|
Обратно към: [Люба Колчакова - Танцуващата][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО] Времето
Когато през 1973 година Люба и Георги Попов отивали да се запознаят с родителите на зет им в Италия, пътували с влака "Ориент Експрес". В Триест, на границата, трябвало да се прехвърлят за Рим на друг влак. Сестрата на Люба я попитала: - Какво искаш да ти купя? И тя я помолила да й купи Кока-Кола. "Минаваха продавачи с кошници и аз бях любопитна да опитам какво е това. Пих и се учудих: - Че това не е алкохол?! Почувствах се обидена на нашата пропаганда. А сестра ми през цялото време се смееше." В "Сълза и смях" Попов играел и ролята на Монсерат. "Убивал" седем души. Пиесата е в духа на Симон Боливар. Монсерат избива всяка прогресивна личност. Но публиката много странно проявила обратна реакция на пропагандата. Тя не била на страната на бедняците, а симпатизирала на този, който ги избива. Заради актьора. Народът вероятно е търсел отдушник и не е можел да се изрази по друг начин. Говорим с Люба за тогавашното време и за други форми на неговата пропаганда. "20 години лимонада" е само един от безсмислените лозунги от онова време, за който тя си спомня с недоумение. Този лозунг стоял на входа на лимонадената фабрика, но се приемал от хората със скрита насмешка... Другата безсмислица били манифестациите. "Тръгвахме за тях от 7 часа сутринта. Вечерта към 5 часа се прибирах вече капнала. Седяхме по тротоарите да чакаме, за да дойде нашият ред да манифестираме по улиците и пред трибуната с ръководителите на партията и държавата. Цели тълпи от хора - все едно трябваше да ни вкарат в някаква кошара. По четири или пет колони с хора, държащи в ръце тежки плакати, знамена, цветя и какво ли още не минаваха пред мавзолея. Ние, артистите, бяхме в най-последната колона." Докато манифестират, трябвало обезателно да махат на ръководителите от Политбюро, които били наредени на трибуната. - Ужасно унизително беше за мен всичко това. Сега ми се струва като нещо нереално. Да вкарат толкова хора в един общ поток, да ги обезличат, всички да бъдат абсолютно еднакви. Не, не може... По едно време отричаха дори наследствеността. Що за утопия наистина е този комунизъм? Майка ми не се интересуваше от политика, но когато се говореше за такива неща, оприличаваше Ленин на един сатир. А за Хитлер казваше, че е ненормален човек. Друг от абсурдите, за които Люба си спомня, е самодейността. Тя, според нея, е убила много професионалисти. И хора, които е можело да се реализират в други области на професионалното поприще. В самодейната школа в читалище "Аура" в София, където я поканили, тя издържала само два дена като ръководител. - Това не бяха подбирани за балет деца. И те не бяха отдадени на балета. Кога дойдат, кога - не. А, така не става. Аз не съм на самодейна нагласа, не беше за мен тази работа. Изключено. Как ще имаш постижения в нещо, с което се занимаваш, след като не идваш постоянно и не си упорит. Люба Колчакова е убедена, че с изкуството трябва да се започва от рано, но там, където децата проявяват наклонности. Ако едно дете не става за балет, а за нещо друго, трябва правилно да бъде насочено. Още от тази възраст трябва да го спасиш от заблудата. "Иначе ще се пенсионира като самодеец, какво е това? Не може всички да пеят и да рипат. А колко професионалисти от ансамбъла се пръснаха тогава по читалища и други културни домове да правят постановки и забогатяха от самодейността. Пък и със 100 лева живее ли се? Е, живееше се някак, защото 20 стотинки беше хлябът, но само с хляб не се живее...", категорично казва бившата примабалерина и продължава: - Комунистите честваха Празник на труда. Какъв празник на труда, след като през останалото време ти не го цениш този труд! Кой комунист е хванал мотика или лопата? Или да е слязъл под земята в мините? Правеха ги "Герои на труда", защото трябваше по някакъв начин да ги стимулират и те се ловяха на въдицата. Измислиха във всеки колектив да има партиен секретар. Какво работеше този платен партиен секретар, какво беше това нещо? Имаше един партиен секретар в операта във времето, когато бях, дето се казва, на върха. Излизам от залата и като ме срещнеше по коридора, той ми правеше път и заставаше чинно. Това беше някакво поведение на подлизурство, което аз не разбирам и не приемам. Когато ги викали за събрания, Люба винаги си слагала черни очила, за да не я виждат, ако задреме. Балерините обикновено използвали времето на събранията, за да си закърпят палците. - Абсолютно не слушахме какво ни говорят. А това бяха обикновено неща за международното положение или за партийни мероприятия, които въобще не ни засягаха. Като примабалерина по тарифа Колчакова трябвало да получава заплата от 145 лева. С всички удръжки обаче - профсъюз, ергенски данък и т.н., тя получавала към 120 лв. - Даваха ни някакви марки при получаване на заплатата, например в подкрепа на Виетнам. После някакъв държавен заем правихме. Те вече бяха ни удържали от заплатите. И всичко това - без да те попитат. Отиваш да си получиш заплатата и си поставен пред свършен факт! Ето, така строяхме соцрепубликата. Обяснява ми за другия абсурд - ергенският данък, който бил 12 на сто от заплатата. - Плащаше го всеки, който не е женен или е женен, но няма деца. И ние не се интересувахме защо това е така, не протестирахме. Защо така изведнъж затъпя този народ? Без да разсъждаваш, отиваш и машинално, каквото ти кажат, плащаш и правиш. Нищо не знам, не знам, не разбирам... Не може да я напусне възмущението и от другия абсурд - преименуването на българските турци. - Прибирахме се с кола от Толбухин /сега Добрич - б.ред./ към Черноморец през 1984 г. Имахме малко полско "Фиат"-че. През целия път - на всеки завой, на всеки кръстопът имаше милиция. Спираха ни патрули със шмайзери и проверяваха документите. Попчето беше с черни очила и го накарах да ги свали. Тогава вървеше кинопоредицата "На всеки километър" и някои от милиционерите го разпознаваха: "А, майор Вайс. Как сте, за къде пътувате?" И му козируваха на шега. Той обясняваше, че живеем в село Черноморец, там ни е къщата. Тогава минавали, без проверка на документите. Люба се страхувала, че ако си покаже паспорта и видят, че е родена в Анкара, ще помислят, че и те двамата са се запътили натам. - Върволици от хора като катуни бяха тръгнали с коли и малко имущество да бягат за Турция. Отбиваха ги в страни и ги пускаха на етапи, за да не се струпват тълпи по шосето. Беше много тревожно. Приличаше на окупация. Имах чувството, че нещо страшно става в тази страна. Тогава не го наричаха "възродителен процес". Сменяха имената на хората и беше много възмутително. Помня полк. Георги Георгиев - началник на КАТ в Бургас. Той строеше къща в Черноморец над един къмпинг и идваше често у дома. Неведнъж сме спорили за това. Питах го: - Как е възможно това нещо? - А, имаме нареждане, Любке, да ги намалим. Много станаха. - Е, как така, по този начин? Ти би ли си сменил името? - Имаме нареждане! Това продължило и през следващата година. - Помня, че в Бургас честваха Попчето в театъра, имаше бенефис в негова чест. Той се прибра наплашен, защото беше ходил с колата в Черноморец и го бяха спирали на всички пунктове. Летният сезон настъпваше и аз бях приготвила в един куфар летни дрехи, които той трябваше да донесе. Пестяхме пари за нова кола - Попчето искаше да купи "Трабант". Отварям куфара - празен. Толкова е бързал, че е взел друг куфар. Положението е било наистина като пред блокада. Люба не слушала новини, не четяла вестници в тоталитарните години. - Едно и също се говореше и пишеше. Имаше няколко вестника "Работническо дело", "Отечествен фронт", "Земеделско знаме", може би и "Народна армия" и в тях пишеше едно и също, какво да четеш? Въобще не се интересувахме от тяхната политика, кой какво прави и т.н. На нея обаче й направили впечатление закритите коли, с които носели по квартирите храна на държавните първенци. - В съседство до нас живееше Антон Югов. Вадеха от колите табли и му носеха и на обед, и на вечеря храната. Тези хора живееха безплатно! - негодува Люба и дава и други примери. "Една балерина - дъщеря на Кондова - началник на всички лекари в София, се беше върнала от специализация в Съветския съюз. Аз я приех в балета, оставих й гардероба си да се съблича. Тя веднъж ме покани на обед в стола под хотел "Рила" около църквата "Света Петка", където се хранят хора от ранга на министри. Беше като ресторант със сервитьори. Накрая тя плати 40 стотинки. Честна дума, кръстя се. 40 стотинки плати за нашия обяд! Имаше наистина хора, които живееха на гърба на народа, затова плачат сега за същата тази власт. Аз не вярвам да са си плащали и електричеството, и телефона. Сигурно не са. Направо без пари са си живели. Те затова направиха за народа тези коптори - панелните жилища, а за себе си построиха резиденции. А после измислиха перестройката, за да си вземат резиденциите." Артистите можели да почиват в Бистрица и в двореца в Боровец, построен от Фердинанд. Запазен бил дори кабинетът на Фердинанд. В него артистът Икономов, който играел Фердинанд, влизал напълно в ролята си. Сядал на мястото на царя и на дълга маса в трапезарията. А Пенка Икономова жена му - до него. "Беше аристократ човек и искаше такъв да се чувства. Сервираха ни отначало с царските прибори. После тези прибори изчезнаха и ни дадоха други паници и чинии", спомня си Люба. Тя не отрича, че артистите са били галени от властта. Особено някои от тях. - Отпускаха по някое медалче, а по-късно измислиха и званията заслужил и народен. За какво беше всичко това? Да настройват хората един срещу друг. По телефона ми съобщиха мои познати, че са ме направили заслужила артистка, пишело за това във вестниците. Не ми направи впечатление въобще. Когато през 1952 година обявили първите Лауреати на Димитровска награда, Люба с изненада видяла и своето име сред тях. "Стана ми толкова неудобно, че на мен дадоха такава награда, а не на създателя на българския балет и мой учител Анастас Петров. Чувствах се толкова неловко, че буквално не смеех да гледам хората в очите. Как може такова нещо!…" Отдава го на популярността на постановката на "Червения мак", в която тя играе централната роля: - Тази постановка се беше превърнала в сензация. От шест часа сутринта по улицата пред операта се виеха опашки за билети - някаква масова психоза беше обхванала хората. Беше времето на Вълко Червенков, а Тодор Живков беше секретар на Градския комитет на партията. Не само на премиерата, а и на всички спектакли членовете на политбюро присъстваха анблок. Помня, че след премиерата ни извикаха зад кулисите, строиха ни в редица и казаха да не мърдаме. Завесата беше вече спусната. Пристигнаха тогава партийните ръководители да ни поздравят. Люба се съгласява да разкаже и за други моменти от тоталитарното минало, които тя си спомня: - След завръщането от Берлинския младежки фестивал, имаше специален прием в стария дворец за цялата делегация от фестивала. Масите за официалната вечеря бяха наредени във формата на буква П. Дойде по едно време председателят на Комитета за младежта и спорта Рубен Аврамов и каза: - Любке, ела, Вълко Червенков те вика да седнеш до него. - Майко мила, защо аз? Тук има певици... - Ела де, айде, айде… И аз отидох. Почувствах се като едно мъниче пред един объл човек. От другата му страна беше посланикът на СССР в София Михаил Бодров - нисък, дебел и весел човек. Вървяха някакви речи, но аз нищо не чувах от смущение. По едно време Вълко Червенков ме попита за Живко Бисеров и помощник-режисьорът Бърнев - "Как така ги изтървахте?". Двамата бяха ги хванали в Берлин, защото отишли в западната зона на града. Червенков направо ме застреля с този въпрос и аз не знаех какво да му отговоря. Повтарях: "Нищо не знам." Започнаха танците в съседния салон. Около мен станаха и аз - подир тях. Водеха ме като паленце. Гледаха танците и аз пак седях между тях. Защо го направиха, да им бъда украшение? И по едно време като се наредиха всички министри отстрани прави и с бележници в ръце. Червенков ги вика един по един - на този или на онзи да дадат квартира и съответният министър записва и се отдръпва пак. Всеки се уреждаше с нещо. Имаше една певица Радка Баева, на нея й трябваше квартира, за да се премести от Варна в София. Дадоха й. Бодров ми каза: - Любка, сега е моментът да си поискаш нещо. Какво искаш? Казах: - Как така, не е удобно такова нещо. - Давай, давай. Кажи на мен, аз ще го поискам вместо теб. И се пресегна и потупа Червенков по коляното: - Вълко, обърни внимание на нас с Любочка. А на мен пак: - Какво ти е желанието? Чувам се, че казвам с много тих и тънък глас: - Искам да отида да уча в Съветския съюз. - Как, не си ли била? В това време Червенков се обърна целия към нас, той не си въртеше врата. - Какво има? - Ние с Любка искаме да отидем да учим в Съветския съюз. - Че как, не е ли била? Червенков извика веднага Рубен Аврамов и се разпореди. Така се уреждаха нещата, който се вреди... След години Люба имала една поискана среща с тогавашния управляващ Тодор Живков: - По телефона ми бяха съобщили за кога е уговорена срещата. Понеже живеехме все под наем, а Тодор Живков раздаваше щедро жилища, бях решила да си поискам и аз жилище. Беше преди обяд. Седях на канапе в коридора до кабинета му и чаках да ме извикат. В това време мина председателят на Народното събрание Трайков: - А, Любке, как си? - Добре съм, чакам др. Тодор Живков. И гледам, че Трайков ми намига. Не знаех, че човекът имал тикове. И ми стана толкова неприятно, съвсем се притесних. Извикаха ме. Влязох в един дълъг кабинет. Тодор Живков стана от бюрото да ме посрещне. Беше с риза с къси ръкави. Здрависахме се. Пред бюрото имаше два стола. Седнахме. - Кажи, Любке, какво има? И аз казах тихо с половин уста: - Идвам при вас… ако може… да получа квартира. Живея под наем... - Ах, ама Любке, защо не дойде по-рано? Аз имам контингент, но вече го раздадох. Ще видя какво мога да направя. Не бях на себе си от притеснение. И през цялото време имах чувството, че говоря на човек, който няма очи. Тръгнах си толкова смутена! Живков ме изпрати до вратата. Върнах се в операта и споделих впечатленията си с чичо Мито, наш семеен приятел. - Сакън, Любке! На никого да не кажеш това нещо. Даже на майка си. Наистина не казах на мама. Толкова ме подплаши чичо Мито, че на никого не казах. Едва след години споделих със сестра ми. След няколко дни се обадили по телефона от канцеларията на Тодор Живков. Давали на Люба жилище в квартал "Овча купел". А тя играела в операта през вечер и ако отиде да живее там, трябвало да се прибира късно през нощта сама с трамвая. Не се обадила повече и те не я потърсили. По същото време раздали жилища по централната улица "Раковска" на много от артистите. Люба имала още една среща по жилищния въпрос с човек от Градския съвет, който грубо й се сопнал: - Е, какво искаш, на покрива на театъра ли да ти дам квартира? Нищо не казала. "С моя характер аз не можех да се пласирам в това време. Невъзможно беше. А всичко тогава се уреждаше чрез протекции. Не съм се възползвала повече. Плахите ми опити се провалиха. Чувствах се унизена, че трябва да говоря за това. Не можех и да упорствам, неудобно ми беше. Това общество беше като една пирамида. Вкарваха ни в една кошара като тълпа овце. Един връз друг. После всеки се качваше и мачкаше другия. А тия на върха бяха добре. Те се ползваха от всички блага и привилегии." Попитах Люба защо не е използвала възможностите да остане в чужбина. Обясни ми само с един пример. - Докато бях на фестивала в Румъния, аз страдах необяснимо. Представях си красотите на България и плаках от носталгия. За да си патриот, първо трябва да имаш достойнство. Достойно да живееш и да бъдеш доволен от живота. Да обичаш всичко около себе си. Може би това чувство не ми е позволявало да се впусна по света. Тъжно е, че сега българинът е толкова обезверен, отчаян и апатичен.
Обратно към: [Люба Колчакова - Танцуващата][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]
© Румяна Емануилиду. Всички права запазени!
|
Когато се оженили, Попов играел в Театър "Сълза и смях" в една пиеса, в която американец се напива с Кока-Кола. Пропагандата тогава твърдяла, че Кока-Колата е едва ли не смъртоносно питие, кокаин.