Обратно към: [Лица 2][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]

Никола Манев: Носталгията ме храни

Нарушено е равновесието между доброто и злото, смята известният художник

От галерия "Бургас" ме помолиха да направя интервю по телефона с Никола Манев, тъй като самият той нямало да присъства лично на откриването на изложбата си в Бургас. Интервюто мина леко, Манев е благодарен и интересен събеседник, жизнерадостното му настроение е заразително. Записът стана качествен и интервюто бе излъчено на 27 октомври пред аудиторията в галерията на самото откриване на изложбата.

Никола Манев беше любезен и да приеме поканата за участие във второто издание на "Лица". Продължихме разговорите месец по-късно в София.

Той говореше с ентусиазъм за всичко: душата му беше устремена да види колкото се може повече неща от света. Не говорихме за това, но мисля, че много добре го осъзнаваше — без корените в България и влиянието й в несравнимите му картини, той би бил едно изгубило се листо.

Толкова ми беше необходимо присъствието му точно в този момент!...

Никола Манев е роден на 28 август 1940 година в България, в сърцето на Тракийската низина — Чирпан (родно място и на поета Яворов, когото той дълбоко цени).

Завършва Художествена гимназия, учи при проф.Васил Стоилов, а през 1962 година е приет в Националната художествена академия в Париж, в класа на Морис Брианшон. Завършва и веднага получава първа награда от големия конкурс Шаневар.

Предприема редица пътувания, за да търси природни явления, но и градове от камък и история... "Зарежда се" най-добре по бреговете на Черно море, които го връщат към детските му години. Негов пристан обаче си остава Париж, където след всяко скитане по света се връща — в ателието си в Ил Сен Луи и на площад Едит Пиаф.

През 1994 година от името на фондация "Яворов", Манев кани на международен пленер по живопис в Чирпан художници от Франция, Португалия, Канада, Китай, Япония и от Северна Африка.

Никола Манев е нарисувал над 2 500 творби, станали притежание на музеи, обществени и частни колекции в над 25 страни. С годините той си създава собствен език и чрез него дава ново определение на абстрактното и фигуративното, а двойната му принадлежност към българската и френската култури придава на изобразителния му похват изключително специфичен акцент.

— Г-н Манев, напуснахте България през 1962 година, когато отидохте да учите в Националната художествена академия в Париж. Оттогава пътувате много по света, но не прекъсвате връзките си с България...

— Моите пътувания вече станаха само между България и Франция. Дори взех да придобивам комплекс и през 2000-та година съм решил, живот и здраве, да направя отново едно голямо пътуване към по-далечните "планети"... Въпреки че — както беше казал Дали — пътуват само хора, които нямат въображение. Човек може да бъде на два квадратни метра и с голямо въображение да обиколи света, както Жул Верн е написал "До луната", като не е напускал родния си град Амиен.

Смятам новия век да започна с околосветско пътешествие, като тръгна от трите Америки — Северна, Централна и Южна, където има мои колекционери.

Този план го правя от няколко години и все не го осъществявам, тъй като къщата ми във Варна стана толкова чаровна, че не ме напуска. Сам си оплетох една мрежа, но този път ще гледам да се измъкна от нея.

В последните години като че ли магнитът на България все повече ме привлича и съм щастлив, когато се връщам. Не мога да си го обясня, но в любовта няма нужда от обяснения. Правя го, защото искам. Никой не ми го налага. И понеже имам възможност сам да избирам. Това е цялата истина.

— Освен творчески контакти какво друго очаквате от Америка?

— Да събера в съзнанието си много впечатления, цветове, форми, провокации, които ще обогатят новата ми живопис.

Ще бъда щастлив да посетя известния карнавал в Рио де Жанейро в края на февруари и през март. Имах вече възможността да преживея карнавала във Венеция, който е по-мистичен, а този в Рио де Жанейро е по-пъстър, темпераментен, жизнерадостен.

— Къде ще отпразнувате края на този век?

— Много идеи има в главата ми — от Ерусалим до Ню Йорк, Лондон, Ница, Париж, Варна. Ще го реша в последния момент.

Мога само да кажа, че в Англия българският посланик Валентин Добрев е предвидил една част от новогодишните подаръци за официалните гости да бъдат мои монографии, написани от Ален Боске, което ме ласкае. За една от централните стени в посолството е предвидена моя картина. Идея на посланика е и да направя представителна изложба в Международната академия по изкуствата в Лондон. Живот и здраве, това ще стане, след завръщането ми от първия етап на предстоящото международно пътуване.

— Като пътувате из Европа къде предпочитате да отсядате?

— В Европа обичам Толедо в Испания, Сиена в Италия и Велико Търново в България. Без да броя родния си град Чирпан. Без да броя и Париж, който е един океан и аз за 37 години все още не съм опознал и една стотна от тайните му.

Напоследък мислите ми непрекъснато са в България. А любимите ми места са по Черноморието. Обичам Бургас, защото се намира между двете перли на Черноморието — Несебър и Созопол, където са минали част от юношеските ми години.

Обичам и Варна. Имам великолепна, гостоприемна къща там, ателие, приятели, кучета, море пред мен, много зеленина, смокини, цветя...

България е една много силна магнетична енергия, която може би я има още само в Неапол.

— През последните години в България се промениха много неща. Как изглеждат промените през вашите очи?

— Аз не знам дали съм мазохист, нормален ли съм или не, но съм искрен като казвам, че в последните десет години се връщам в България с невероятно положителни емоции. Има една тенденция сред българите непрекъснато да се очерняме, да сме песимисти. Все ни се струва, че вън е по-хубаво. Аз не съм съгласен и понеже живея в много страни, мисля, че емоциите, които имаме в България, едва ли ще ги намерим другаде. Живял съм в Америка, Холандия, Париж. Искрено казано — обичам българския темперамент. Свикнали сме все да се отричаме, а трябва да видим, че в нас има нещо много положително, силно. И земята ни е хубава. Аз лично съм много щастлив в България.

— Местата от юношеството вдъхновяват ли ви пак?

— Страхотно. Несебър го обожавам. А като отида в Созопол миризмите на диво, на скала, на мида, водорасли, смокини ми действат много емоционално, напомнят ми на детството. Първите си картини до 19-годишна възраст съм рисувал там. И това са повече аромати от юношеството. Стремя се да не виждам новото, защото там са направили много грозни нови неща...

А Бургас за мен е българската Марсилия. Един топъл южен град с аромати на мастика и смокиня. Имам чувството, че хората се познават и си говорят на "ти", има нещо много естествено в поведението им. Докато Варна е по-аристократичен град (нали все трябва да сравняваме...) — малко като Ница и Кан.

Обичам силно и чернозема на Чирпан, земята там също ме зарежда с творческа енергия.

— Бихте ли ни казал как звучи вашата фамилия на френски?

— Моето име на френски звучи така: "Никол`а Ман`ев".

— Има "в" накрая?

— Накрая "в" се чува. Иначе ще заприлича на "Мане" или "Моне". Все пак трябва да се разграничавам от колегите. Защото веднъж на италианската граница ме спряха митничари, които ме взеха за Мане. Извадиха речник и казват: "А, Вашите картини са много скъпи!" и ми показват в речника "Мане". Избухнах в смях и им обясних, че не съм Мане, а Мане-в, с "т" накрая.

— Но сигурно ви стана приятно?

— Как не? Аз, който непрекъснато обичам да се шегувам с всичко! Особено след като ме сбъркат с Ман`е! Е, едва ли някой ден Ман`е ще го сбъркат с Ман`ев, но нищо не се знае. В някое друго прераждане...

— Не се знае, защото за Вас се говори като за "хита на Франция". С какво, според Вас, предизвикахте тази реакция на критиката?

— Аз съм против тази терминология. Тук има поредица от класации "Хит парад" и всяка седмица един певец е на първо място, друг — на второ и т.н. Париж е такъв голям океан, че могат да минат и сто години, без съседът ти да знае, че съществуваш. А един художник никога не трябва да се поддава на тази невроза, която се нарича "хит класация".

— Все пак в този "Град на нациите", както казвате, човек може да мине и отмине незабелязан. Вие се налагате със своя собствен език. Това сигурно никак не е лесно?

— Не мога да го отрека. Знаете, че всеки войник носи маршалски жезъл... Всеки художник се взема за над всички. Това е съвсем нормално. Егоцентризмът е черта на всеки артист. И това е положително, защото ако го няма, той няма да може да твори.

И понеже аз винаги се базирам на фактологията — тя е, че имам извънредно много колекционери. Всичко, което съм направил досега, е в чужди колекции. Значи, един може да сбърка, двама могат да сбъркат, но всички — едва ли. Все пак това са 2 500 картини, закачени на най-различни места по света. И дори в момента има хора, които искат да видят мои картини, а аз имам само три неща в ателието си. Трябва много скоро да започна работа върху нова колекция.

— Кое би ви стимулирало за работа?

— Много ме импулсира латиноамериканската музика. Постоянно слушам тази музика и тя ме държи в един транс. Аз съм латинец по дух!

Стимулира ме и контактът с хората. За какво друго да живеем, ако не да контактуваме? Всичко, което е добронамерено, ме "разтапя" и ме прави щастлив.

— А как определяте себе си като творец?

— Абсолютно не се определям. Никаква сметка не мога да си дам. Има дни на съмнение, други — на увереност. Предпочитам другите да го кажат.

Моят проблем е да работя, да рисувам, да продължавам да горя, да съм един пламък. Непрекъснато имам чувството, че нищо не съм направил и че сега тепърва трябва да го направя.

— Бихте ли казал нещо за Групата на художниците в Париж и за това художествено течение "Идентичност 2000"?

— Това беше една идея, която моята галеристка лансира преди няколко години. Тя купи галерия "Льоал", за да излага преди всичко моите творби. Тогава сформирахме една група със Стоимен Стоилов и други българи. Но Стоимен замина за Виена, аз пътувам непрекъснато и такава група вече няма в този смисъл. Освен това аз не вярвам в групите. Вярвам в индивидуалността на артиста.

— Може би българските художници навън ви имат като един неформален лидер?

— Не съм нито лидер, нито ръководител, нито стрелочник, нито началник на гара. Аз съм свободен дух и не искам да бъда ръководител, а още по-малко да бъда ръководен.

— Какво е характерно за европейската живопис сега — има ли школи, течения, ярки почерци, според вас?

— Само в Париж има над 250 галерии, в Лондон — още толкова, в другите столици — също. Това са хиляди галерии, не може всичко да бъде видяно. От близо 20 години аз съм член на Есенния парижки салон, който се прави от 1900-та година досега. През него са минали всички големи майстори и там се показват съвременните тенденции. Но аз прекарвам много малко време по салоните. Имам ателие, където работя с ентусиазъм.

На 10 декември ще направя последната си изложба за този век в Санлис — едно малко средиземноморско романтично градче на 45 км от париж. Изложбата е камерна, на тема "Космогония и "Конкорд" и се организира от мои приятели от най-голямата туристическа агенция на Пикардия, заедно с "Еър Франс". За мен няма малки и големи изложби — има пореден изпит, контакт с публиката и вълнения.

— Как с думи може да се разкаже една картина? Картината повод за какво е?

— Ще ви разкажа един виц за Киркор и Гарабед (навярно българите затова са преживели толкова години, защото разказват много вицове). Киркор отишъл на опера, а след това казал на Гарабед "Ти изтърва страшна опера!" Гарабед настоял: "Изпей ми я, ще ти кажа!" И след като Киркор я изпял, Гарабед казал: "Е, не беше чак толкова хубава!" Мисълта ми е, че нито една музика, картина или изобщо творческо дело не може да бъде разказано. Как искате да разкажа един цвят, една тона? Сетивата на човека са антените, които трябва да ги уловят. Ефектът е директен, емоционален и той става между зрителя и самата творба. Може да се илюстрира, но — до тук. Аз не бих се ангажирал с цялото си дар слово да я разказвам.

— Какво мислите за ценностите? Кога едно произведение е ценно и кой може да реши, че е такова?

— Няма никакво мерило поне в момента, когато твориш. И е добре, ако един автор не се занимава с този проблем. Просто трябва да претворява това, което има в себе си. И да остави всичко на времето. Единствено то може да каже кое е ценно и кое — не. Във всички времена има среди, които поддържат или отричат някой художник — по политическа, икономическа или лична причина. Знаете колко случаи има в историята, когато се отрича някое ново течение. Както са отрекли до един импресионистите във Франция преди 100 години. Не са придавали никаква стойност на картините им, не са им позволявали да ги излагат и те са ги показвали под мостовете на Сена. Потърсете една картина на импресионист и проверете колко струва — от 50 милиона долара нагоре. Но те самите не са знаели каква ценност творят в момента и че слагат началото на нова епоха. Ван Гог не е продал нито една картина през живота си. Самоубил се е в пълна мизерия на един таван. Времето прецежда...

— А в живота как е?

— Същото е. Всеки индивид има различни измерения за ценността. За един ценното е да бъде свободен, за друг — да слугува цял живот на някого или на нещо — на човек, на парите, дори на самата свобода. Въпрос на личен избор е.

— Само от човек ли зависи каква картина ще "нарисува" със живота си — колко цветна или сива ще бъде тя? Какво е за вас човешкият живот?

— Много пъти съм си задавал и аз този въпрос, но сигурно само Бог знае отговора.

Понякога си мисля, че съществува само миналото, това, което сме изживели и което нашата съкровищница е маркирала. Бъдещето е неясно.

Във Франция много често се говори да не мислим за миналото, да не бъдем носталгични. Мен лично носталгията ме храни. Аз не мога да задраскам миналото, но винаги подхождам селективно към него — помня само хубавите неща и те ми помагат в настоящето и в мечтите за бъдещето.

Миналото е конкретно, настоящето е като пластелин — всеки момент си изменя формата. Бъдещето е като захарен памук, като мираж. От тези три измерения каква дефиниция може да бъде направена на живота?

Важното е връзката да не бъде прекъсвана.

— Ако липсва памет, няма и гаранция, че след време ще бъде измислена нова история. Процесът на разрушаване елиминира еволюцията.

— Така е. Да не би италианците да са разрушили паметниците на Мусолини? Но фашистите унищожиха много ценности, както бе направено и в сталинския период в България. Трябва да се рушат стара политика и мислене, но не и творби на изкуството.

— Смятате ли, че родовата памет, народностната принадлежност оказват влияние върху творчеството?

— Основно. Човек не е абстрактно понятие, дошъл отнякъде като овцата Доли. Той е част от едно родословно дърво, а то расте върху конкретна почва. Как ще гледа на света човек, зависи от генетичния заряд, от климатично-географско-историко-социологическата среда, в която е живял и в която се намира. За съжаление с тази "мондиализация", с това уеднаквяване на света има опасност да бъдат премахнати всички различия, които са богатството на всяка националност.

— Можете ли да кажете коя, според вас, е най-характерната черта на българина?

— Инатът. Някои го наричат кураж, други — воля, трети — постоянство. Аз мисля, че ако го нямах този инат, нямаше да мога да се съпротивлявам и да се "сражавам" 37 години във Франция, за да се наложа. Да се надявам, че инатът няма да ме изостави!

Човек си остава цял живот дете — прави винаги обратното, на инат. С това започва възпитанието. Забраните като че ли помогнаха на българина да се научи да оцелява, да не се отчайва, да има вяра.

— А кое е това, което може да обедини толкова различни хора по света?

— Добронамереността и любовта. Всеки човек е единствен за себе си и като такъв е "център на света", всичко друго е около него. И когато този "център на света" със своя добър разум разбере, че има и други "центрове", тогава човечеството ще загърби войните и ще просперира.

— В каква посока мислите, че ще се промени животът ни през следващата епоха?

— Надявам се да има мир, свобода и да можем да пътуваме. През тази епоха имаше много войни и те едва ли ще спрат дотук. Това е така, защото е нарушено равновесието между доброто и злото, много често надделява злото.

Както е казал един от големите френски писатели-философи, XXI век или ще бъде векът на духа и на вярата, или няма да го бъде, просто ще изчезне. Искам да вярвам, че можем да помогнем идващият век да има духовна стойност, да бъде век на толерантност. Като се премахнат границите, ако няма толерантност, хората ще продължат да се унищожават.

Да имаме доверието на съседа — ето това желая на XXI век. Искам да вярвам, че това ще стане така, защото ако вярваш в нещо силно, то става реалност. Ако аз не вярвам, ще затъна в черния оптимизъм, в реалността. Пред безверието предпочитам вярата в химери. Безверието за мен е задният двор на живота. Вярата е свързана с любов, доверие, свобода, оптимизъм, стремеж. Затова в момента, в който загубиш вярата, ти си напуснал живота!

ноември 1999 г.

Обратно към: [Лица 2][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]

© Румяна Емануилиду. Всички права запазени!