напред назад Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]



27


Склерозата ще ни направи нови хора.
Старите вицове винаги ще бъдат смешни.

 

Няколко часа съм бил мъртъв. Точно така се изрази жена ми. Нищо не помня. Върнала се от работа и ме намерила както обикновено на люлеещия се стол. Гледал съм странно, с леко отворена уста, от която се точела лига. Това можеше да ми го спести. Говорила ми, викала ме по име, нищо. Разтърсила ме доста здраво. Погледнал съм я, без да я позная, ти не ме позна, разбираш ли; аз съм отвърнал: госпожо, вие не сте моята майка, аз я помня. Нищо, нищо не си спомням. Точно тогава на вратата се звъннало. Звънна се. Чух го добре и станах да отворя. Тогава съм се освестил, според жена ми. Нямаше ми нищо. Леко ме болеше глава. Наистина не можех да си спомня часовете преди това. Сигурно е от преумора. Някакво изключване.

- Непременно трябва да отидеш на лекар - каза жена ми. - На... невролог.

Обзалагам се, че първото, което си помисли, беше психиатър.

- Непременно - отвърнах.

Разбира се, че няма да ходя на никакви лекари. Ако беше това, от което се опасявах, лекарите не можеха да помогнат с нищо. Имах леля със синдром на Алцхаймер. Водеха я на всякакви лекари. Съсипваха я от лекарства, а на близките й казваха, че е най-добре да я дадат в психиатричен стационар. Така наричаха лудниците. Малко преди края стигна и дотам. В редките моменти на просветление тя плачеше като малко момиченце, което моли родителите си да го приберат от лагера. Оплакваше се, че я заливали със студена вода, че я удряли с ток. Не, няма да им се дам така лесно. Болестта има дълъг латентен период. Мога да поживея още малко като нормален човек. А може би наистина е преумора. Трябва просто да намаля темпото. Ако трябва, ще напусна работа, ще си потърся нещо друго. Все пак на другата вечер изрових писмата от братовчедка ми, която редовно ми пишеше за болестта на майка си. Бяха изминали повече от десетина години. Прескачах всичко останало и четях само местата, където ставаше дума за болестта.

"...Една приятелка, евангелистка, ми каза, че само Богородица вече можела да помогне на майка ми. Нито Исус, нито Господ, представяш ли си... Сутрин и вечер се моля на Богородица да помогне на майка ми. Знам, че не вярваш в тези неща, но вече опитахме всичко, всичко. Нея вече я заключваме у дома. Няколко пъти успява да избяга, ходи по улиците, няма никакъв инстинкт за самосъхранение. Беше се загубила из града, полугола. Понякога нещо й просветва и ме познава. Прегръща ме и плаче, плаче... После не може да си спомни коя съм. Първо забрави татко. Крещеше, че не иска да спи с чужд мъж. Моли ме да я пусна да види майка си, знаеш, тя почина преди 15 години. Чувствам се като майка на собствената си майка. Оставям я да плаче, понякога й се карам като на дете. Избягвам да гледам лицето й, защото не искам да я запомня такава. Просто не искам да я запомня такава..."

Никога няма да стигна дотам. Никога.Никога. Никога. Никога. Никога.

 


напред горе назад Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]

 

© 1999 Георги Господинов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух