Обратно към: [И други истории][Георги Господинов][СЛОВОТО]

Отрано бяхме захранвани с тайните на писателския занаят и като че ли естественото място, където това трябваше да се случи за първи път, беше кварталната закусвалня, в която баща ми ни поръчваше всяка сутрин шкембе-чорба и лимонада. Масите - квадратни, мушамите - прогорени от цигари, шуберът - мазен, а стъклата - запотени от горещата чорба, която всички шумно духаха и сърбаха с много оцет и чесън. И там, върху синя плексигласова табелка на стената, прочетох за първи път: "Писателите са хирурзи на човешката душа. Те трябва да изрежат от нея всичко гнило и разложено." Какво искаше да каже точно тук тази табелка? Сричах я всеки път, докато сърбах чорбата си. Една лъжица - "хирурзи", една - "гнило", още една - "разложено"...

Особен вкус имаше тази чорба.

За пръв път чухме "Кармен" и "Малка нощна музика" на вратата на една наша съученичка, изпълнени от електрически звънец, донесен от баща й, който пътуваше с тировете в чужбина. Бяхме в първите класове на основното училище и люто завиждахме на съученичката и баща й. Чужбина за нас беше отделна държава, като Франция и Италия, само че далеч по-привлекателна. Само там имаше такива електрически звънци, цигарени дъвки и дълги колкото лакът шоколади. Родителите ни обясняваха, че в чужбина пък си нямали нашата природа и кисело мляко. Но на нас природата и киселото мляко не ни бяха вкусни.

За пръв път видяхме Айфеловата кула като сувенирче с малък термометър за стайна температура и затова вицът за оня българин, който, сбълсквайки се с истинската Айфелова кула, дълго обикалял и търсел термометъра й, още не ни беше смешен.

Възприемахме венецианските гондоли като нощни лампи с мелодии, а Акропола като порцеланов пепелник само за гости. Всички притежаваха по една "Мона Лиза" в спалнята, "Тайната вечеря" в хола и натюрморти с плодове и разрязани дини в кухнята.

Златен век за общата ни култура.

Затова с такъв мерак прегърнахме после Бодрияр и "предшествието на симулакрума". Нямаше вече защо да ходим до Айфелловата кула - още едно копие, без термометър.

Светът се оказа далеч по-скучен, отколкото обещаваше. Разбра се, че Бременските музиканти не били бременни, а от град със съответното име. И Франкфурт на Майн не било онова, което мислехме и ползвахме като ругатня. И индианците не живеели в Индия, и Гойко Митич не бил червенокож, и други достойни за съжаление неща. Накрая винаги идваше някой да освидетелства трупа на онова, което ни заобикаляше.

Много смърт имаше по това време, много тленност.

Остана само онази странна прилика, върху която учителката по география упорито настояваше, минавайки с показалката очертанията на България по оръфаната географска карта. И винаги се появяваше един обърнат с лице към морето (и задница на запад) страховит лъв. Подобно слагане на границите идело да ни даде кураж, както се разбра по-късно и да стряска другите народи. А ние се бояхме оръфаният лъв да не зейне срещу бедната ни учителка. Бояхме се още ние, от югоизточните крайници на лъва - приблизително там някъде се намирахме, - да не настъпим по невнимание предните му лапи или пък някой дивак от северозапад да подръпне опашката му. И като стане и се отърси този иначе кротък лъв, къде отиваме тогава...

"Добър лъв... добър лъв..." - повтарях вечер преди заспиване, милвайки атласа и тръпнейки за учителката по география.

Обратно към: [И други истории][Георги Господинов][СЛОВОТО]

© 2001 Георги Господинов. Всички права запазени!