напред назад Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]



23


Италия ли? Там всички ходят с ботуши и ядат жаби...

 

В седми клас един мой съученик отказваше да влезе в комсомола и веднъж през голямото междучасие ни извикаха заедно в стаята на заместник-директора, мен като отговорник на класа. Слънцето влизаше през прозрачните пердета, отразяваше се в пепелника на бюрото, зад което прясно избръснат и дори порязан зам.-директорът пушеше "стюардеса". Всички се страхувахме от него повече отколкото от директора, тъй както подполковникът е по-страшен от полковника. Когато този дребен човек се изправи до нас, още тогава бяхме с половин глава по-високи, аз се уплаших, че няма да ни разпознае и ще започне да удря мен. Той беше решил да пробва с добро. Ето разговора, по-скоро разпита, така както е останал в паметта ми.

- Я да видим сега кой не иска да влиза в комсомола?

- Аз - казва Красьо, съученикът ми.

-Значи не искаш?

Красьо мълчи.

- Хайде сега да ми кажеш защо не искаш?

Красьо мълчеше и гледаше леко встрани.

- Той защо не иска да влиза в комсомола? - Въпросът му е отправен към мен. Сега е мой ред да мълча. Наистина не знам. Сигурен съм, че и Красьо не знае. По време на приемането обикновено питаха "защо искате да влезете в комсомола". Имаше си написан отговор и ние го знаехме. Обратният въпрос чувахме за първи път. В такива моменти прилагах една техника на "пренасяне". Втренчвах се в нещо и се опитвах да се пренеса в него. Мен вече ме няма в стаята, аз съм ей онази муха долу на перваза и никой не ме забелязва. Нямам друга цел освен да преброждам стъклото. И го преброждам старателно.

- Да не си решил да бягаш? - пак към Красьо, ехидно. Самият зам.-директор едва ли го допускаше.

Точно тогава Красьо колебливо каза "да".

Помня как от муха станах пак аз и вече бях сигурен, че е дошъл моментът на шамарите. Но зам.-директорът беше толкова изненадан, че гласът му прозвуча с лек фалцет.

- И къде си решил да бягаш?

- Ами в Италия - отвърна Красьо почти на шега, както ми се стори. И тогава шамарите заплющяха. Виждах как директорът се вдига на пръсти, за да ни удари. По два шамара на всеки. Вече нямаше значение кой ще бяга и кой не.

- Къде ще бягате бе? - И си отговаряше: - В Италия. Да ми слушате АББА, а?

Усетих как Красьо отваря уста да обясни на зам.-директора грешката и тогава звънецът спасително би.

Чак по-късно разбрахме, че дъщеря му избягала преди две години в Италия и него вече никога нямало да го направят директор.

- Как пък улучи държавата - виках на Красьо след това. А той отвръщаше, че ей тъй, на майтап, даже не харесвал АББА, и се заливаше от смях.

Но тогава и двамата знаехме, че голямото междучасие свършваше.

 

 

И все пак Италия привличаше. Звучеше меко и лежерно, с много гласни и едно плъзгащо се "л". И-т-а-л-и-я. Седем години след шамарите в нейно име щях да отида там за няколко дни. На 20 години, излизайки за пръв път от страната, попаднах във Венеция. Ходех с една тетрадка из улиците и се опитвах да запиша всичко, което виждам. Представям си как съм изглеждал сред тълпите японци, щракащи с фотоапарати. Не че и аз не си носех - руска "Смяна", препоръчвам го, - но точно писането ми беше интересно. Бях забутал някъде тази тетрадка и сега, като я открих при пренасянето, дълго трябваше да разчитам надрасканите набързо изречения. Все едно проявявах лента.

На първите два листа прилежно бяха записани най-важните италиански изрази, за да са ми винаги под ръка. Неоценим сега за мен документ. Нещо като подробен речник на тогавашните ми страхове и желания.

нямам пари - non avere soldi

тоалетна - toaletta

зъбобол - mal di denti

лекар - medico

аптека - farmacia

бързо - presto

вечеря - cena

кога - quando

колко - quanto

как - come

влюбен - innamorato

eрген - scapolo

жена - donna

хубава - bella

залез - tramonto

целувка - bacio

И по-нататък записките с цялата ми тогавашна наивност:

 

20 септ.

Пиша във влака от Милано за Венеция. Пиша заради удоволствието, че го правя във влака за Венеция....Душна италианска нощ. Влакът тихо, почти безшумно пътува.

 

- Нося си Елиът и Кенет Уайт.

- Нали казваше, че си ги чел.

- Да, ама в Италия не съм.

 

Изречение, което ми дойде в самолета:

"Пускам си погледа да пасе облаци." Ако се повтори 33 пъти действа като коан за медитация.

 

Някъде след полунощ сме на гара Местре. Едно bianco автобусче ни качва за хотела в Иезоло. Спал съм непробудно цялата вечер. На сутринта вдигнах транспарантите и... море. На 30 крачки от прозореца. Адриатика.

 

Никога, никога вече толкова багаж.

 

Пиша от шезлонга на терасата. Подозирам, че пак заради удоволствието да напиша "Пиша от шезлонга..."

 

Пиша седнал до една колона в катедралата "Сан Марко". Отпред гълъби. Вътре тихо, дори японците не щракат. Дворецът на дожите. Стенописи от Тинторето и Веронезе. Тинторето е тъмен и мистичен. И въпреки това пълен с плът, тела, тежки, мъжки и женски, които уж се реят над главата ти, а всъщност падат под тежестта си. Веронезе е по-лек и светъл. Веронезе е венецианец и е по-млад. Харесвам Тинторето. Мостът на въздишките. Канале гранде. Много е илюстрована тази Венеция, толкова украсена, толкова посребрена. Час и половина после гледам някакво дърво и повръщам картички.

 

Един следобед сам из Венеция. Вече не отбелязвам дати, защото дните и нощите се омесиха. Почти не съм мигвал от първата вечер в хотела. И така, следобед. Търся съзнателно уличките встрани от централните площади. Тесни, далеч от канонадата на "Каноните". Ето една пейка. Пред мен играят деца. Две жени пият кафе. Мога да изкарам тук до вечерта. Приличам на вълк, който се отделя за миг от глутницата, отваря тетрадката и си записва прилежно плячката.

 

Всяка година Венеция потъвала с два сантиметра. Сега разбирам защо всички са се втурнали да я разглеждат. Все едно някой да каже: качете се да разгледате този кораб. Това е "Титаник". След няколко дни той ще потъне и това ще е най-голямата трагедия на ХХ-ти век. Но дори Венеция да потъне, сигурно ще я направят подводен град-музей. Е, тогава ще се разглежда с акваланги. Представям си само как японските туристи плуват на пасажи като рибки, с фотоапарати за подводно снимане.

 

Денят е вече към края си, а нищо не съм написал за него. Ще се обиди и ще стои все така залязващ над Адриатика, която шуми под терасата на моята camera per due, в която засега съм сам. Не помня дали отбелязах дотук, че съм на европейска студентска среща. Но то е почти без значение. Е, все пак съм си харесал едно момиче. Разбирам, че е португалка. Знае английски. - And you? - Yes, little. Всъщност не повече от трийсетина думи. Сигурно нищо няма да излезе.

 

Но излезе. Цялата португалска група е, как да кажа, омесена от раси. От много черно, през мургаво, до северно руси. Карла, тя се казва Карла, е леко мургава със зелени очи. Просто казах, че съм чел дневниците на Торга. Това беше достатъчно. Карла вече се движеше до мен и аз си припомнях всички думи, които знаех на английски, и се заричах, че като се върна в България непременно ще науча езика. Дали за мен част от чара й не се дължи на това, че тя е от Португалия. Страна с такова портокалово име, избутана някъде в другия край на континента, почти нагазила в океана. Надрасках нещо като стихотворение.

Португалия преди да съм я видял

Португалия е оранжева

А оранжевото е тъжно

Португалия е портокалова

Португалия е залез

Португалия е запад

Понякога колорадски бръмбар

Никога няма да отида там

Тези бележки все повече напускат Венеция и навлизат в Португалия. Всичко хубаво се случва винаги последната вечер. Стоим с Карла в стаята на зазоряване, след като цяла нощ сме се разхождали по брега на Адриатика. Говорим за какво ли не, справям се почти успешно с езика. Разбираме, че сме чели едни и същи книги и го отдаваме на някакво мистично съвпадение. Багажът ми още не е приготвен за тръгване. Мълчим. Разказвам, като дълго търся думите, за един даоистки обичай, който се нарича "Да пием чаша чай без чаша чай", в нашия случай - да си говорим, без да си говорим. Щеше ми се да кажа "да се целуваме, без да се целуваме". Знаех, че никога повече няма да се видим. Тя също го знаеше. Подобна обреченост те кара да изживееш цялата връзка за няколко часа.

Добре, знам какво ви гложди, не го направихме. Нито веднъж през тези няколко дни. Не беше нужно.

 

Отново на гара Местре. Безбожно рано сутринта.

 

Влакът идва, а аз все още кой знае защо се надявам, че Карла ей сега ще се появи и ние никога вече няма да се разделим. Във влака за първи път от началото на това пътуване отварям томчето на Елиът. Правя го напосоки, като бибилията.

 

Понеже аз не се надявам да се върна тук

Понеже аз не се надявам

Понеже аз не се надявам да се върна

Поревнал дарбата на този или порива на друг

Аз повече не се стремя да се стремя и да постигам

 

Ето така свършва тази тетрадка. Сега леко се подсмихвам на някои бележки, но бих ли имал право на ирония. Все още, като се отпусна на маса, говоря понякога за Венеция. Когато разказвах на дядо ми как целият град е построен върху вода, той не спираше да ожалва живеещите там, че си нямали поляни и ливади и все питаше къде си садят лозята и къде им пасат овцете. Друго какво. Продължавам да пътувам с Елиът по влаковете, сякаш е разписанието на Държавните железници, както се изразява жена ми. Бившата ми жена.

 


напред горе назад Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]

 

© 1999 Георги Господинов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух