напред назад Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]



24


Да говорим за нещо друго. За футбол? За Тарантино? За кучета? Я по-добре за котки. Предпочитам ги пред кучетата. Никога не ходят в глутница. Към нищо не мога да изпитам по-голяма жал отколкото към уличните кучета и котки. Те са по за окайване и от клошарите. Все пак жаля повече котките. Кучетата като че ли са научили някои номера. Видели са от просяците и умело копират едно поведение, предизвикващо съчувствие. Доближават до тебе уж доверчиво, душат те, постигат оная непостижима жал в очите когато те гледат, блъскат ги коли, размазват ги по асфалта, прегазват лапите им. Тяхното нещастие е винаги пред очите ни.

Уличните котки проявяват съвсем друга гордост. Избягват близостта, крият нещастието си, шмугват се в мазетата и под колите. Не разчитат на съжалението ни. Чувал съм, че дори домашните котки, като надушат, че идва последният им час, бягат от къщи или се крият в най-непристъпния ъгъл, за да останат сами в агонията си.

С Ема гледахме две котки - Мица и Пъцо. Мица беше породиста сиамка със стъклено сини очи. Куртоазно й викахме "хиацинтовото коте". Взехме я от един приятел съвсем малка. Една седмица не ходих на работа, за да я храня с мляко и да я гушкам. Малките котета се нуждаят повече от гушкане, отколкото от мляко. Нашият приятел, на когото бяха подарили котката, се уплашил, като му разказали как някои сиамки вечер прегризвали гърлата на стопаните си. Просто искаше да се отърве от нея. Мица още нямаше зъби. Спеше при нас в леглото, между мен и жена ми. Сутрин ги намирах прегърнати. Ани, петгодишната дъщеря на едни приятели казваше: "А пък Ема си е родила коте." В един от наръчниците за отглеждане на котки пишеше, че тези животни почти никога не се привързват много към стопаните си, просто ги понасят. Мица беше отделена прекалено рано от майка си, за да я помни, и предполагам, че ни възприемаше като нейни настойници от същия вид, които, кой знае защо, се опитват да ходят на задните си лапи. Желанието за котка у мен и Ема имаше твърде различни основания, но беше еднакво инфантилно в корена си. Признавам, че за мен котката имаше повече атрибутивен смисъл, нещо като лулата и люлеещия се стол за всеки уважаващ себе си писател. С лула и люлеещ се стол вече се бях снабдил. Така се виждах, седнал на стола, по чехли и халат, лулата между зъбите и едно топло електрическо тяло, което мърка предано в скута ми. Трябва да съм виждал някъде тази картинка. Вероятно Хемингуей е изглеждал така. Не, Хемингуей би трябвало да е галил поне тигър.

За Ема котката беше минималното условие тя да се чувства майка. Говореше й, галеше я и я възпитаваше като дете. Понякога самата Ема изглеждаше по-голямото дете, което се е вживяло прекалено в играта. Късно разбрах, че зад тази игра стои друга, чрез която жена ми просто е искала да ми покаже колко много желае дете. По времето на Мица бракът ни вече беше започнал да проскърцва и аз с тъпа упоритост твърдях, че не искам деца, докато отношенията между нас са на ръба. При всеки скандал котката се свиваше на прозореца, гледаше ни с безумен поглед и фучеше. Книгите описват това състояние като типична страхова невроза. Едни познати се оплакваха, че котките им непрекъснато се хвърляли от балкона, от деветия етаж. По-късно се разведоха. Това беше най-хуманния развод. Спасили са няколко котки.

Мица си беше жива и здрава. Живеехме на първия етаж. Пъцо го намерихме две години по-късно. Някой беше изхвърлил цяло котило в мазето на блока. Цяла вечер отнякъде се чуваха съвсем слаби котешки мяукания, които постепенно затихваха. Обикаляхме дълго около блока, докато открием, че гласчетата идат от мазето. Беше оцеляло само едно коте. За няколко вечери Пъцо живна и започна да излиза от кашона. Още от първия път сиамката му показа ноктите си. Никога не беше проявявала такава агресивност. Тялото й странно се вдървяваше, кожата й настръхваше и ръмжеше толкова страшно, че самата тя се давеше и задушаваше в тези звуци. А котето наивно се доближаваше до нея, душеше я, сякаш беше познало майка си. Няколко месеца Пъцо живееше отделен в другата стая и плачеше за сиамката. После изведнъж у Мица се събуди някакво майчинско чувство и тя сама отиде при котето. Започна да го ближе, грижеше се за него, оставяше го да си играе с разкошната й опашка. Така двете котки, които в началото не можеха да стоят заедно в една стая, сега не се отдалечаваха на повече от муцуна помежду си.

Бракът ни с Ема вървеше точно в обратната посока.

 


напред горе назад Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]

 

© 1999 Георги Господинов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух