напред назад Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]



17


614 Млечни жлези - Многоъгълници

1030 Сънища - Съпротивително движение

934 Славянски езици - Сладкарници

Из каталога на Народната библиотека

 

Какво стана с онази снимка, която си направихме с Ема в деня на развода? Някой взе ли я след това от бъбривия дядка във фотото?

Или съвсем съзнателно съм я забутал някъде из старателно подвързаните стари вестници, които старателно си подвързвам, така че никога да не я открия. По същия начин постъпват със снимките от погребения, както впрочем и със самите мъртъвци. Забутват ги някъде по-далеч от себе си, в самия край на града или в специален парцел на и без това неуслужливата си памет.

От един момент нататък човек загубва предишната стръв, с която се е фотографирал или го прави само при определено осветление.

Жена ми имаше странното хоби да колекционира снимки от сватби и погребения. Държеше ги на едно и също място, което тогава ми се виждаше светотатствено. Сега не. Отваряш чекмеджето и покрай миловидно ухилените физиономии на току-що женените се мярват восъчни сковани челюсти на мъртъвци. Общото в тези снимки бяха цветята. Много цветя. В повечето случаи едни и същи - от ставащите за всеки повод карамфили, през разни видове рози, до по-евтините букетчета полски цветя и накъсаните набързо от нечия градина гергини или клончета люляк. На една погребална снимка се виждаха ясно на преден план няколко разкошни стръка бели калии, или "булчинското цвете", както му викаше баба ми. Опечалените на снимката приличаха на странни сватбари в черно. Някъде в дъното се виждаше част от селския оркестър. Оркестърът за сватби и погребения. Като разглеждах внимателно снимките, се досещах донякъде защо хората не обичат да държат снимки от погребения. Обективът беше безпощаден. Личеше как там, където фотографът беше забелязан, скърбящите се бяха нагласили като за снимка и аха да се усмихнат.

Най-мъчителният момент беше разделянето на общите ни снимки с Ема.

 

Ето тук сме съвсем в началото на нашата връзка. Някъде във втори курс на Университета. Шматкаме се по "Шипка" покрай докторската градина. Аз, тя и Весо, винаги тримата. Цяла година познатите ни се чудеха кой от двамата ходи с нея. Всеки е хванат в някаква странна поза в движение. Били ли сме наистина някога толкова щастливи? Не помня кой ни е снимал.

Тук сме на един 8-и декември. Аз , Весо, Ема и... Саня, с която съм се разделил няколко месеца преди това. Саня беше от онзи тип жени, които след раздялата се опитват да се сближат с новото ти гадже. Беше се лепнала за Ема и тя, без да мисли, я поканила да празнува с нас. На друга снимка, правена вероятно 3-4 часа по-късно, някой (може и аз) е хванал как двете са се прегърнали твърде плътно и танцуват. Всъщност "прегърнали" не е точната дума. Саня, по-ниска с цяла глава от Ема и с огромен бюст (с едни гърди напред, както подмятахме тогава), направо се беше вкопчила в Ема. На снимката ясно личеше как пръстите на лявата й ръка здраво стискаха задника на бъдещата ми жена. Дали си отмъщаваше, или нейното сладострастие, винаги съм я подозирал, не отиваше отвъд пола? Почти се уплаших за Ема. В страха си съм изщракал доста лента по тях. Не помня да сме се събирали тримата заедно след тази вечер. Предполагам, че те двете също.

А ето и сватбената серия. Ема е със семпла рокля по тялото, която я прави още по-висока и слаба, с дълги ръкавици и воалетка. Аз съм в отровно зелен костюм, който на всичко отгоре ми е широк. Двете майки плачат. Днес, след края на този брак, сълзите им изглеждат оправдани. Бащата на Ема отсъства от снимката. И изобщо от сватбата. В последния момент придърпаха някакъв неин чичо да застане до майка й, за да не стои като вдовица.

Седемте години на нашия брак са прилежно документирани. Безброй събирания с приятели. В действителност приятелите ни никога не са толкова много, колкото изглеждат на снимките.

Прескачам още два албума с подобни снимки, тук-там се появяват нови лица, но в общи линии компанията е една и съща.

 

А ето тук най-сетне съм сам. На брега на Дунав, в Сремски Карловци. Имаше някакво странно удоволствие в това да си сам на чуждо място, из улиците на чужд град, в държава където не познаваш никой и е изключено някой да те познава. Ето тук съм в Нови Сад, седя в едно кафене на улицата точно срещу градският площад с катедралата. Във всички бивши Австро-унгарски държавици има такъв площад с катедрала. В другият край на площада естествено има Макдоналдс. Площадът и кафенето са пълни с млади хора. Красиви жени, тийнейджърки, малки момичета с ролкови кънки. Ясно осъзнаваш, че с никоя от жените на съседните маси няма да имаш история. В крайна сметка май точно историята те привлича. Защото си изперкал тип, който се изживява като автор и всички готини жени около теб са само възможен сюжет. Затова ще стоиш сам тази вечер и само сервитьорките ще ти сервилничат. Нали постоянно поръчваш, за да удължиш седенето си. Накрая ще се разходиш "за последно" из вече пустото площадче, ще хапнеш набързо един биг мак и ще се прибереш в леко влажната хотелска стая. В тефтера тази вечер ще запишеш само едно изречение, което си видял написано със спрей на гърба на катедралата. "Опiум, живи вечно!" И това ще бъде цялата ти печалба тази вечер.

Лек хлад повява от реката. Вероятно съществува някаква Дунавска Европа, утопична държава, различна от останалата част на континента. Единно място, където валсът и салонът съществуват заедно с каика и рибарското село. Където стъпките "На тихия син Дунав" се преплитат с неокършената стъпка на "Тих бял Дунав". Където по локални причини от общ сантиментален характер гимназистките винаги се хвърлят в Дунава, а той носи удавници от Шварцвалд до Черно море. Където водата е мръсна, а сомовете винаги по-едри от плитко газещите речни корабчета.

Някога "Кингс" пееха: Хората обичат да се снимат/ за да са сигурни че ги е имало...

 


напред горе назад Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]

 

© 1999 Георги Господинов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух