Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]

Някъде живеят в къщи с "ш" и "т"...

Преди много години, в детството си, живеех на село. Светът изглеждаше хубав тогава, като след дъжд. След всичко, което се случи между мен и Ема, реших да се върна там за известно време. Да изместя близките си спомени с онези далечни дни и нощи от детството. Ема не беше от онова време и се надявах да ме остави поне там. Не издържах повече от седмица. Нищо вече не беше същото, нищо. Онова село го нямаше. Светът се беше разомагьосал. Онези странни хора, на чиито истории някога се радвах, сега изглеждаха мрачни и тягостни. Селото бавно полудяваше. Виждах лудост навсякъде. Половината старци се бяха изпокарали за това кой къде да бъде погребан. Гробището беше претъпкано, а всеки искаше по-добро място, по-близо до свои хора. "Нищо друго не искам, само да съм по-близо до малкото Кале - ревеше баба ми - да си му приказвам, да го завивам вечер, да си го милвам..." Малкото Кале беше първото й момиченце, починало на три годинки и баба ми никога не го прежали.

Дядо ми разказваше, че тогава тя за малко да се побърка. Била си направила кукла (той викаше истукан), голяма колкото тригодишно дете. Носела я навсякъде със себе си, приказвала й, опитвала се да я храни, вечер лягала с нея в леглото. Една нощ дядо ми изгорил куклата. Той беше мек човек, представям си колко му е струвало всичко това. Все пак баба ми била спасена.

Лудия Ристо, последният човек в селото, който носи шаяк и лете (през последната война от избухнал наблизо снаряд изгубил всякакъв усет за топло и студено), сяда от сутринта на площадчето точно под грубо излетия паметник на загиналите в същата война. Рови с една пръчка в прохоляка и пита който мине за часа. И вече 53-а година повтаря: "Ей, отиде си деня, ей!"

Ламаринения Дико е от онези побъркали се от четене хора. Живее в барака, построена от тенекии за сирене. Гледа заек на покрива на къщата си в щайга. Направил си е собствен кладенец, една дупка, пробита със сонда, и си вади вода с лимонадено шише, привързано със сезал. Ходи с дълга неподстригана брада като крузоист. Така му викат в селото. Човек малко извън пътя, както евфемистично, по християнски се изразява баба ми.

Едно време историите на Лудия Ристо и Ламаринения Дико ми бяха смешни. Сега тези хора, те още са живи, ми навяват такава тъга, такава тъга...

Едно отиващо си село, което още се опитва да разказва истории, все по-малко смешни и все по-затихващи. Научих, че напоследък всички ходели да дават пари на Дявол Диньо, един полуослепял старец, който се грижи за селската църквица, та ходели да го молят и си плащали съответно да им бие камбаната: "Удряй, да си я чуем докато сме живи, пък като ритнем топа и подплашим гаргите, кой знай дали ще я чуем."

Смъртта беше единственото приключение, за което се готвеха всеки ден. Няколко старци си бяха поръчали вече по-евтини паметници и си ги държаха по къщите с изчегъртани върху гипса имена, година на раждане, чертичка и първите три цифри от годината на смъртта. Единственият останал в селото гробар, непрекъснато черпен в кръчмата, обещаваше на всеки срещу една ракия, че ще му изкопае най-хубавия гроб. И всички си представяха умирането зиме. Никога лете. Дето викал един, за умиране ли е сега, толкова работа ме чака, нито сено съм приготвил за кравите, нито гроздето съм обрал...

Някога, когато селото било голямо и живо, искали от околията да го правят град. Това било престижно, но след дълго умуване хората все пак отказали. Единствените им мотиви били, че като стане град, тук ще дойдат жандари да пикаят по плетищата и да заничат булките им. Хората си вардели булките и плетищата, какво друго.

Нищо не успях да овардя аз. Дори истукан не бих посмял да изгоря.

Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]

© 1999 Георги Господинов. Всички права запазени!