напред назад Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]



4


Разводът с жена ми не беше дълъг и мъчителен. Като процедура той не трая повече от 4-5 месеца, което минаваше за доста нормално. Разбира се, платихме някакви пари за това всичко да мине по-бързо. Мислех, че ще го преживея лесно. Жена ми също. На първото дело, което продължи не повече от две минути, потвърдихме, че решението ни е "окончателно и безвъзвратно". Прокурорката беше груба. Имаше космати ръце и отляво на носа голяма бемка с косъмчета. Определи дата за второто дело след тримесечен период за сдобряване и повика следващите. Решихме да повървим пеша.

- Е, имаш време да решиш до другото дело - подхвърли жена ми.

Представях си как на развода присъстват всички гости, които бяха в ритуалния дом на сватбата ни. Двата ритуала все пак са здраво свързани. Честно би било тогавашните свидетели да се явят и сега. Поне щяхме да си спестим неудобството да информираме всеки поотделно, че вече сме се разделили, не отговарям на стария телефон и пр. Представих си още как най-близките плачат, докато слушат нашето "окончателно и безвъзвратно да" на въпроса на съдийката. Но те плачеха и на сватбата.

- И какво сега, излиза, че бракът трае между две "да" - казах, за да подмина нейната реплика.

Бременността на жена ми вече личеше.

Вижте, нека продължим друг път. И без това до окончателното дело има време.

 

 

00

 

- Живеех с едно гадже, което постоянно висеше в кенефа. Поне 4 пъти на ден по час и половина, засичал съм й. Седях като кученце в коридора пред вратата и си бъбрехме. Водили сме адски сериозни разговори точно по този начин. Някой път, като се умълчаваше, надничах през ключалката.

- Мрачно място е кенефът, пич, дупка!

- Остави човека бе, и кво?

- Нищо, приказвахме си. Все едно тя се е заключила там и ти се опитваш да я изкараш, измисляш разни глупости, съблазняваш я да отключи, да й видиш очите най-после, де. Надничането през ключалката не го броя, пък и тя понякога я запушваше с тоалетна хартия. Като не виждаш този, с когото говориш, се отпускаш и казваш неща, дето друг път не би си и помислил. Веднъж обаче, като й давах зор да излезе, тя отключи вратата и поиска аз да вляза вътре. Нищо не се получи. Един кенеф е твърде тесен за двама, да го знаете. Гледам я, седнала, изсулила бикините си, като че ли хлътнала в чинията, а бе.. като глътната. Само коленете и краката й стърчаха. Никаква приказка не стана.

- Да не те беше гнус, а?

- Казах ви аз, мрачно място е кенефът, голяма дупка!

- Не бе... Не... Просто не се получи. Не миришеше. Е, малко.

- Чакайте .. Тук е цялата работа. Това е проблемът. Ако можеш да издържиш миризмата на гаджето, което сере пред тебе, ако не ти е гадно, ако я приемеш като твоята миризма, щото от твоята не ти е гадно, нали, значи ти оставаш с тази жена. Разбирате ли. Може да го наречете голямата любов, единствената твоя половинка, точната жена, с която можеш да издържиш поне няколко години и пр. Това е. Тези неща не се случват толкова често. Само веднъж. И това е тестът.

- Чиърс! Патентовал ли си ги тия неща, или си изпробваш поредния роман пред слушатели.

- Не бе, тия неща са сериозни, обаче при педали като теб тестът сигурно е по-различен. Наздраве!

- Стига с тия кенефи, де. Седнали сме на маса, хапваме, пийваме и откъде дойдоха разни клозети, миризми...

- Не, не, чакай малко. Защо на масата хората да не си приказват за кенефи, а? Защо ходиш до кенефа? Щото си бил преди това на масата, тъпкал си се с нещо, наливал си се и търчиш до кенефа. Това е естествено, нали. Обаче да го говориш на маса не било. А има ли нещо, внимавай сега, което да е по-свързано с тоалетната чиния от масата. И на онова там в кенефа му викат чиния. И двете на всичко отгоре са порцеланови. Порцеланови чи-ни-и! Мислил съм ги тия работи и ще ти кажа, нещата са много вързани. Трябва да си адски тъп и задръстен, за да не виждаш колко е важен кенефът. Знаеш ли кво ще направя някой ден. Ще събера всички истории за клозети, ще ги подредя, ще им сложа коментари, показалци и ще издам една "Голяма история на клозета"...

- С меки корици и на тоалетна хартия.

- Даваш ми идея. Обаче историята ще има два раздела. Домашният клозет е нещо крайно различно от обществения. И ще ви кажа къде е разликата.

- Може ли първо да си доям дробчетата, а? Щото скоро всичко ще се сговни.

- Голямата разлика е в това, че като влизаш в обществения кенеф, всичко е само процедура. Затваряш, разкопчаваш си панталона, свършваш, вдигаш си гащите и изчезваш. Вършиш всичко възможно най-бързо.

- Защото са гадни кенефите.

- Примерно. Но това е процедура. А в собствения ти домашен клозет можеш да влезеш по всяко време и без нужда. Можеш да киснеш с часове, да четеш книга или да прелистваш комикси. Можеш просто да си подпреш главата и да мислиш. В никоя друга стая човек не остава толкова сам със себе си. Това, чуй ме добре, е най-важната стая. Най-важната стая.

- Значи в градския кенеф влизаш процедурно, а в домашния - ритуално.

- Нещо такова. И това са лични ритуали, ритуали за пред самия теб. За пред никой друг. Защото тук никой не те вижда. И самият Господ не вярвам да наднича в клозета.

- Затова ви казвам, мрачно място е клозетът. Един мой дядо се беше обесил в клозета зад къщата. Извадил си колана от панталоните и го метнал на една напречна греда под керемидите. Беше си пъхнал краката в дупката, за да увисне. А панталоните му се бяха свлекли до глезените, не се държаха без колан.

- Пък аз като малък никак не можех да си обясня, като ходех в селското кино, защо във филмите никой не отиваше до кенефа. Гледаш индианци, каубои, цели римски легиони и никой не го дадоха да сере или пикае. Аз след двата часа в киното тичах като побъркан в кенефа, а ония пичове от филмите за цял живот - нито веднъж. Ето, викам си, истинските мъже не клечат с топли задници и се бях навил да пробвам колко ще издържа, без да ходя поне по голяма нужда. Стисках се три дни. Превивах се от болки в корема, ходех леко приведен, нашите се уплашиха и мислеха да ме водят на лекар. На третия ден вечерта не издържах. Затворих се в кенефа и изтекох. Имах чувството, че съм като развързан балон дето се сгърчва, шумти, пльока и накрая нищо не остава от него. Тогава за пръв път се усъмних в киното. Имаше нещо сбъркано в него, нещо... как да кажа... нечестно.

- Само защото си гледал тъпи филми. Едно ще ти кажа, можеш да схванеш струва ли си един филм само по това влиза ли камерата му в кенефа. Я виж в "Криминале", когато Брус Уилис се връща да си вземе часовника и решава да си препече две филийки на тостера, а Траволта кисне в кенефа. Тостерът щраква, Брус се стряска и застрелва другия. Значи тостерът дърпа спусъка и кухнята къса гъза на кенефа. Гледаш ли как ги навързва.

- Ами ченгето в "Глутница кучета", г-н Оранжев ли беше, дето разказва историята с дрогата в кенефа с всичките му подробности за камуфлаж. Докато заучаваше историята, шефът му викаше: трябва да помниш само детайлите. Това ще ги накара да ти повярват. Действието, вика, става в мъжкия кенеф. Трябва да знаеш всичко за тоя кенеф. Дали има хартиени салфетки, или сешоар за ръце, какъв е сапунът. Дали вони. Дали някое копеле не е осрало с редки лайна некоя кабинка... Всичко.

- Ох, ще повърна...

 


напред горе назад Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]

 

© 1999 Георги Господинов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух