![]() ![]() Вместо промяна, у нас бе извършено огледално преобръщане на систематаЖаждата на българина за началничество е по-силна от инстинкта му за съхранение, твърди известният писател, поет и бивш дипломат
Известният писател и поет сатирик и лирик, преводач и редактор Марко Ганчев е сред първите творци, дръзнали да предизвикат демократичните промени в България. Депутат е в 36-то Велико народно събрание. На 16 септември 1992 година президентът Желю Желев го назначи за посланик в Беларус. След пет години, на 7 декември 1998 година Петър Стоянов подписа указа за отзоваването му. Указанията, дадени от министерските чиновници и предадени му от временно управляващия посолството в Минск, обаче са да си замине без контакти с властите и без прощални срещи. Видни международни политици и интелектуалци се сбогуваха с българския посланик инкогнито. Това се случва за първи път в световната дипломатическа практика. Какво стои в основата на тази нецивилизованост мания за началство, липса на култура и опит, манталитет на случайни служители в системата? До днес никой не е обяснил мотивите за това нелепо изпращане, а всички опити на бившия посланик да разговоря с министърката на външните работи Надежда Михайлова са неосъществени. Че човек, който не е човек на властта в момента, изобщо не е човек е окуражаваният манталитет и при тота-литаризма. Тази максима има своите изключения не бях човек на властта при тоталитаризма, не съм човек на властта и сега, но въпреки това продължавам да бъда човек и писател, пише Марко Ганчев в откритото си писмо.
Г-н Ганчев, десет години след началото на промяната в духовния и обществено-политическия живот на България, оправдаха ли се очакванията ви? Хората са същите и манталитетът им е същия и затова ако говорим за последните десет години не само че не бе извършена смяна на системата, каквато очаквахме, а бе извършено огледално преобръщане на нейния образ. Само дето в този огледален образ червеното е станало синьо. Гражданското общество го няма още. Най-лошото е, че му се пречи да се появи. Явно не могат да се прескачат исторически етапи. Десет години са наистина кратък срок в областта на общественото развитие. Вероятно това е причината да не стане това, което се надявахме, че ще стане най-много за две-три години. Може би пречи това, че демокрацията се изгражда в присъствието на червени посткомунистически останки? Да, старата червена номенклатура е жива и смята още, че бъдещето я чака. А младото поколение се възпитава в тази сбъркана среда. По-възрастното поколение смята, че решението, което вземе дадена властова институция, е главното и трябва то да се изпълнява, а не законът. Затова моята надежда е в смяната на поколенията и че младите поне ще вземат насериозно законността. В предишен разговор казахте, че ще ви бъде интересно да разговаряте с бившия президент на републиката д-р Желю Желев, когато и вие вече не сте действуващ посланик. Какво ще си кажете сега? За жалост още не сме започнали този разговор, но се надявам да е скоро. Имаме да си кажем много работи от изтеклите десет години. Аз се завърнах от Беларус с доста обогатен опит в отрицателно отношение. Животът винаги е готов да те изненада. Всъщност цялото рухване на старата система показва именно това че човек не може да развива обществото си, изхождайки от идеални цели, а че интересите на по-силния господстват при всякакви опити да се променят нещата. Защо се получи така, че тези, които преди десет години предизвикахте промяната, сега останахте изолирани от събитията? Това е естествено. Случаите са показателни и в по-голям мащаб. В Русия, например, така наречените шесдесетници огромната част от качествената руска интелигенция, която събори старата система първо в духовната област (икономическата рухна от само себе си), бе отстранена. В България това явление е още по-естествено, като се прибавят и балканските ни синдроми. Интелигентите не са предизвикали промяната, за да им целуват ръка. И тук, и в Русия тези хора бяха отстранени, защото, съпротивлявайки се на стария режим, заради неговата безплодност, те се съпротивляваха едновременно и срещу аморалността му. Естествено никой от нас не може да одобрява и неморалността сега. При определени обстоятелства в преходния период тя е по-голяма от тази в улегналата система. И какво се получава че се завърта обратно спиралата? Защото се предполага, че в един момент това несъгласие ще бъде използвано по някакъв начин? Няма спирала! Учеха ни, че обществото се развива спираловидно и възходящо. Аз дори написах Спираловидна песен за филма на Никола Ковачев In memoriam заблуда е, че развитието е спираловидно и възходящо. Тогава каква форма има развитието? Стъпка напред, две, а понякога и повече назад. Мислехме, че страхът в обществото вече не може да се върне. Обаче през тези пет години, прекарани в Беларус, видях как страхът може да се върне за по-малко от 24 часа и да е по-голям отпреди. Още повече, когато няма толкова трансмисии, както имаше при старата система профсъюзи, комсомол, Отечествен фронт, партийни организации. В Беларус сега само милицията обслужва авторитаризма. Ако някой изкаже несъгласие, тя действа най-безцеремонно. Така че връщанията са напълно възможни. Ето защо няма спираловидно развитие. За нашата система то е на приливи и отливи, както в океана. Може би не бива така тотално да бъде отричано всичко? Разбира се, че има прогрес. Все пак в социално и материално отношение човечеството напредва. ХХ-ти век в сравнение с ХIХ-ти има по-малък работен ден, социални осигуровки, общото благосъстояние е нараснало, но общественото развитие не е възходящо. Същността на човека не може да се измени така бързо, както това не става със същността на кучето и котката. Тези процеси в природата са завършени преди милиони години. Въпросът е да го осъзнаем и примирени да допринасяме с нещо за смекчаване на ужасната страна на тези неща. След откритото писмо, което написахте на външната министърка Надежда Михайлова по повод отзоваването ви от Минск получихте ли отговор? Имахте ли възможност да разговаряте с нея, с президента или с някой друг? Никой не пожела да разговаря с мен. Пък и вече е късно. Ако бяхме разговаряли предварително, щеше да бъде избегнато излишното усложняване на отношенията между две държави, които са близки в културно отношение и имат сходна историческа съдба. Вие може би таите в себе си голяма лична обида от този факт? Аз не съм обиден лично на никого, учуден съм, че не проявиха дори обикновена любознателност за този район. Той наистина не е приоритетен за нашата външна политика, но е важен за икономическите и културни интереси и поне от любознателност би трябвало да пожелаят да чуят нещо. Не пожелаха. Довериха се на своите чиновници, които за жалост са доста късогледи. Лошото е, че с конфузията, която стана, се разкриват неща, типични за състоянието на нашето чиновничество изобщо в частност на чиновниците във външно министерство. Отзивите, които чувам, са, че почти навсякъде положението е същото и това не е никак радостно. Какво е, според вас, състоянието на българската дипломация? Какво се говори? Много са безцветни, неконтактни хората, които се изпращат в посолствата. Това се говори от всички посоки. Увличат се в интриги помежду си. Говорят или глупости, или в най-добрия случай баналности. Поне на по-горните етажи да се прави по-взискателен подбор. А на какви изкушения е подложен един дипломатически служител? Най-голямото му изкушение е да стане колкото може по-голям началник и колкото може по-бързо. Кариерата не се започва стъпало по стъпало нагоре, както е в целия свят. В дипломатическото ведомство субординацията е като при военните по-низшия е безприкословно подчинен на по-висшия и сигурно това е естествено за такъв род служби. Добре, но с бедния си манталитет нашият чиновник, когато е на мъничкото стъпало, е много раболепен към по-горния и си избива комплекса, като мачка и унижава по-долния. И затова всичките му усилия са насочени към това да стане по-горен. Това е омагьосан кръг. Никой не прекарва целия си живот в началничество и някъде в ранната образователна степен на чиновниците трябва да им се внушава, че човек може да се осъществява и без да бъде началник. Тази патологична жажда на българина за началничество сигурно е проекция на жаждата за власт у хората, която на мен ми е непонятна. Но тя съществува и е по-силна дори от инстинкта за самосъхранение. И досега, привършвайки жизнения си опит, не съм проумял жаждата за власт нормално нещо ли е или е болестно състояние. На какво друго ви научи опитът в дипломацията? С по-изострено внимание наблюдавах дипломатите от развитите страни, които са на по-висока цивилизована степен от нас какво е положението при тях, къде сме ние в сравнение с тях, какво трябва да правим. Стигнах до извода, че хората по света не се различават много. Но там всеки един, независимо колко е талантлив или ординарен, може да си върши работата по-добре, защото има зад себе си канализиран поток на нещата. Ние, както винаги, трябва да компенсираме с някакви други качества повече талант, повече усилия. И при тях съм наблюдавал как, когато някой каже нещо остроумно, духовито и привлече всеобщото внимание, всички го гледат на тръни къде отива този напред и привлича вниманието? Но го гледат не с присъщата на нашите чиновници злоба и завист, а напротив и те се включват в същия стил и така се стимулират да говорят духовитости. Можете ли да формулирате десетте божи заповеди в дипломацията? Те са сигурно повече от десет, но главната е: човек да разбира какво може и това да прави, а не да насилва природата. Понеже се промениха обществените пластове през последните десет години, много хора се изкушаваха да изскочат нагоре в това Брауново движение. Доста успяха, но ако не ти е в природата и същността, не можеш да се задържиш все отгоре. Човекът трябва да си гледа професията, да си гледа къщата, ако може да помогне на някого да му помогне. И ако може да не причинява излишно зло, макар да се предполага, че никой не е зъл по своя воля. Освен да се погрижи за собствената си къща, нали човек трябва да се погрижи и за общия дом, за да не ни връщат отливите все назад? В общия дом човек ще влезе от само себе си. Но насила да се хвърля и да казва, че той е достоен да го управлява, за мен това е болестно състояние. Целият горчив опит от две системи и два преходни периода между тях до това би трябвало да ни доведе. Написахте през годините на дипломация Триумфалната арка на литературата и Лалугерът на двете системи. Сега новият опит и преживявания към какви творчески мисли ви водят? Винаги съм имал какво да правя за пет години напред. Въпросът е небето да бъде толкова милостиво, че тия пет години да ги има. В Минск завърших още един ръкопис Моята реституция. Това са документални есета из българския живот през 30-те и 40-те години за семейството, за рода, портрети на дядото, на бащата, на хора от тези години. Тези две десетилетия не са изяснени от нашата история и народопсихология, дори върху тях се струпаха много доноси по ред причини. Освен портрети на хората, в тази книга правя и портрет на самите десетилетия. Най-важното, с което се занимавам в момента, е подготовка на Избрано стихове, лирика и сатира. Това ще бъде том от 600 страници със заглавие Смешна тъга. В него има и тъжни, и смешни стихове от извечната човешка тъга от познанието, която е малко смешна, разбира се. Едновременно с това сигурно ще изникне и някоя книжка от последния петгодишен период за това, че сме европейци, но не чак дотам, както беше казал още добрият стар бай Ганьо. Ще продължите ли In Memoriam? Филмът беше за насилствените смърти в историята на човечеството и в памет на загиналите. Правихме го в началото на 70-те години и беше доста смела крачка. Бяха включени документални снимки от войни, от концлагери от Хитлерово и дискретно от Сталиново време. Как се комбинира идеята на режисьора Никола Ковачев с вашите текстове? Връзката, подсилена с музиката на Кирил Дончев, е идейна. Едната песен съм озаглавил Кръстословица затова, че човечеството постоянно кове кръстове... Най-напред човек си сковава кръст от думи, насъскващи, кръстосани, след това идват надгробните кръстове. Актуални ли са тези текстове сега? Как би продължил филмът? Обогатен с нови войни и революции, със смъртта на много хора и в мирно време. Според статистиката на Амнести интернешънъл, в мирно време са загинали 500 хиляди души в най-различни страни, убити от управляващите под една или друга форма. Това значи, че войната продължава. Хора загиват със знанието на специалните служби в цивилизовани уж страни. В последното десетилетие се водят много граждански войни, особено в бившия Съветски съюз и това пак е породено от стремежа към власт едни вземат властта, други ги свалят и се избиват и групировките, и привържениците им. С това би могъл да продължи филмът как в мирно време касапницата продължава. В Камбоджа Пол Пот уби 2,5 милиона. Така че всяка една нощ може да ни върне назад, ако това потрябва на властниците. С прожекцията на филма Дишай преди десет години започнаха протестите. Да не би да мислите, че пак с кино може да се предизвика обществено недоволство? Там е работата, че обществено недоволство няма. Всеки гледа да спасява себе си, както може. При следващите избори никоя политическа сила няма да има собствено мнозинство в парламента. И това е сполучливият номер на демокрацията че никой не може сам да управлява и че трябва да се съобразява с другите и да търси модус вивенди с тях. Така във властта повече хора ще се дебнат, за да не могат да правят каквото си искат. Този период е преходен и той ще премине. Сигурен съм!
публикувано на 11 февруари 1999 година
![]() ![]() ![]()
© Румяна Емануилиду. Всички права запазени!
|