Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]

Матея, Марко, Лука, Йоане, къде сте се покрили?
Аз вече ходя по вода.

Някъде живеел един старец, който отговарял за равновесието в света. Не че някой му беше вменил това задължение. Но старецът се чувствал отговорен. Обичайното му занятие било градинарството. Не говорел с никого. Преди много години се появил в селото и купил една от крайните къщи. Говореха, че я купил на безценица, защото къщата пустеела от години и хора се кълняха, че късно вечер са виждали през прозорците й странни огньове. Когато градинарят се нанасял, всички отбелязали огромния камион, който го докарал, пълен догоре с навързани на вързопи книги, щайги с всякакви семена и един огромен люлеещ се стол, много стар и разкапан, привързан на места с тел. А да, и една котка. При вида на всички тези странни за селото принадлежности, той начаса бил обявен за изперкал. Изперкал наричали не обикновените луди, с които селото отдавна било свикнало, а някои от онези учени глави, врътнали от прекалено четене на книги. Ако селото беше чувало за Дон Кихот, то веднага би поставило далеч по-прецизна диагноза, но засега и "изперкал" вършеше работа.

Всъщност старецът не правел нищо нередно. Понякога с дни не излизал от къщи, дори лампа не палел нощем. Все едно, че е заминал някъде. Друг път прекарвал всичкото си време в градината, садял нови семена, ашладисвал покаралите фиданки. А понякога изкарвал големия стол, сядал на него, галел котката и се втренчвал в някое дърво. В градината му растели странни и непознати за селото растения. Дървета с огромни плоски листа, ниски храсти с яркочервени дребни плодове, лалета със сини чашки, огромни бодливи (брадясали, както им викаха в селото) стебла, на чийто връх веднъж в годината само за няколко дни пламвали разкошни цветове. Бабите се кълняха, че градината е магьосана. Веднъж едно комшийско прасе се намъкнало вътре за малко и три дни след това се подуло и умряло. Само пчелите слитали като луди към градината със странните цветове и се връщали в кошерите натежали и пияни.

Веднъж в месеца човекът слизал до селската поща и неизменно пускал по едно писмо и една телеграма. Адресите винаги били едни и същи. Телеграмата - на някакъв адрес в София. А писмото... адресът му бил написан на чужд език, който пощаджийката все не успявала да разчете за неудоволствие на цялото село. Чак след това, когато преписала чертичка по чертичка всяка буква от плика и го пратила в града на дъщеря си, цялото село ахнало, като разбрало кой е получателят. А получател била самата Организация на обединените нации, централата в Ню Йорк. И докато телеграмата винаги съдържала един и същи текст, който пощаджийката "по задължение" трябвало да прочете, за да преброи знаците, то никой не знаел какво пише в писмата до така важния получател. В телеграмите имало само следните две къси изречения: "Вече наистина съм добре. Чакам ви." Имената на получателките се редували. Две жени с еднакви фамилии.

Последният път, когато старецът дошъл в пощата, той наистина не изглеждал добре. Очите му съвсем потънали в ямите си, а ръката му силно треперела, докато пишел телеграмата. Пощаджийката изобщо нямало да погледне написаното, за толкова години тя отдавна била изчислила знаците. Този път обаче й направило впечатление, че на бланката има само две думи. И то такива, от които да ти настръхнат косите: "Мъртъв съм." Този път служителката възразила, че такива неща е забранено да се пишат в телеграми. Човекът нищо не казал, смачкал бланката, взел нова и написал: "Отивам си". Платил и излязъл. След два дни в селото пристигнали две жени, по всяка вероятност майка и дъщеря. Били в черно и този цвят особено отивал на по-младата. Слезли от автобуса, попитали къде живее такъв и такъв човек и тръгнали право към къщата на лудия градинар. След по-малко от час излезли оттам и отишли в кметството. Говорили нещо там и се върнали с двама мъже от селото с лопати. Кметът разрешил градинарят да бъде погребан в собствената му градина, зад къщата. Нещо нечувано за селото. Погребали го още същия ден и двете жени хванали последния автобус в обратната посока. Единственото, което взели от къщата, бил един стар тефтер, подвързан с кожа. С годините цялата градина съвсем избуяла и почти закрила къщата. Все още имала оня странен екзотичен вид, дървото с широките листа станало огромно, но никой не смеел да влезе в нея.

Известно време след смъртта на градинаря от къщата се чувал жален котешки рев, но скоро и той се изгубил.

Тефтерът беше стар, ръчно подвързан. Джобен формат, с телена спирала. Кожата, някога вишневочервена, сега беше потъмняла. Отгоре още се четеше изписано с много красив почерк Записки на естественика.

Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]

© 1999 Георги Господинов. Всички права запазени!