напред назад Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]



19


Познавах един човек, благ и кротък. И всички би следвало да му отдадат добрите си чувства, ако не беше един негов печален навик. Просто обичаше след като похапне, да се оригне добре. Правеше го съвсем естествено, твърдеше че му идва отвътре и че е от малкото му удоволствия в този скапан живот. Рядко някой споделяше обяда му. Един ден той прочел, че в Ориента тамошните народи не само редовно се оригвали обилно след обеда си, но това било признак на добър тон. Тогава моят познат си стегна багажа и преди да замине, каза нещо, от което му излезе име на умен и разсъдлив мъж. А именно, че онези народи, които от кефа си правят бон тон, знаят какво е кеф и какво бон тон. И като се оригна за сбогом, обърна гръб и отпраши към Ориента.

 

Имах друг приятел, който се славеше като голям прелъстител. Жените бяха за него това, което за други мъже е пиенето, бачкането или дрогата. Отдаваше им цялото си време. Като оставаше, рядко, два дни без жена, казваше, че изпада в абстиненция, гадеше му се, прежълтяваше и потъваше в най-дълбоката депресия, която съм виждал. Над леглото си държеше карта на България, върху която стояха забити знаменца по всички населени места, където е бил с жена. Картата вече приличаше на таралеж. Оставаха му няколко по-малки подбалкански градчета. След всяко завоевание той ме викаше в квартирата си, сипваше по една мастика /пиеше само мастика и я смяташе за силен афродизиак/ и ми разказваше подробно историята на цялата свалка. Имах чувството, че върши всичко това заради момента с разказването. После вземаше поредното флагче и бавно промушваше поредното градче, както се промушва много рядък екземпляр в хербарий.

Всичко това свърши банално, както впрочем става с повечето добре започнали истории. Един ден, явно в пристъп на някакво умопомрачение, моят приятел, дотогава заклет ерген, най-неочаквано се ожени. "Забодоха ми флагчето, братле" - усмихваше се тъжно той в редките случаи, когато успееше да се измъкне от къщи. Нищо не беше останало от великия завоевател, от препаратора на жени. Нищо освен историите. Караше ме да си избера напосоки един град, все едно Елхово, Сопот или Русе, и отново си припомняше съответната история. Все така жив, както някога.

 

И двете истории, разбира се, са измислени. Макар за самия мен те да звучат твърде истински. Седя си в стаята, съчинявам истории и се опитвам да бъда весел. Защо правя всичко това. Защо се опитвам да правя Естествен роман? Заради една жена, която трябва да забравя? За да си спомня как съм живял преди? В тези истории има много география и това ме успокоява.

 


напред горе назад Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]

 

© 1999 Георги Господинов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух