напред назад Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]



35


Записки на естественика

 

Започвам отново. Не съм сигурен, че писмата, които пращам до Организацията, стигат където трябва. Предполагам, че там отиват на ден много писма. Но все някой трябва да ги чете. Все някой трябва да попадне и на моите. Защото времето минава и нещата се влошават все повече. Стават все по-неудържими. Правя каквото мога за световното равновесие, но те трябва да бъдат предупредени. Сам няма да издържа дълго време. Не знам дали не сгреших с Организацията.

Нямам друг избор.

Къщата, която наех, е добра. Има голям двор с южно изложение. Климатът също е добър, ветровете са меки и полегати. Котката свикна бързо, което показва, че мястото е наистина добро. От утре започвам да обработвам градината.

 

Мъча се да обясня на Организацията, че равновесието е застрашено. И това, което ще се случи, не е онова, от което всички се боят. Апокалипсисът не е страшен. Така, както го описват, наподобява повече илюминация. Световната война е безобидна. Апокалипсисът и войната само отвличат вниманието. Пратени са за това. Онова, което всеки момент може да се случи, е далеч по-ужасно и, уви, много трудно за забелязване. То засяга скритите механизми на земята и вселената. И в най-скоро време с всички ни ще започнат да се случват странни неща. А може и да са започнали. Неща, които няма да са бляскави като апокалипсиса, и затова в началото няма да им се обърне внимание. И най-лошото е, че аз не мога да ги опиша подробно и точно. Имам подръка думите, но не мога да го направя. Не бива. Подозирам, че именно подробното и точно описание на онова, което идва, ще задейства механизма му. Подробното и точно описание ще бъде детонаторът и ще даде формулата, по която да се развият нещата. Това затруднява неимоверно работата ми. Аз трябва да си служа с друг език. Опитвам с градинарството. Да го кажа на езика на растенията, да използвам техният безшумен език, език, който говори единствено с форми. Очаквам сериозни напътствия от тяхна страна. В писмата до Организацията се опитвам да говоря с алегории. Внимавам да не дам някъде прекалено точно определение на това, което ще дойде, да не събера онези думи, които ще отприщят Злото. Но явно там не гледат сериозно на писмата ми. Не проумяват алегорията.

Хрумва ми, че един от ония шест Божи дни сигурно е траел според днешните ни представи към милион години. По този начин мога да помиря Бог и Дарвин. Това, което вторият отдава на хилядолетната еволюция, и онова, което първият е създал за дни, е едно и също, стига само да се уеднаквят мерните единици. И още нещо, подозирам, че на този свят има някой, който върши точно обратното на моите усилия да поддържам равнонесието. И най-странното е, че той съществува поради същия принцип на равновесие в природата. Бих могъл тайно от Дарвин да го нарека Антихрист или тайно от Бог, което е доста по-трудно, антиеволюционист. Виждам го как обелва думите от нещата, както се сваля кора от ябълка.

Неравновесията, които дебнат, се проявяват във всичко, но струва ми се, най-страшното неравновесие е между имената на нещата и самите неща. Нещата започват да се изсулват от имената, както бобените зърна от изсъхналата шушулка. Досега имената се държаха здраво за нещата и правеха едно неделимо цяло, тъй както водородните и кислородните атоми правеха молекулата на водата. И когато човекът успя да раздели водородните от кислородните атоми, се отдели невероятна енергия. Представете си тази енергия, умножена милион пъти, и ще усетите онова, което ще ни връхлети, когато имената окончателно се отделят от нещата. Мисля си, че експлозия няма да има, но ще има нещо по-страшно. Засега няма да му давам име. Защото имената, които измисляме, сами си създават именуваното.

Трябва да се говори само с алегории.

 

Съществува един невидим кантар. За по-голяма яснота можем да си го представим като най-обикновен, пазарски. От едната страна винаги са топузите. И все едно боб ли ще теглим, мряна ли, или най-обикновени кисели ябълки, ние гледаме топузите и казваме - ето това е един килограм боб, или кило и половино мряна, киселици и пр. Казваме го, когато кантарът е уравновесен и в едното блюдо са думите, сиреч теглилките, а в другото - нещата. А какво ще стане, ако думите се разроят, избутат нещата, напуснат ги най-сетне, както пчелата майка напуска кошера с рояка си. Ами ще вземат сами със себе си да си играят, да се претеглят едни други. В едното блюдо ще има топузи и в другото топузи, т.е. теглилки, думи, както щете. И двете блюда ще викат ние сме мрени, ние сме кисели ябълки, ние сме зрял боб. И никой няма да успее да ги раздели, нито да каже кое какво е.

Дали от Организацията са разбрали историята за топузите? Аз обаче ще продължавам да им пиша. Трябва да открия откъде се размножават думите. Трябва да стигна до гнездото, до котилото, до люпилнята им. Не знам как да го нарека. А и трябва да отбягвам точните имена. Търся това място от много години. Много, дори не съм ги броил. Какво съм правил преди това? Нищо не помня, не искам да си спомням. Трябва да разбера как се размножават думите. Наблюдавам растенията в моята градина. Натрупал съм куп ботанически наръчници.

Ето този градински лук и онази там живородна ливадина /Poa Vivipara/ се размножават вегетативно, ще рече безполово. Новите индивиди се получават чрез грудки, луковици, отделяни от родителите, и имат същите наследствени качества като тях. Размножаване чрез кореновата система. Дали думите са прибегнали до този най-елементарен начин на размножаване? Не вярвам да са се подлъгали. При това размножаване новите думи почти няма да се различават от старите. И все пак има нещо, щом и растенията, и думите имат корени. Нещо има. Справочниците сочат като основен еволюционен недостатък на този способ ранното изхабяване на генетичния набор. При опрашването разнообразието е къде-къде по-голямо. При него посредством вятъра или пчелите, осите, майските бръмбари и пр. насекоми прашецът може да се разпръсне на десетки, че и стотици километри. Ако поленовите зърна на ей тази бреза се издигнат с въздушните течения на 2 000 метра височина, което е напълно възможно, те ще стигнат на около 600 километра оттук. А колко по-леки от поленовите зърна са думите. Защо никой не е изчислил колко тежи една дума. Приблизително. Предполагам, че различните думи имат различно тегло. По дяволите, дразня се от подобни пропуски. Знае се колко тежи поленовото зърно, тази прашинка, а за думата никой не си е направил труда. Дали приема теглото на гласа, който я изговаря, или на мастилото, което я пише? Никаква Естествена история на думите не откривам. Никъде.

 

Ето няколко въпроса, на които нямам отговор засега:

Имат ли пол думите?

Дали полът съвпада с рода?

Ако една дума е от мъжки род, мъжки ли е нейният пол?

Ако имат мъжки и женски пол, то кога и как става съвкуплението.

Дали половите белези не се носят от буквите?

В този смисъл как се дели полово азбуката?

Можем ли да приемем гласните за женски, а съгласните за мъжки или делението е по-сложно?

Възможно ли е думите да са изначално безполови и според това дали излизат от устата на мъж, или на жена да придобиват пола на този, който ги изговаря?

Тогава какво се получава, когато мъжки думи влизат в женска уста?

А когато думата е просто написана, чий е полът?

 

Все повече подозирам, че цялото объркване с думите идва от записаните думи. Колко дявола могат да се съберат на върха на една буква... Има нещо сатанинско в това да остават думи от хора, които вече не са между живите. Не знам как другите не го усещат, но за мен това е истински вампиризъм. Във всяка записана дума е полегнал мъртвец. Чак ме побиват тръпки като го изписвам. Защото аз също съм си направил добър ковчег с този тефтер. Дано намеря сили да го изгоря, преди да умра. Не ми се ще да вампирясвам в тези изписани листчета. Макар че сега, като се замисля, не е ли същото и с изговорените думи. Като си приказваме, ние уж между другото много хитро ги посяваме в главите на останалите. Като поленови зрънца. Радиото може да ги пренесе на по-голямо разстояние от въздушните течения. Даа, единственото чисто използване на словото е в мисълта. Думите трябва да се мислят. Само да се мислят. Поне за година. Трябва да предупредя Организацията. Знам, че е жестоко, но това е единственият начин. Работите са отишли много напред. Безразборно плодене на имена. Те вече пренасят заразата. Ние не знаем как да ги обеззаразим. Жестока зараза идва, жесток спин. Думи на мъртъвци. Думи, които пресичат човешки отношения, така както се пресича млякото на болна родилка.

 

Съзнавам, че онова, което писах оная нощ, е неясно и заплетено. Но само така имам право да се изразявам. Иначе бих подсказал на Злото как да действа. Няма да му дам формулата. Ще я отнеса със себе си. Тук трябва да спомена баща ми, лека му пръст, който пръв започна борбата за равновесие. Майка ми казваше, че се е побъркал, заряза го и избяга с друг. Аз останах с него и му помагах. Той не написа нито ред. Мога да преброя на пръсти случаите, в които е проговарял извън заниманията си. От него наследих тая неохота към празните приказки, майка ми я наричаше темерутщина. Баща ми беше един самоук естественик, един естественик наивист, когото аз наследих. Обичаше да разсъждава върху имената на цветята. Разгадаваше латинските им названия, без някога да е учил латински, свързваше ги с имената, които знаеше. Понякога недоволстваше, явно откривайки несъответствие между цветето и неговото име. Четеше редовно един стар наръчник на любителя цветар, който аз също ползвам. Една от ония книги, които ти казват, че лотосът е любимо цвете на египтяните, а родината на лалето е Азия. Всъщност точно тези факти го интересуваха. "Празът е в герба на Уелс", четеше баща ми и сякаш самият Уелс растеше в градината му. И когато слагаше праз на масата, то вече не беше праз, то беше символ, хералдика. В горчивите влакнести люспи се таяха истории, самата История спеше там. Нищо не беше само това, което изглеждаше че е. Ето как той удържаше равновесието в света чрез отношението си към праза. Знаеше, че който не се отнася почтително към праза на масата си, той посяга върху честта на Уелс. И ето ти повод Уелс да протестира, съвсем справедливо впрочем, и да се стигне до конфликт. Затова баща ми винаги благославяше Уелс, когато на масата му се появяваха стръкове праз. С голям такт и дипломация искаше извинение от името на всички, които поради незнание и невежество не подозират какво дъвчат. Това беше мисията му. И докато беше жив, успяваше да запази по този начин крехкото равновесие в света.

 

Понякога книгите си правят странни шеги с нас. Преди години упорито се занимавах с една своя идея. Мислех това да е нещото, което ще оставя след себе си, нещо красиво и в някаква степен практично. Знаех, че различните цветя отварят цветовете си в определени часове от денонощието. Две години рових в ботанически справочници, обикалях поляните и се пилеех с дни в полето. Исках да намеря точните цветя и да посадя един естествен часовник, нареждайки ги в кръг. Представях си как със затварянето на един цвят ще се отваря друг. Часовник с естествен механизъм. На въпроса колко е часът хората вече нямаше да казват примерно "три следобед", а ще рекат "лале". Гордеех се с тази си идея. И два дни преди да засадя събраните вече цветя, съвсем случайно, ама съвсем случайно, прочетох в един вестник, в рубриката "Знаете ли че..." следната бележка. "Още навремето Карл Линей, бащата на ботаниката, познавайки точността на протичане на процесите при растенията, посадил в секторите на един кръг такива цветя, които отваряли цветовете си в точно определен час на деня." Как не бях срещнал по-рано тази информация, докато ровех из всевъзможни справочници. И този път думите ме бяха изиграли. През цялото време, докато събирах цветята, щастлив, че правя нещо непознато досега, те са се подхилквали отстрани, за да ми се явят в последния момент. И за кой ли път се убедих, че не ние боравим с текстовете, а се е стигнало дотам те да ни разиграват. Да се крият някъде, докато ги търсим, и само когато те решат, да ни изпердашат през очите. Нещо трябва да се направи.

 

В последните месеци опитвам това, което никога не съм посмявал да направя. Нямам време да изчаквам напътствията на растенията. Трябва да се действа радикално. Да се влезе в самия кошер. Там, където думите са максимално концентрирани, където гъмжи от тях. Не знам как да го кажа по-приемливо, но накратко - нахлувам в текста. Да, влизам в книгите. Дано бившата ми жена и нейната мила дъщеря никога не попаднат на тези записки, защото окончателно ще повярват на лекарите. Но аз нямам друг изход. Разбрах, че точно в книгите, и то не във всички книги, а в романите, но не във всички романи, а в няколко избрани (имам ги, но никога няма да кажа имената им), се крият думите-майки, които са готови да излетят оттам и да нароят онова, което не мога да назова. Как съм могъл досега да държа тези книги сред останалите, да ги оставям да допират заразните си корици до кориците на други невинни книги. Те трябва да се държат заключени в сандък от палмово дърво, защото палмовото дърво е благочестиво и изолира злото. А сандъкът от палмово дърво да се сложи в железен и железният да се закопае дълбоко в глинеста почва, та нищо да не покълне от него. В никакъв случай книгите не бива да се изгарят. Едно, че е грехота да се гори книга, и второ, че не се знае дали тъкмо огънят няма да освободи тъмната енергия в тях. А тези книги са опасни най-вече защото описват онова, което не искам да назова, прекалено точно и подробно. Някога, много отдавна една такава книга се беше осъществила и скапваше ден по ден целия ми живот. Когато нещата започнаха да се провалят и въпреки щастливия ни брак жена ми неочаквано забременя не от мен (по това време пазехме въздържание), аз започнах да изпадам в онези странни състояния, които ме преследват понякога и до днес... Тогава, точно тогава изпитах странното чувство, че всичко това съм го чел някъде. Ставащото с мен беше от някакъв лош роман и аз го бях чел. Прерових цялата си библиотека, прерових библиотеките на приятелите си и го открих. Всичко съвпадаше, страница по страница, изречение по изречение, дума по дума. Моят частен апокалипсис.

 

Вече няколко дни изучавам внимателно романите, които съм отделил като особено опасни. Все още не бързам да влизам. Трябва да се подготвя добре, така както пчеларят отваря кошера, без да го усетят пчелите. Тайната е в това да потиснеш страха си - те усещат. Да не се потиш. Страхът се утаява в потта, оттам тя мирише лошо. Да нямаш миризма, да се движиш плавно, за да те приемат като една от тях - голяма бавна пчела. С романите беше същото. И много по-трудно, защото тялото ми беше излишно. Трябва да изляза от него и гол като дума да се внедря сред тях. Дума сред думите.

 

Усещам се все по-готов. Търся пролуки в текста, откъдето да се вмъкна. Мисля, че е неразумно да влизам през началото. Там той е още силен, синтаксисът е напрегнат и лесно ще бъда разкрит. Трябва ми някое лирическо отклонение, някое подробно описание, унесло самите думи, и аз да се намъкна като листо, потрепващо от внезапен вятър или като гущерче, шмугващо се под камъка.

 

Остава да уредя някои подробности от личен характер. Утре ще пусна последната телеграма до тях. Не искам тялото ми да стои непотърсено. Вярвам, че този път ще дойдат. Оставил съм писмо да ме заровят в градината под палмата. Мисля за котката, горката, как ще преживее всичко това. Остава ми надеждата един ден да се съберем в някой друг роман. Ами май това е всичко. Сбогуването ми отне по-малко време, отколкото очаквах. Моята мисия продължава. Всъщност едва сега започва. Е, аз тръгвам.

 


напред горе назад Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]

 

© 1999 Георги Господинов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух