора пред вратата и си бъбрехме. Водили сме адски сериозни разговори точно по този начин. Някой път, като се умълчаваше, надничах през ключалката.

- Мрачно място е кенефът, пич, дупка!

- Остави човека бе, и кво?

- Нищо, приказвахме си. Все едно тя се е заключила там и ти се опитваш да я изкараш, измисляш разни глупости, съблазняваш я да отключи, да й видиш очите най-после, де. Надничането през ключалката не го броя, пък и тя понякога я запушваше с тоалетна хартия. Като не виждаш този, с когото говориш, се отпускаш и казваш неща, дето друг път не би си и помислил. Веднъж обаче, като й давах зор да излезе, тя отключи вратата и поиска аз да вляза вътре. Нищо не се получи. Един кенеф е твърде тесен за двама, да го знаете. Гледам я, седнала, изсулила бикините си, като че ли хлътнала в чинията, а бе.. като глътната. Само коленете и краката й стърчаха. Никаква приказка не стана.

- Да не те беше гнус, а?

- Казах ви аз, мрачно място е кенефът, голяма дупка!

- Не бе... Не... Просто не се получи. Не миришеше. Е, малко.

- Чакайте .. Тук е цялата работа. Това е проблемът. Ако можеш да издържиш миризмата на гаджето, което сере пред тебе, ако не ти е гадно, ако я приемеш като твоята миризма, щото от твоята не ти е гадно, нали, значи ти оставаш с тази жена. Разбирате ли. Може да го наречете голямата любов, единствената твоя половинка, точната жена, с която можеш да издържиш поне няколко години и пр. Това е. Тези неща не се случват толкова често. Само веднъж. И това е тестът.

- Чиърс! Патентовал ли си ги тия неща, или си изпробваш поредния роман пред слушатели.

- Не бе, тия неща са сериозни, обаче при педали като теб тестът сигурно е по-различен. Наздраве!

- Стига с тия кенефи, де. Седнали сме на маса, хапваме, пийваме и откъде дойдоха разни клозети, миризми...

- Не, не, чакай малко. Защо на масата хората да не си приказват за кенефи, а? Защо ходиш до кенефа? Щото си бил преди това на масата, тъпкал си се с нещо, наливал си се и търчиш до кенефа. Това е естествено, нали. Обаче да го говориш на маса не било. А има ли нещо, внимавай сега, което да е по-свързано с тоалетната чиния от масата. И на онова там в кенефа му викат чиния. И двете на всичко отгоре са порцеланови. Порцеланови чи-ни-и! Мислил съм ги тия работи и ще ти кажа, нещата са много вързани. Трябва да си адски тъп и задръстен, за да не виждаш колко е важен кенефът. Знаеш ли кво ще направя някой ден. Ще събера всички истории за клозети, ще ги подредя, ще им сложа коментари, показалци и ще издам една "Голяма история на клозета"...

- С меки корици и на тоалетна хартия.

- Даваш ми идея. Обаче историята ще има два раздела. Домашният клозет е нещо крайно различно от обществения. И ще ви кажа къде е разликата.

- Може ли първо да си доям дробчетата, а? Щото скоро всичко ще се сговни.

- Голямата разлика е в това, че като влизаш в обществения кенеф, всичко е само процедура. Затваряш, разкопчаваш си панталона, свършваш, вдигаш си гащите и изчезваш. Вършиш всичко възможно най-бързо.

- Защото са гадни кенефите.

- Примерно. Но това е процедура. А в собствения ти домашен клозет можеш да влезеш по всяко време и без нужда. Можеш да киснеш с часове, да четеш книга или да прелистваш комикси. Можеш просто да си подпреш главата и да мислиш. В никоя друга стая човек не остава толкова сам със себе си. Това, чуй ме добре, е най-важната стая. Най-важната стая.

- Значи в градския кенеф влизаш процедурно, а в домашния - ритуално.

- Нещо такова. И това са лични ритуали, ритуали за пред самия теб. За пред никой друг. Защото тук никой не те вижда. И самият Господ не вярвам да наднича в клозета.

- Затова ви казвам, мрачно място е клозетът. Един мой дядо се беше обесил в клозета зад къщата. Извадил си колана от панталоните и го метнал на една напречна греда под керемидите. Беше си пъхнал краката в дупката, за да увисне. А панталоните му се бяха свлекли до глезените, не се държаха без колан.

- Пък аз като малък никак не можех да си обясня, като ходех в селското кино, защо във филмите никой не отиваше до кенефа. Гледаш индианци, каубои, цели римски легиони и никой не го дадоха да сере или пикае. Аз след двата часа в киното тичах като побъркан в кенефа, а ония пичове от филмите за цял живот - нито веднъж. Ето, викам си, истинските мъже не клечат с топли задници и се бях навил да пробвам колко ще издържа, без да ходя поне по голяма нужда. Стисках се три дни. Превивах се от болки в корема, ходех леко приведен, нашите се уплашиха и мислеха да ме водят на лекар. На третия ден вечерта не издържах. Затворих се в кенефа и изтекох. Имах чувството, че съм като развързан балон дето се сгърчва, шумти, пльока и накрая нищо не остава от него. Тогава за пръв път се усъмних в киното. Имаше нещо сбъркано в него, нещо... как да кажа... нечестно.

- Само защото си гледал тъпи филми. Едно ще ти кажа, можеш да схванеш струва ли си един филм само по това влиза ли камерата му в кенефа. Я виж в "Криминале", когато Брус Уилис се връща да си вземе часовника и решава да си препече две филийки на тостера, а Траволта кисне в кенефа. Тостерът щраква, Брус се стряска и застрелва другия. Значи тостерът дърпа спусъка и кухнята къса гъза на кенефа. Гледаш ли как ги навързва.

- Ами ченгето в "Глутница кучета", г-н Оранжев ли беше, дето разказва историята с дрогата в кенефа с всичките му подробности за камуфлаж. Докато заучаваше историята, шефът му викаше: трябва да помниш само детайлите. Това ще ги накара да ти повярват. Действието, вика, става в мъжкия кенеф. Трябва да знаеш всичко за тоя кенеф. Дали има хартиени салфетки, или сешоар за ръце, какъв е сапунът. Дали вони. Дали някое копеле не е осрало с редки лайна некоя кабинка... Всичко.

- Ох, ще повърна...

Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]

© 1999 Георги Господинов. Всички права запазени!