Обратно към: [Писма до Гаустин][Георги Господинов][СЛОВОТО]

Мисля си тези дни нещо, Гаустине, и все не бързам да ти го напиша, защото предчуствам лукавата ти усмивка, която се появява винаги, стане ли дума за тази муха - живота, за бръмливата є тленност, както съм те чувал да казваш. Но ми е влязло в главата и ето, пиша ти го.

Целият проблем според мен идва оттам, че сме научени да мерим живота си в години. Струва ми се прекалено едро и разсипническо. Получава се някакво обидно малко число, 70-80 в добрия случай. Ако живеехме в дни, в нощи, в часове и минути щяхме да наброим много повече време. Искам да кажа, че меренето в години е твърде голяма кошница за нас. Всичко се изсулва, Гаустине, през дупките й. Казвам ти, непростимо е да губим толкова много неща и най-вече онези, които лекомислено наричаме дреболии. Тук е и моето скромно предложение: да минем към по-малките кошнички на дните, ако трябва и към още по-малките - на часовете и минутите. И тогава ще сме живели в числа, многократно по-достойни за един човешки живот. А когато това дърто сметало - смъртта, се дотътри, защото него с числа трудно би го заблудил, ние няма да се дърпаме, нито да се пазарим. Ще си отидем спокойни като кораби, пълни догоре с жито.

Това е всичко, Гаустине. Ако се изсмееш на горното, както и очаквам, или ти се стори твърде несериозно, приеми го като повод да ти изпратя стихотворението, което следва.

А да, не се чуди на фотографията - нямаше ток, така че сниманата тук нощ е автентична. Бъди снизходителен.

Твой Г.

Обратно към: [Писма до Гаустин][Георги Господинов][СЛОВОТО]

© 2003 Георги Господинов. Всички права запазени!