Обратно към: [Лица 1][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]

Жаждата на българина за началничество е по-силна от инстинкта му за съхранение, твърди известният писател, поет и бивш дипломат

Известният писател и поет — сатирик и лирик, преводач и редактор Марко Ганчев е сред първите творци, дръзнали да предизвикат демократичните промени в България.

Депутат е в 36-то Велико народно събрание.

На 16 септември 1992 година президентът Желю Желев го назначи за посланик в Беларус. След пет години, на 7 декември 1998 година Петър Стоянов подписа указа за отзоваването му.

Указанията, дадени от министерските чиновници и предадени му от временно управляващия посолството в Минск, обаче са — да си замине без контакти с властите и без прощални срещи. Видни международни политици и интелектуалци се сбогуваха с българския посланик инкогнито.

Това се случва за първи път в световната дипломатическа практика. Какво стои в основата на тази нецивилизованост — мания за началство, липса на култура и опит, манталитет на случайни служители в системата?

До днес никой не е обяснил мотивите за това нелепо изпращане, а всички опити на бившия посланик да разговоря с министърката на външните работи Надежда Михайлова са неосъществени.

„Че човек, който не е човек на властта в момента, изобщо не е човек — е окуражаваният манталитет и при тота-литаризма. Тази максима има своите изключения — не бях човек на властта при тоталитаризма, не съм човек на властта и сега, но въпреки това продължавам да бъда човек и писател“, пише Марко Ганчев в откритото си писмо.

— Г-н Ганчев, десет години след началото на „промяната“ в духовния и обществено-политическия живот на България, оправдаха ли се очакванията ви?

— Хората са същите и манталитетът им е същия и затова — ако говорим за последните десет години — не само че не бе извършена смяна на системата, каквато очаквахме, а бе извършено огледално преобръщане на нейния образ. Само дето в този огледален образ червеното е станало синьо. Гражданското общество го няма още. Най-лошото е, че му се пречи да се появи.

Явно не могат да се прескачат исторически етапи. Десет години са наистина кратък срок в областта на общественото развитие. Вероятно това е причината да не стане това, което се надявахме, че ще стане най-много за две-три години.

— Може би пречи това, че демокрацията се изгражда в присъствието на червени посткомунистически останки?

— Да, старата червена номенклатура е жива и смята още, че бъдещето я чака. А младото поколение се възпитава в тази сбъркана среда.

По-възрастното поколение смята, че решението, което вземе дадена властова институция, е главното и трябва то да се изпълнява, а не законът.

Затова моята надежда е в смяната на поколенията и че младите поне ще вземат насериозно законността.

— В предишен разговор казахте, че ще ви бъде интересно да разговаряте с бившия президент на републиката д-р Желю Желев, когато и вие вече не сте действуващ посланик. Какво ще си кажете сега?

— За жалост още не сме започнали този разговор, но се надявам да е скоро. Имаме да си кажем много работи от изтеклите десет години.

Аз се завърнах от Беларус с доста обогатен опит в отрицателно отношение. Животът винаги е готов да те изненада. Всъщност цялото рухване на старата система показва именно това — че човек не може да развива обществото си, изхождайки от идеални цели, а че интересите на по-силния господстват при всякакви опити да се променят нещата.

— Защо се получи така, че тези, които преди десет години предизвикахте промяната, сега останахте изолирани от събитията?

— Това е естествено. Случаите са показателни и в по-голям мащаб. В Русия, например, така наречените шесдесетници — огромната част от качествената руска интелигенция, която събори старата система първо в духовната област (икономическата рухна от само себе си), бе отстранена.

В България това явление е още по-естествено, като се прибавят и балканските ни синдроми.

Интелигентите не са предизвикали промяната, за да им целуват ръка. И тук, и в Русия тези хора бяха отстранени, защото, съпротивлявайки се на стария режим, заради неговата безплодност, те се съпротивляваха едновременно и срещу аморалността му.

Естествено никой от нас не може да одобрява и неморалността сега. При определени обстоятелства в преходния период тя е по-голяма от тази в улегналата система.

— И какво се получава — че се завърта обратно спиралата? Защото се предполага, че в един момент това несъгласие ще бъде използвано по някакъв начин?

— Няма спирала! Учеха ни, че обществото се развива спираловидно и възходящо.

Аз дори написах „Спираловидна песен“ за филма на Никола Ковачев „In memoriam“ — заблуда е, че развитието е спираловидно и възходящо.

— Тогава каква форма има развитието?

— Стъпка напред, две, а понякога и повече — назад. Мислехме, че страхът в обществото вече не може да се върне. Обаче през тези пет години, прекарани в Беларус, видях как страхът може да се върне за по-малко от 24 часа и да е по-голям отпреди. Още повече, когато няма толкова трансмисии, както имаше при старата система — профсъюзи, комсомол, Отечествен фронт, партийни организации. В Беларус сега само милицията обслужва авторитаризма. Ако някой изкаже несъгласие, тя действа най-безцеремонно. Така че връщанията са напълно възможни. Ето защо няма спираловидно развитие. За нашата система то е на приливи и отливи, както в океана.

— Може би не бива така тотално да бъде отричано всичко?

— Разбира се, че има прогрес. Все пак в социално и материално отношение човечеството напредва. ХХ-ти век в сравнение с ХIХ-ти има по-малък работен ден, социални осигуровки, общото благосъстояние е нараснало, но общественото развитие не е възходящо. Същността на човека не може да се измени така бързо, както това не става със същността на кучето и котката. Тези процеси в природата са завършени преди милиони години. Въпросът е — да го осъзнаем и примирени да допринасяме с нещо за смекчаване на ужасната страна на тези неща.

— След откритото писмо, което написахте на външната министърка Надежда Михайлова по повод отзоваването ви от Минск — получихте ли отговор? Имахте ли възможност да разговаряте с нея, с президента или с някой друг?

— Никой не пожела да разговаря с мен. Пък и вече е късно. Ако бяхме разговаряли предварително, щеше да бъде избегнато излишното усложняване на отношенията между две държави, които са близки в културно отношение и имат сходна историческа съдба.

— Вие може би таите в себе си голяма лична обида от този факт?

— Аз не съм обиден лично на никого, учуден съм, че не проявиха дори обикновена любознателност за този район. Той наистина не е приоритетен за нашата външна политика, но е важен за икономическите и културни интереси и поне от любознателност би трябвало да пожелаят да чуят нещо. Не пожелаха. Довериха се на своите чиновници, които за жалост са доста късогледи.

Лошото е, че с конфузията, която стана, се разкриват неща, типични за състоянието на нашето чиновничество изобщо — в частност на чиновниците във външно министерство. Отзивите, които чувам, са, че почти навсякъде положението е същото и това не е никак радостно.

— Какво е, според вас, състоянието на българската дипломация? Какво се говори?

— Много са безцветни, неконтактни хората, които се изпращат в посолствата. Това се говори от всички посоки. Увличат се в интриги помежду си. Говорят или глупости, или в най-добрия случай — баналности. Поне на по-горните етажи да се прави по-взискателен подбор.

— А на какви изкушения е подложен един дипломатически служител?

— Най-голямото му изкушение е да стане колкото може по-голям началник и колкото може по-бързо.

Кариерата не се започва стъпало по стъпало нагоре, както е в целия свят. В дипломатическото ведомство субординацията е като при военните — по-низшия е безприкословно подчинен на по-висшия и сигурно това е естествено за такъв род служби. Добре, но с бедния си манталитет нашият чиновник, когато е на мъничкото стъпало, е много раболепен към по-горния и си избива комплекса, като мачка и унижава по-долния. И затова всичките му усилия са насочени към това — да стане по-горен. Това е омагьосан кръг.

Никой не прекарва целия си живот в началничество и някъде в ранната образователна степен на чиновниците трябва да им се внушава, че човек може да се осъществява и без да бъде началник.

Тази патологична жажда на българина за началничество сигурно е проекция на жаждата за власт у хората, която на мен ми е непонятна. Но тя съществува и е по-силна дори от инстинкта за самосъхранение.

И досега, привършвайки жизнения си опит, не съм проумял — жаждата за власт нормално нещо ли е или е болестно състояние.

— На какво друго ви научи опитът в дипломацията?

— С по-изострено внимание наблюдавах дипломатите от развитите страни, които са на по-висока цивилизована степен от нас — какво е положението при тях, къде сме ние в сравнение с тях, какво трябва да правим. Стигнах до извода, че хората по света не се различават много. Но там всеки един, независимо колко е талантлив или ординарен, може да си върши работата по-добре, защото има зад себе си канализиран поток на нещата.

Ние, както винаги, трябва да компенсираме с някакви други качества — повече талант, повече усилия.

И при тях съм наблюдавал как, когато някой каже нещо остроумно, духовито и привлече всеобщото внимание, всички го гледат на тръни — „къде отива този напред и привлича вниманието“? Но го гледат не с присъщата на нашите чиновници злоба и завист, а напротив — и те се включват в същия стил и така се стимулират да говорят духовитости.

— Можете ли да формулирате „десетте божи заповеди“ в дипломацията?

— Те са сигурно повече от десет, но главната е: човек да разбира какво може и това да прави, а не да насилва природата.

Понеже се промениха обществените пластове през последните десет години, много хора се изкушаваха да изскочат нагоре в това Брауново движение. Доста успяха, но ако не ти е в природата и същността, не можеш да се задържиш все отгоре. Човекът трябва да си гледа професията, да си гледа къщата, ако може да помогне на някого — да му помогне. И ако може — да не причинява излишно зло, макар да се предполага, че никой не е зъл по своя воля.

— Освен да се погрижи за собствената си къща, нали човек трябва да се погрижи и за „общия дом“, за да не ни връщат отливите все назад?

— В „общия дом“ човек ще влезе от само себе си. Но насила да се хвърля и да казва, че той е достоен да го управлява, за мен това е болестно състояние. Целият горчив опит от две системи и два преходни периода между тях до това би трябвало да ни доведе.

— Написахте през годините на дипломация „Триумфалната арка на литературата“ и „Лалугерът на двете системи“. Сега новият опит и преживявания към какви творчески мисли ви водят?

— Винаги съм имал какво да правя за пет години напред. Въпросът е — небето да бъде толкова милостиво, че тия пет години да ги има.

В Минск завърших още един ръкопис — „Моята реституция“. Това са документални есета из българския живот през 30-те и 40-те години — за семейството, за рода, портрети на дядото, на бащата, на хора от тези години. Тези две десетилетия не са изяснени от нашата история и народопсихология, дори върху тях се струпаха много доноси по ред причини. Освен портрети на хората, в тази книга правя и портрет на самите десетилетия.

Най-важното, с което се занимавам в момента, е подготовка на „Избрано“ — стихове, лирика и сатира. Това ще бъде том от 600 страници със заглавие „Смешна тъга“. В него има и тъжни, и смешни стихове от извечната човешка тъга от познанието, която е малко смешна, разбира се. Едновременно с това сигурно ще изникне и някоя книжка от последния петгодишен период — за това, че сме европейци, но не чак дотам, както беше казал още добрият стар бай Ганьо.

— Ще продължите ли „In Memoriam“?

— Филмът беше за насилствените смърти в историята на човечеството и в памет на загиналите. Правихме го в началото на 70-те години и беше доста смела крачка. Бяха включени документални снимки от войни, от концлагери от Хитлерово и дискретно от Сталиново време.

— Как се комбинира идеята на режисьора Никола Ковачев с вашите текстове?

— Връзката, подсилена с музиката на Кирил Дончев, е идейна. Едната песен съм озаглавил „Кръстословица“ — затова, че човечеството постоянно кове кръстове... Най-напред човек си сковава кръст от думи, насъскващи, кръстосани, след това идват надгробните кръстове.

— Актуални ли са тези текстове сега? Как би продължил филмът?

— Обогатен с нови войни и революции, със смъртта на много хора и в мирно време. Според статистиката на Амнести интернешънъл, в мирно време са загинали 500 хиляди души в най-различни страни, убити от управляващите под една или друга форма. Това значи, че войната продължава. Хора загиват със знанието на специалните служби в цивилизовани уж страни. В последното десетилетие се водят много граждански войни, особено в бившия Съветски съюз и това пак е породено от стремежа към власт — едни вземат властта, други ги свалят и се избиват и групировките, и привържениците им.

С това би могъл да продължи филмът — как в мирно време касапницата продължава. В Камбоджа Пол Пот уби 2,5 милиона. Така че всяка една нощ може да ни върне назад, ако това потрябва на властниците.

— С прожекцията на филма „Дишай“ преди десет години започнаха протестите. Да не би да мислите, че пак с кино може да се предизвика обществено недоволство?

— Там е работата, че обществено недоволство няма. Всеки гледа да спасява себе си, както може.

При следващите избори никоя политическа сила няма да има собствено мнозинство в парламента. И това е сполучливият номер на демокрацията — че никой не може сам да управлява и че трябва да се съобразява с другите и да търси „модус вивенди“ с тях. Така във властта повече хора ще се „дебнат“, за да не могат да правят каквото си искат. Този период е преходен и той ще премине. Сигурен съм!

публикувано на 11 февруари 1999 година

Обратно към: [Лица 1][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]

© Румяна Емануилиду. Всички права запазени!