Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]

Дълъг Димо без кости в небето ходи на гости.

Ако някой ме запита какво съм правил през последната година, мога спокойно да отвърна: пуших. В нищо друго не проявявах такова усърдие както в цигарите. Бях свел излизанията си из града до минимум. Работата ми позволяваше това. Почти не вдигах телефона. Стоях в къщи с котките и пушех. От време на време идваше една стара позната, здравата закъсала. Току-що беше излязла от лечение в клиника за наркомани, твърдеше, че вече била чиста, но никъде не я вземали на работа. Не вярвам да се е натискала много. Искаше ми назаем дребни суми, които никога не връщаше. За сметка на това винаги ми предлагаше по един джоинт. Сигурно го броеше като връщане на предишния заем. Оценявам жеста й. За нея дрогата беше обезпечена с повече злато от левчетата. Твърдеше, че на Запад тревата отдавна не я броели за наркотик. Разказваше ми как навремето опитвала с някакви горски гъби, много по-силни от херото.

Като хапнеш малко от тях, разправяше Хаша (от Христина или от хашиш, все едно), веднага ти се явяват всякакви елфи, гноми, горски духчета и феи. Може да ти се яви и самата кралица Маб. Тези гъби ти отваряли очите за неща, които и без това си съществуват, но иначе са невидими.

Харесвах тази история с гъбите, но аз си оставах при дима. Винаги съм се чувствал леко гузен пред Хаша. Като ученици започнахме заедно с цигарите. Тя отиде по-напред. Не знам дали е отказала "гъбите", но съм сигурен, че вече живееше с елфите. Пред нея се чувствах като ученик, който е тръгнал да бяга заедно с другите от час, но в последния момент се е върнал. Други сигурно биха казали, че съм се спасил. Кой знае. На мен Хаша ми изглеждаше спасена. От две години приказваше, че ще бяга в Израел. Отворех ли дума за това при редките ни срещи, тя винаги отговаряше едно и също: ми аз съм вече в Йерусалим. И сигурно беше така, докато аз не мръдвах от хола на "Младост-4".

Пепелникът на баща ми е финландски, с капаче. По-скоро прилича на ковчеже с вдлъбнатина само за една цигара. Харесваше ми идеята за личен пепелник, както могат да бъдат лични само четката за зъби и самобръсначката. Отстрани на пепелника с абсолютно непознати за мен букви беше гравиран надпис (баща ми също не знаеше смисъла). Много по-късно, когато ми разчетоха оня надпис, буквалността му ме тресна: "Всичко е пепел."

Като пушех, несъзнателно повтарях движенията на баща ми. Енергичното потупване на цигарата с показалеца, свиването на веждите, докато дърпам, изобщо цялата вглъбеност и важност на жестовете. Най-трудно усвоих естествената лека сгъвка на показалеца и средния пръст, между които се намираше цигарата. При мен те стояха някак неестествено стегнати и изпънати.

Докато се ровех в едно илюстровано предвоенно списание, попаднах на кратка бележка за мъж, който поставил рекорд по брой изпушени папироси за един ден. Когато запитали този човек защо пали с кибрит, а не ползва запалки, които тъкмо излизали на мода, той отвърнал, че не иска да си разваля зъбите с изгорелите газове, които отделя запалката. Истинският пушач е загрижен за зъбите си естет.

Е, добре, не исках нищо повече от живота, освен да стоя в задния двор на една къща, сред бучиниш и коприва, облегнат в люлеещия се стол, с пакет евтини цигари. Да всмуквам с дима всичко, което попада пред очите ми - облаци, керемиди, пътнически самолети, млечния път, всичко. Всичко може да бъде преглътнато с малко дим. Искам да усещам как димът слиза в дробовете ми и гравира върху бялото настойчиви никотинови телеграми. И как после излиза оттам бледосинкав и омаломощен.

Има нещо ангелическо в това да свършиш тъкмо така, да умреш, пушейки много бавно цигара след цигара в задния двор на една къща. В урната на един специален финландски пепелник, само за теб, където някой ден ще открият пепелта ти. И нищо друго. Нищо, за което да могат да се хванат, никакво тяло, тютюневи пръсти, разяден дроб и пожълтели зъби. Малко пепел. Ако си съвършен пушач, дори и пепел няма да има. Само дим. Дълъг Димо без кости...

Дали върху оня пепелник всъщност не пишеше, че всичко е дим. По-обнадеждаващо е. С повече екология.

Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]

© 1999 Георги Господинов. Всички права запазени!