напред назад Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]



37


Дзен дзенувам...

 

Сигурно човек е устроен така, че да не помни началото. Не притежаваме спомен за своето раждане. Паметта не функционира, оня център в мозъка ни още не е готов. Началото е неясно и безформено. Сбор от няколко случайности, които дават ход на низ от необходимости. И все пак вратата към началото никога не е плътно затворена. Винаги има една пролука, достатъчно малка, за да не можем да минем оттам, и достатъчно голяма, за да прецежда мека розова светлина, и винаги да ни съблазнява.

Никога няма да бъдем толкова обичани, колкото в детството си. И затова детството е жестоко време. Неговата жестокост е в предстоящото. Къде се губи тази любов след време? Защо цял живот после искаме да ни обичат така, както са ни обичали като деца, без причина, поради едничкия факт, че съществуваме? През последните дни все по-често и по-дълго оставам в детството си. Изживявам всичко толкова ярко - прояви на ейдетизъм според психиатъра, - че понякога се връщам с издрани колене, а веднъж и с пукната глава. Това не го казвам на лекаря си, няма смисъл. Връщайки се в детството, най-често съм на черешата. Не правя нищо особено, седя на един клон, ям череши и плюя костилки. Така Буда стоял 7 години под едно дърво. Какво ли е било дървото? Все едно. Аз ще стоя 7 години на черешата, първите седем години, и ще наблюдавам как бялото минава в зелено, а зеленото в червено. Седем пъти. Седем бавни години бяло, зелено, червено. Черешата, черешата ще е дървото на българския Буда. Но тук българското хич не е важно. Децата нямат отечество. Тяхното отечество е детството. Затова пък имат отци. А, и отци толкова имат. Отците им ходят на работа, няма ги. Може ли един отец да бъде 8 часа на ден чиновник, зам.-директор, касиер или подлец, а останалите, колко там часа се падат - отец? Не можее, фъфля сега от черешата, щото устата ми е пълна с костилки като на един Демостен, който се учи да ораторства с камъчета под езика.

Добре, ще изплюя костилката. Само в детството си можем да получим просветление, само през тези седем години, когато сме оставени на самите себе си. Седем години вън от обществото. Седем години на бездържавност. Седем анархически години. Всеки ден изцяло твой. Всеки ден, подчинен единствено на това да търсиш света за игра. Я, тези мравки, ихаа каква череша, ами тази муха, ако я хвана, ако й скъсам едното крилце, как завива по масата, ами ако й скъсам и двете...

Отците се интересуват от дребни неща, като това кога си проходил. Никой не пита кога например си промислил. Първите мисли, стъпка по стъпка, да можех да им дам видимост. Седемте будни години на детството. Сега сме с брат ми на черешата. Късаме череши, събираме костилки в устата си и като черешови топчета се силим да пращаме залпове все по-далеко. Под черешата на грубо скована маса, постлана с вестник, жулят карти вечните четирима старци от махалата. Ние с брат ми разучаваме играта отгоре. Всъщност ние сме най-вътре в нея, защото виждаме картите и на четиримата. После, когато старците си отиват, ние слизаме от черешата, сядаме на техните места и се опитваме да повторим жестовете и някои реплики, заради които майка ще ни надупчи езиците. Най-трудно беше да се научим да удряме силно по масата. В това е цаката на надцакването. Свиваш пръстите на ръката с картата в полуюмрук и блъскаш по масата. Кокалчетата на пръстите ни посиняват и все не можем да постигнем оня удар. Ако добиехме този удар, си викахме, значи няма тайни за нас в играта. Така се виждахме осъществени в живота /изразът е на баща ни/ като Великите картоиграчи. Великите картоиграчи братя Соколови, това щеше да е измисленото ни име, по това време май имаше такива братя мотористи, които караха по въже на панаирите. Но засега бяхме само Черешовите братя. А учителите ни - сега ги виждам като смешни старчета, бяха богове на белота. Преди играта старците подпъхваха под вестника по едно омачкано левче (за нас отгоре цяло състояние), което после победителите прибираха.

Това е комар, казваше баща ни. Самият той обаче се събираше вечер с един приятел да блъскат сантасе (спяхме в същата стая по липса на други), а под "Работническото дело" стоеше напъхано същото омачкано левче. Ние се правехме на заспали, стискахме очи, мъчехме се да дишаме равномерно, бяхме усвоили някои номера. Лежахме и чакахме да чуем гласа на баща ни: айде, станаха вече за половин балканче. Тия думи имаха за цел да дразнят противника, а ние само дето не скачахме от радост в леглата. Но спяхме. Велосипедът щеше да бъде изкаран на комар. И това вместо да ни смути, още повече вдигаше цената му. Тогава решихме, че като станем Великите картоиграчи, ще купим на баща ни един полски фиат, чистак нов. Полският фиат тогава беше най-западната кола на фона на еднаквите москвичи и жигулита, по-дълъг от тях и с по-хубави фарове. Затова тайно от нашите продължихме да се катерим денем на черешата и да се готвим за живота. Черешата на изгубеното време. Най-хубавото ни време на този свят.

 

Оттук нататък щяха непрекъснато да ни предпазват от губенето на време. Бях вече в средните класове, когато се заговори, че започват да се произвеждат таблетки, в които ще има всичките там хранителни вещества, белтъчини, въглехидрати и мазнини. Тези таблетки щяха да заменят всичките ни кифли, понички, банички, реванета, пасти, шоколадови бонбони, супа топчета, марципани, захаросани ябълки, крем карамел, карамел Му и какво ли още не. Не знам защо учителката по естетика се радваше най-много на тези бъдещи хапчета. Вероятно не обичаше супа топчета или крем карамел. В тайния тефтер от ония години съм си записал, и отбелязал с въпросителна следното: защо учителките по естетика са грозни? Година по-късно в същия тефтер съм си отговорил: за да се открои вътрешната им красота! Същата учителка твърдеше, че тези хапчета ще направят човека далеч по-извисен духовно. Вместо да губи време за закуска, обед (първо, второ, трето) и вечеря той ще може да слуша музика, да рисува и да пише стихотворения. Беше изчислила, че хапчето спестява средно по три часа на ден и умножено по часовете в един средно дълъг човешки живот, това правеше огромна цифра, която вече не си спомням. Спомням си обаче, че учителката беше пропуснала едно друго изчисление. Към спестеното от храна време трябваше да се прибави и това за ходене по нужда. Странен ми се виждаше този пропуск. Кой знае, може би учителките по естетика не изпитват подобни нужди. Спестих й откритието си. Исках да спася поне това удоволствие, да си клеча с часове в клозета. Макар че по това време удоволствията ми никак не бяха малко, както личи от двата приложени списъка.

 

Може ли още малко да остана в детството. Само няколко думи за ранния филологизъм, за справянето с езика. Като млад сократик бях измислил следната словесна клопка. Хващаш някой и провеждаш с него следния разговор:

- Аз съм си аз, нали?

- Да, така е.

- Ти си си ти.

- Разбира се.

- Тогава кой изяде лайното, аз или ти?

Повечето веднага отвръщаха по инерция "ти", след което им се припомня кой е "ти". Малцина се осмеляваха да кажат "аз", но тогава правилата веднага се сменяха и отговорилият вярно отново изпадаше в неловко положение. Клопката действаше безотказно. Аз самият не знаех как може да се излезе от нея. Е, брат ми пръв получи просветление. Той намери неотразимият отговор "Аз изяде лайното".

Изходът се криеше в една граматическа грешка.

 

Снощи сънувах следното изречение. То дори не е изречение, а една фраза - съпругата на мойто детство. На сутринта си спомних всички съпруги, които съм имал в детството си, естествено начело с майка ми.

Поне дузина съпруги и нито един развод. Никаква болка.

 


напред горе назад Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]

 

© 1999 Георги Господинов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух