напред назад Обратно към: [Росица Пиронска][СЛОВОТО]



Ръж


на Мария

 

 

Само едно лято. Онова последно лято или това, през което ти щеше да се родиш, а аз щях да се ангажирам да ти избера буква...

 

На колко съм...

 

Не свършваше, такова дълго лято...

 

Изнесох едно стайно цвете пред къщата да зеленчуковата градина. Беше пуснало една единствена шумка. Оставих го на слънце. След което научих, че стайните цветя не обичат особено слънцето. Вбесих се. Всички цветя обичат слънцето. Но шумката беше попарена.

И все пак не вярвах, не вярвах, че е от слънцето. Вярвах, че те са му сипали вряла та вода. Моето стайно цвете.

 

За изненада живях с него дълго, доста дълго време, шумката изсъхваше бавно. Когато падна остана само стеблото с корена. И всеки ден все ми се искаше да го изтръгна този корен от пръстта, която беше повече тор, но от инат го оставях... Да гние...

 

Един ден някой ми каза за спящите пъпки. Но само, ако е било от слънцето, а ако е било от водата... Та те седяха до него този ден...

 

На третия месец, към края на лятото, покара ново листо. Моето стайно цвете. Жадното лятно слънце, жадуваното. Но никога не съм го обичала кой знае колко. Предпочитах мекото слънце на зимата.

 

Минус шеснадесетградусова зимата дойде с целия си ужас на убийствено студена зима. Слънцето едва пробиваше гъстата бяла сутрешна мъгла. Вървях към дома й, а пътят беше безкраен и леден. Започнах да вярвам, че няма да го извървя и да стигна до кухнята. До нейната кухня. От няколко месеца предчувствах някакво срутване и може би заради това се събудих толкова рано тази сутрин. Призори е рано за човек като мен.

 

Ужасно обичам да спя. Студът това й чакаше. Да се събудя. Замръзвах, но се свлякох от леглото, навлякох каквото намерих и тръгнах.

 

Замръзвах, докато чаках автобуса и в автобуса, докато чаках трамвая и в трамвая, докато вървях през полето. Виждах се как някъде по средата между спирката и нея спирам в сладкосолената студена мъгла, и изчезвам без следа, без да съм я видяла поне още веднъж, поне още веднъж...

 

Дълго време се губеше...

 

Огледах се. Нямаше никой, както всеки друг път не е имало в този откъснат комплекс на София. Само един спомен ме караше да не спирам, макар да ми се искаше, тъй като мъглата ставаше все по-гъста, все по-сладкостудена между пръстите ми, които усещах, но не на себе си, а срещу, до, около; пръстите ми сякаш пръсти от някакво друго тяло, което не познавах...

 

Малко и светла кухнята й беше винаги топла и някак си пленително пуста, отделена от голото поле само с някакви тънки прегради. Не можех да я напусна. Тя винаги стоеше там, срещу двукрилия прозорец на терасата в десет и половина сутрин, винаги усмихната. Този път ледена литания...

Най-вече не усещах кутрето й.

 

Сложих саксията до стъклото.

Януарското слънце. Всеки друг би се сетил, но не и аз, не и когато луната така се беше избистрила през нощта, че...

Забраних им да пипат каквото й да е мое в кухнята, и изобщо не повярвах, че те наистина са го направили. Майка ми каза, че слънцето цял ден напичало стъклото. Така ме стегна неврозата...

 

Изтръгнах стъблото от саксията. Този път си бяха отишли и спящите пъпки, и коренът, и изобщо не исках да се разчува...

 

На другия ден започнах да се храня с всичко, в което имаше ръж.

 

Сега едно друго листо кисне вече цели два месеца и гледам, че зимните му коренчета прозират през наситената със захар вода, но тъмно, в стаята ми, зад пердето. Топнах до него стрък китайска роза, която откраднах от болницата, но със сигурност няма да пусне, защото казват, китайските рози трябвало направо да се засаждат, но точно в какво и как никой не казваше, и да се похлупват, но точно с какво и как...

 

 

„мъртвите знаят само езика на цветята и затова мълчат“, Г. Сеферис

 


напред горе назад Обратно към: [Росица Пиронска][СЛОВОТО]

 

© Росица Пиронска. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух