Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]

Толкова пиян е скитника

че като пикае под небето

само струята го спира да не падне

хайку за мъже

Днес денят започна далеч по-добре. Изпитах желание да се избръсна. Дори излязох до пазара. Е, светът не се беше трогнал много от отсъствието ми. Струва ми се, че мога да му отговоря с взаимност. Купих си нова тетрадка и два молива. Не мога да пиша с химикал, прекалено категоричен е. Не знам защо днес се чувствам така добре. Непривично ми е. Купих тетрадката, защото реших да пиша нов роман. Идеята ми се струва добра. Става дума за един скитник с люлеещ се стол. Първо ми хрумна образът. Скитникът, типичен клошар, вонящ, брадясал, със стара шапка на главата, е седнал в люлеещия се стол, в градинката недалеч от казаните. Около него кротко спят кучета. В скута му се изтяга измършавяла котка. Столът се поклаща съвсем леко, като че вятърът го люлее. Става добър кадър. Скитникът на люлеещия се стол. Спокоен и посвоему аристократичен. Всички останали шумове са заглушени, чува се само едно тихо поскърцване. Това е въвеждащият епизод. Нататък се разказва историята на този клошар. Всичко започнало като един опит. Човекът искал да напише роман, в който героят да е клошар. Но всичко да бъде истинско. Решил да се внедри сред скитниците, да се опита да поживее като тях около седмица. Избрал си някакъв отдалечен квартал, за да не среща познати. Пуснал си брада, нахлупил ниско над очите си скъсана шапка и станал почти неузнаваем. Първите две нощи се прибирал в квартирата си да се изкъпе и да се наспи. После обаче решил, че това разваля чистотата на опита и си потърсил място за нощуване. Намерил някакъв стар навес и пренощувал там. Не било лошо. В началото на есента времето още било топло. Няколко пъти се промъквал в къщи, за да се запаси с малко храна. Гледал да е много късно вечерта, за да не го види никой. Веднъж обаче един от съседите го забелязал и го помислил за крадец. Развикал се и човекът избягал. От собственият си апартамент. Така неусетно изминала цял месец. Клошарят обаче не мислел да прекратява експеримента. Постепенно се увлякъл. Никога не се бил чувствал толкова свободен. Намерил отнякъде две скъсани одеяла, парче огледало, нож без дръжка и почти здрав транзистор, но без батерии. Голямата му находка бил един люлеещ се стол, който пристегнал с тел на няколко места и вече не се отделял от него. Дори се сприятелил с един истински клошар, който го открехнал как да изкарва всеки ден по нещо за ядене, макар, че той се бил запасил с известна сума отпреди. Така ден след ден границите между експеримента и истинския живот на клошаря се размили. Той вече не изпитвал никакво желание да се връща към предишния си живот. Не виждал смисъл. Обитавал друг, паралелен град.

Веднъж си направил следната шега. Абе каква шега, направо си бил прегладнял. Вмъкнал се в гостилницата на площад "Славейков", заведение, работещо "докато разпънат вестникарските маси", както казваха преди. Едно време ходел редовно там с цяла компания начеващи писатели. Влязъл вътре и наистина всички били там. Но той не се стреснал и се отправил точно към тяхната маса. Придърпал един стол и седнал, като учтиво поздравил. Никой не го познал. В тази гостилница влизали всякакви отрепки, тъй че не му обърнали кой знае какво внимание. Сервитьорката дори му донесла вилица и той спокойно си забол едно мезе от чинията на "най-добрия си приятел преди", който му стоял отляво. После взел една свободна чаша, сипал си от общото вино и вдигнал тост за цялата компания, като завършил с малък цитат от Елиът, любимия му от "Пепелната сряда":

Понеже аз не се надявам да се върна тук

Понеже аз не се надявам

Понеже аз не се надявам да се върна...

След което изтърсил нещо от рода на: "Пия за шибаната постмодерна ситуация, чиито пророци виждам във ваше лице." Добре си ги познавал хората и ги спечелил на часа. Изкарал с тях цяла вечер, ял и пил на корем, забавлявал се, гледал ги - задълбочени до тантурестите си жени. Нито веднъж обаче не се обърнал надясно, там стояла бившата му жена (не знаех, че бил женен, честно) и бил сигурен, че тя го е познала...

Това е идеята ми засега. Не знам какво ще стане с клошаря накрая. В един момент си помислих, че за да стане добър роман, аз също ще трябва да поживея като клошар няколко дни. Два-три, не повече.

Обратно към: [Естествен роман][Георги Господинов][СЛОВОТО]

© 1999 Георги Господинов. Всички права запазени!