напред назад Обратно към: [Юлияда][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]



Разгромът


През 2010 година се навършват 50 години от разгрома на Театъра на единомишлениците, просъществувал в Бургас от 1957 до 1960 г. За тези три години се сменя системата, наложена като еталон в изкуството и това оставя трайни следи.

Млади режисьори, актьори, драматурзи, композитори, поети и художници навлизат с нови идеи. За първи път се поставят пиеси на Брехт. Поетите Иван Пейчев, Иван Радоев, Иван Теофилов, Христо Фотев пишат драми и стихове за сценични постановки в Бургас.

Театърът на Юлия Огнянова, Леон Даниел, Вили Цанков и Методи Андонов оплоди българския театър и го зареди със свободомислие за години напред.

За разлика от модела за устройство на обществото, театралният модел в Бургас се оказа успешен.

 

Разгромът

 

На 20 януари 1959 година се отбелязват 40 години от създаването на постоянен професионален театър в Бургас и 75 години от първото театрално представление в града през декември 1884 г.

„Тази годишнина е значително събитие в творческия живот на театъра“, казва в доклада си на тържеството професорът по История на българския театър Пенчо Пенев, който отбелязва още:

 

„Обликът на театъра може да се постигне само при едно съществено условие – създаването на съвременна българска драматургия. В това отношение Бургаският народен театър заема едно от първите места в борбата за нейното утвърждаване.

Ръководството на театъра се е свързало с редица български писатели-драматурзи, които работят пиеси за театъра.

Друга основна задача на ръководството е да изгради театрални спектакли с пестеливи изразни средства и основавайки се на действения анализ на словото, да постигне максимална сгъстеност на чувствата и мислите при превъплътяването на сценическите образи...“

 

„Радва грижовността към една родна драма – не формално измиване на ръцете с 50 % български репертоар, а развълнуван стремеж за отстояване на българската драматургия и налагането й сред зрителите“, отбелязва и Кънчо Табаков (сп. „Пламък“, бр.1, 1959 г.).

По това време в България има около 40 театри. Най-големите са в София, Пловдив, Русе, Варна и Бургас. Театралната ерес, започнала в Бургас, постепенно тръгва и по останалите театри. Идват с автобуси да гледат постановките в Бургас, а след това ги обсъждат. И искат и при тях по-голяма свобода.

„Спектакли, които по естетика и целенасоченост бяха над всичко друго в блатото, което съществуваше. А то беше навсякъде, като се започне от Народния театър и се премине през всички провинциални театри. Отиваха си от Бургас революционно настроени и влизаха в кавги с техните партийни секретари по места“, разказа ми Вили Цанков.

 

„Преди да проумеем, че нашумялото „Хрушчово размразяване“ е поредната изтъркана хватка за постигане на власт, вълненията за промяна в духовния живот бяха придобили вулканичен характер. Авангардните настроения в Полша, Чехословакия, Унгария, Румъния дори, бяха достигнали до най-високия праг на възбудимост. У нас това се случи главно в театъра (първоначално в Бургас) и при художниците, с обособяването на три значителни групи: пловдивската, бургаската и софийската. Впрочем целият социалистически лагер се бе разлюлял от възторга на тоя художествен земетръс.

В Ленинград имах щастието да видя изложени в Ермитажа укриваните с десетилетия по музейните депа картини от всички периоди на Пикасо, както и цялостни колекции от Матис, Дюфи, Брак, Кле...

Една вечер в Прага Ервин Хрих, моят гид от Съюза на чехословашките писатели, намигващо ме попита: „Искаш ли да видиш как Чехословакия отива на Запад? И ме заведе на бар, където в едно разюздано (за тогавашните понятия) шоу за първи път видях лудешкия ритъм на неизвестния дотогава у нас туист.

Та като се върнах в Бургас и го демонстрирах в Интерклуба, бях насила измъкнат от обзелия ме танцов вихър, за да споделя за няколко часа компанията на дребни джебчии в някакъв вонящ на амоняк и мухъл кауш...

Ей така, от време на време се възторгвахме от мнимите облекчения в така наречения „тоталитарен режим“, а той си оставаше все същият. Непоклатим с безогледния си патернализъм, т.е. с държавата-Господ, която всичко може, за всичко се грижи и за всичко отговаря.

И дълбоката u загриженост (!) към нас не закъсня...“

Иван Теофилов

 

* * *

Откритата атака на ГК на БКП срещу театъра започва веднага след като Леон Даниел поставя „Златната карета“ на Леонид Леонов. Градският комитет на партията пуска в града слуха, че това е антисъветска пиеса. Единият от секретарите Панайот Власев обявява в комитета, че театърът прави антисъветска пропаганда.

Секретарят по културата на Окръжния комитет на БКП Николай Жишев свиква специално заседание. Казва, че е гледал два пъти „Златната карета“ и не вижда в нея нищо контрареволюционно. Изслушва тримата режисьори, а на Власев напомня, че театърът е на отчет пред Окръжния комитет. Поради тази причина Градският комитет не бива да се намесва.

И досега Юлия се чуди как в онова време са успели да просъществуват като Театър на единомишлениците цели три години. Всъщност още в края на техния втори театрален сезон Башев споделя с Юлия, че са се задали „тъмни облаци“ над това, което правят. Той пита за мнение около преместването им в София, докато това е все още по силите му.

– А защо да улесняваме партийния комитет?! Бихме могли да спечелим още малко време, докато се решат да го направят. Аз няма да кажа на Вили и Леон за този наш разговор.

Така печелят още една година. Уволняват ги в края на следващия сезон.

Отвътре театърът е непробиваем. „Чорапът трябва да има скъсана бримка, за да започне да се разплита. Здрав чорап няма как да се разплете. Това е абсолютно валидно и за живия театрален организъм“, смята Юлия.

За третия сезон тя репетира „Първа конна“, но постановката така и не излиза. Разтурват театъра с партийно поръчение отвън. Подготвят се цяла година за „предизвикване на провала“.

 

* * *

Погромът също не е по обичайна схема. Общественото мнение е на страната на театралите. Ръководната власт е объркана и е принудена да търси други средства.

Иван Башев е сменен. Секретарят на ОК на БКП, който е отговорен за културата, Николай Жишев е изпратен на специализация в Москва. Журналистът Георги Попстаматов, окръжен кореспондент на в. „Отечествен фронт“ в Бургас, пише поръчкова критическа статия, която повлича лавината.

Попстаматов е изключен от партията за педофилство и с тази рецензия си връща членството. Заради „бдителността“.

Така с още едно пъклено дело той остава в културната история, защото винаги ще бъде свързван с плана за разтурването на Театъра на единомишлениците.

С готовата рецензия, озаглавена „Защо спектакълът не стигна до сърцето на зрителя“, той отива при назначения на мястото на Жишев Стайко Неделчев. Вторият секретар на партията го хвали.

– Хайде, да я отпечатаме.

А „големият критик“ му казва:

– Ама, аз искам в централната преса.

– Добре, къде искаш? Аз ще се обадя.

На 20 февруари 1960 г. из всички гримьорни в бургаския театър се разгръща вестник „Народна култура“. На глас при обяснима обща възбуда се изчита манипулативната статия. В нея авторът прави критичен обзор на спектакъла „Сизиф и смъртта“, а след това използва своеволно заети цитати от изказвания за спектаклите на Леон Даниел и Юлия Огнянова, насочени тенденциозно към състоянието в театъра. Тонът на статията е ироничен и агресивен:

„Погледът „се приковава“ и от много още трикове, като тоя, например: „Смъртта (артист Ицхак Финци) разголва коляното на журналистката (артистка Леда Тасева), после ръката му се плъзга нататък, наднича в пазвата й, и накрая я поставя на скута си и я люлее. (По автор представителят на пресата е мъж, а в постановката на Даниел – жена, вероятно, за да се използва възможността за създаване на пикантни сцени).

В развитието на спектакъла се редуват много подскачания, тръшкания и търкаляния на сцената, гръмки викове и крясъци от всички и по всяко време, сред които хубавият идеен замисъл на пиесата се губи, защото не е акцентиран...

Един от най-интересните образи, тоя на Мелхедес (артист Асен Кисимов), изобличител на вълчия морал на управляващата класа и на военната върхушка, изразител на съкровените мисли на трудовите хора, съвсем не е представен така, а е окарикатурен със странно облекло, със скъсан черен чадър в ръцете. Артистът постоянно скача на сцената, пули се и говори така бързо, че зрителят не може да долови философския му размисъл и в края на краищата не разбира: той „съвестта“ на народа ли е, или верен слуга на архонтите (господстващата класа).

Крайно неприемливо е третиран контрастът между двете антагонистични класи. Докато архонтите са дадени като хитри, вероломни, безжалостни и с редица други верни черти на своята класа, то работниците са представени като срамежливи молители, сковани, бездейни, доверчиви...“

Авторът прави и емоционални отклонения: „Такава ли е работническата класа в капиталистическите страни? Решително – не! Тук режисьорът е допуснал политическа грешка!...“

И пише още Попстаматов, че „голяма част от бургаската публика не се остави да бъде подмамена от псевдоноваторството“. Че Юлия сама е цитирала мнения на хора, които повече няма да идват на театър. „Странно е, наистина, след като има такива непосредствени отрицания на тяхната работа, защо ръководителите на Бургаския народен театър упорстват в следването на своята „новаторска“ линия? За такова новаторство – благодарим!“

А истината е, че на обсъждането на „Майка Кураж“ със зрители, за да предразположи присъстващите, Юлия казва:

– Пълен салон, много добре слушат, обаче чувам две жени да си казват: „А бе, всичко хубаво, ама защо с тия парцали? Аз живея в такава махала и ми е омръзнало да гледам само така облечени хора“.

Тя го казва, за да покаже, че не бяга от критиката и не се отнася негативно към нея. Веднага зрител вдига ръка:

– Другарко, вие се радвайте, защото „Майка Кураж“ изгони изостаналия зрител от театъра.

Попстаматов обаче продължава да клейми: „Надниквайки в творческата атмосфера на Бургаския народен театър, с най-голяма сериозност възникват въпросите: не е ли твърде рисковано това предоверяване на театралното ръководство и не се ли злоупотребява вече с него?“ „Не е ли крайно време ръководните институти на окръга и Бургас, бургаската общественост и най-вече трудещите се от града да излязат от досегашното си изчаквателно положение и да сложат пръст направо в раната, зинала в Бургаския народен театър?!“

Публикувайки статията на Георги Попстаматов като уводна, редакцията на вестник „Народна култура“ прави уговорката, че е съгласна да даде място и на други изказвания по разглежданите въпроси.

Отзвукът от статията обаче е толкова голям, че предизвиква обществено обсъждане на театралната продукция в Бургас. Театралното ръководство решава – или-или и кани публика от цялата страна.

Вестник „Народна култура“ се опитва да задържи ръководната роля на този процес и публикува на 5 март статия „Отричане или подкрепа?“ на Н. Меламед (в която между другото авторът прави и уговорката, че „един млад колектив заслужава да бъде подкрепен в своите търсения“), придружена с кратко съобщение, че „по повод статията на Георги Попстаматов „Защо спектакълът не стигна до сърцето на зрителя“, поместена в бр. 8, редакцията устройва публично обсъждане на последните постановки на Бургаския народен театър.

Обсъждането ще стане на 7 март в сградата на театъра в Бургас. Ще участват театрални дейци, журналисти и др. от Бургас и София.“

Времето от публикуването на съобщението – 5 март до датата на провеждане на обсъждането 7 март 1960 година – е толкова малко, че много хора не могат да се отзоват. От София идват около 120 човека, подготвени да заклеймяват.

Сред тях има поне 70 журналисти.

„За Бургаския театър тогава се говореше, че е упадъчен театър, че той у нас е западното влияние, което руши социалистическия реализъм, че насажда гнила западна култура. Подобни етикети по това време непрекъснато се лепяха и върху хората. И изведнъж бяха организирани някакви хора от работническата класа срещу този театър и това беше вече погром.

Защото казаха: „Ето, работническата класа не може да приеме този театър. Тя го ненавижда този театър. Тя не го разбира. Този театър на нея не й трябва. Хората си искат сюжетен театър, в който двамата се влюбват, имат перипетии и после се разлюбват“, разказа ми драматуржката Ана Иванова, присъствала на обсъждането като представител на Дома на актьора (полупрофесионална и полупрофсъюзна организация, която след това прераства в Съюз на артистите в България).

От стенограмата на самото обсъждане се вижда, че представите на мнозина се променят, щом виждат самите спектакли.

 

* * *

Публичното обсъждане на 7 март 1960 година се състои в театъра. Показват четири от спектаклите, които са в репертоара от третия сезон, в продължение на два дена – „Сизиф и смъртта“ от Роберт Мерл, постановка на Леон Даниел; „Къщата на сенките“ от Иван Свежин (Иван Теофилов),

постановка на Вили Цанков; „Чудак“ от Назъм Хикмет, постановка на Леон Даниел; „Барабанчица“ от А. Салински – постановка на Юлия Огнянова.

Залата на театъра е като кипнал казан. При изказване на едно от мненията за постановката на Леон Даниел „Сизиф и смъртта“ актьорът Доси Досев изригва, става, блъска вратата и излиза, без да мисли за последствията.

Болшинството от дошлите да заклеймяват, обаче, след като виждат бургаските постановки, се изказват възторжено.

Георги Джагаров казва:

– Кажете, може ли от всички театри в столицата да се намерят четири постановки с такива качества. Не от един театър, а от репертоара на всички софийски театри?

„Другари, делото на Бургаския театър е хубаво дело. Аз съжалявам онези хора, които създадоха болезнена обстановка около вашия театър. Започва да се говори, че Бургаският театър носи нещо, което противоречи на българския театър въобще.

Тези интригантски приказки се разливаха нашироко, около тези неща в Бургаския театър започнаха да се групират някои настроения на хора с малко по-други разбирания. Фактически тези изказвания срещу Бургаския театър провокират развитието на нашия театър.

Бургаският театър не трябва да се атакува, а той трябва да се защитава от ония хора, които искат да видят в него формализъм, декаденщина, да видят всякакви упадъчни явления. Когато ние, нашата гражданска общественост, която действително обича театъра, застанем зад гърба му, ще видим, че Бургаският театър ще получи онова, което му е нужно, за да стане такъв, какъвто е и театърът в чужбина.

Доколкото съм видял театри в чужбина и сравнявам Бургаския театър с тези в Съветския съюз, Чехословакия, Румъния, Унгария, Франция трябва да ви кажа, че това е един театър, който дели един мегдан с тях. Имам предвид с прогресивните театри.

Фактически, борбата против Бургаския театър не е борба на едни разбирания за театъра срещу други разбирания, а борба на простащината срещу културата, на мързела – срещу трудолюбието, на таланта – срещу бездарието. Аз така схващам тези неща.“

(Георги Джагаров, запис от стенограмата по време на обсъждане на театралната продукция)

 

„Бихме пожелали на всеки театър да направи толкова въздействащи представления“, казва пред участниците в обсъждането режисьорът от Димитровград Никола Ковачев.

Режисьорите на погрома не са очаквали такъв обрат. Трябва да се заглуши този ентусиазъм!

След обсъждането спират публикациите на всички журналисти и театроведи, тъй като те са в полза на театъра. Не публикува нищо и вестник „Народна култура“, който на практика инициира обсъждането, а неговият заместник-главен редактор Крум Василев публично е обещал в следващия брой да отрази всички изказвания и да излезе с редакционна статия за бургаския театър, „който заслужава подкрепа и насърчение“.

Такъв брой няма.

Отделът на Митко Григоров в ЦК на БКП пропуска да предупреди единствено редакцията на вестник „Стършел“. И „Стършел“ излиза с две карикатури на Т. Пиндарев и В. Андреев в полза на театъра. Не уволняват никого от редакцията, защото не са били предупредени.

След година и половина, на 20 декември 1961 година, в Бургас се провежда сесия на Окръжния народен съвет. Докладът разглежда изминалия тригодишен период и по отношение на културата в него е записано:

„Бяха укрепени организационно и кадрово най-важните културни институти в окръга – Народен театър „Адриана Будевска“ и Държавен симфоничен оркестър, в резултат на което същите подобриха значително своята работа. Подобри се идейното съдържание на спектаклите в театъра...“

Докладът не е подписан, вероятно е колективно дело, но е прочетен от Стайко Неделчев – вече като председател на ИК на ОНС, на мястото на Васил Богданов.

 

* * *

Преди разгрома вторият секретар на ОК на БКП Стайко Неделчев дамгосва „зулумите“ на театралите. Пише ужасен доклад, в който се говори за вражески социализъм. Като присъда за разстрел. На обсъждането на доклада в партийния комитет Юлия Огнянова му отговаря:

– Ние просто се грижим за идеологическото и естетическо възпитание на хората.

– Не, вие за никакво естетическо, а само за политическото и идеологическото възпитание ще се грижите!

Тогава Юлия скача срещу Неделчев:

– Не, това, което аз сега ви казвам, го каза преди три дена другарят Тодор Живков.

Пауза. След която Стайко Неделчев се обажда:

– Е, тъй де!

А Юлия му изкрещява, та чак искри хвърчат от очите й:

– Е, какво, „тъй де“?

Този епизод ми разказа приживе Вили Цанков, за да илюстрира как и на властта й е трудно да излезе на глава с Юлия Огнянова.

Но пък тогава никой от членовете на комитета не става в защита на Неделчев. След този инцидент Юлия приближава до прозореца с навлажнени очи.

Отива при нея Чорбаджиев:

– Юлия, защо си хабиш нервите и силите? Можеш да ги използваш за по-полезни неща...

Тя осъзнава, че са я изтърпели и до това време, единствено заради смъртната присъда.

„Когато гръм удари, какво става? Това, така да се каже, беше финалът. Оттам-нататък започна все по-мрачното наше пребиваване в Бургас“, спомня си Вили Цанков, отчитайки от дистанцията на времето красотата на съпротивата.

Идва моментът, когато от министерството му съобщават, че може да остане като режисьор, но не може повече да бъде директор, а Леон Даниел трябва да напусне въобще. Тогава всички артисти в Бургас си подават поединично оставките в знак на солидарност. Башев звъни:

– Юлия, какво сте направили? Подали са оставка и това ще се изтълкува като стачка?! И тогава тези хора как си представят, че ще бъде животът им в театъра?! Никъде... Нека се върнат! По трима ще излизат на година.

Младите хора днес едва ли могат да си представят какво означава стачка по време на тоталитаризъм! Тогава Башев пристига лично в Бургас и актьорите са привикани при него в кабинета на директора един по един. Той ги уверява, че в продължение на три години ще се постарае те да напуснат Бургас и да им намерят друго място.

„Отидохме после заедно с Башев в Созопол, поетът Иван Пейчев беше там (Башев много го ценеше) и му се скара: „Ти защо закри най-хубавия театър“, спомня си актьорът Доси Досев.

Всъщност заговор не е имало, но всички спонтанно и поединично са пожелали да напуснат театъра, заедно с ръководителите му. Сътрудниците на Башев Диана Герон и Валя Ганчовска се стараят да помогнат режисьорската четворка и актьорите да не бъдат прогонени. Когато им нареждат това, Диана Герон напуска и стои шест месеца без работа.

Следващият ход е Башев да бъде сменен.

Юлия познава тогавашния министър на просветата и културата Начо Папазов отпреди 9 септември. Той е ремсист от 1935 година и продукт на така наречените „работнически факултети“, създадени след 1944 година, за да ограмотят номенклатурчиците на БКП.

Юлия смята, че Папазов е добър човек и решава да отиде при него, за да защити Леон. И да каже какви бели прави Стайко Неделчев. А Папазов я прекъсва по време на разговора, за да й каже, че неговата сестра е омъжена за Стайко Неделчев.

– Юлия, ама ти не знаеше ли, че ми е зет?!

– А ти допускаш ли, че аз ще се направя, че не знам?!

 

* * *

На работата на бургаските театрали вече се гледа като на нещо страшно от партийна гледна точка. Дори Джагаров, който в Бургас говори пламенно, отива в ЦК и се отказва от думите си. Има и други, които са искали да коригират изказването си в стенограмата.

През 1962 г., когато директор на театъра е Анастас Михайлов, спират пиесата на Стефан Цанев „Истинският Ивайло“, постановка на Никола Ковачев, музика Кирил Дончев, художник Георги Иванов с Цено Кандов в главната роля. Обвинението е, че се прави реминисценция на „онзи“ период.

„Изгониха ме от Бургас, защото пиесата беше една закачка за царете, за Ивайло свинаря и т.н. Постановката обаче стана една приятна гавра с управляващите и аз с удоволствие я направих...“, разказа ми приживе режисьорът, който тогава е бил

„заразен“ от новаторите.

Така или иначе всичко след Бургаския период на „четворката“ се променя за театрална България. Доказателство за това е уводната статия на списание „Театър“ в кн. 12 от декември 1965 година – „Блажена Аркадия на театралните новатори“ от Камен Зидаров. Пет години след разгрома в Бургас някой от ЦК на БКП му нарежда да я напише. Защото още има следи от тяхното новаторство.

„... защото дръзките „новатори“ и имитатори взеха връх в театрите и считат, че могат да вършат каквито си искат театрални своеволия на сцената, артистите в голямата си част се превръщат в бездушни кукли, а ръководството на Комитета за изкуство и култура още наблюдава и не се намесва активно, за да спре навреме пакостните прояви.

Създаде се един такъв психоз от настъплението на групата „новатори“, че всеки, който се опита да ги критикува или да покаже слабостите в тяхната работа, веднага бива обявен за консерватор, ретроград, традиционалист, едва ли не последен глупак. И мнозина от директорите на театрите и ръководните лица от културните отдели на градските съвети, за да не минат за глупци и консерватори, мънкат, гледат, повдигат рамене, правят несмели забележки и доста от нашите театри вече затъват в тресавището на глупейши опити, които искат да минат за новаторство, за което не е дорасла още нашата съвременна публика, нито пък нашата критика.

В един момент, когато има цял организиран фронт от някои режисьори срещу съвременната българска драма, Съюзът на българските писатели бездейства...“, заклеймява и набляга по болното място Камен Зидаров в нелицеприятната си статия.

По-нататък „облича“ нападките си в примери, за да не бъде, както той казва, „голословен“. Така бие директно по „първоноваторите“ Вили Цанков и Леон Даниел – все едно, че са гледали постановките си от Запад и са ги крали. А за Юлия Огнянова пише, че има дял в разтурването и на театър „Трудов фронт“.

 

„Леон Даниел поставил „Лофтър“ на сцената на Бургаския театър! Бягайте да гледате театралните чудеса! Редят се чудатите постановки една след друга и работата дойде до там, че не само публиката, а ония, които ръководят съдбините на този народ и пръскат народни средства за социалистическото възпитание на народа, трябваше да се намесят.

Същият Леон Даниел постави „Хамлет“ на сцената на театър „Народна сцена“ – София. Трепнаха сърцата на всички театрали и на публиката! Най-после! Ще видим „Хамлет“ на софийска сцена, защото Народният театър „Иван Вазов“ от години се кани и не реализира тази постановка, макар че има прекрасен екип за такъв спектакъл. Законен ли е този трепет, който обхваща сърцата ни, когато чуем, че ще се поставя „Хамлет“? Законен! Така е било от векове и така трябва да бъде!

Когато става дума за „Хамлет“, хората се готвят като за голям празник! Защото ще видят реализирано и оживено на сцената най-хубавото произведение на мировата драматична литература – „Хамлет“ от Шекспир! Не случайно много хора прелитат през земи и води, за да видят добър „Хамлет“!

Но какво се получи у нас, в театър „Народна сцена“? Въпреки предупрежденията Леон Даниел направи, каквото искаше, погаври се с великия автор и безсмъртния образ, избълва няколко фрази срещу ония, които не харесаха постановката, разви теория за „представления за популуса“ и „представления за елита“ и празничните надежди на зрителите бяха попарени най-жестоко!

Юлия Огнянова, която има немалък дял за съсипването на такъв хубав театър като „Трудов фронт“, театърът с най-хубавата работническа биография, създаден в най-тежкото фашистко време, с усилията на честни комунисти и прогресивни хора, тази Юлия Огнянова, „новаторка“, която не искаше да слуша никакви и ничии предупреждения, заяви на всеослушание, че от „Госпожата на господин търговеца на сирене“ започва раждането на театър „Трудов фронт“. Разсипа двама български автори като М. Величков и Г. Марков, изми си ръцете като Пилат и си отиде.

Да говоря ли за Асен Шопов и неговата режисура над „Грешката на Авел“, а вън от това и за участието му като артист в тази пиеса?

Да напомням ли за експеримента на Б. Спиров с пиесата на Кл. Цачев на сцената на Плевенския народен театър?

Да напомням ли за щуротиите, които сега върши на сцената на Смолянския театър един Загоров?

Но аз смятам, че това не е нужно, защото тия „новатори“ и техните дела са вече много. Те заливат почти всички театри...“

 

Леон Даниел по това време е директор на театъра във Враца, Юлия поставя в Италия. Заедно и с Вили се чуват и решават да не отговарят на провокативната и тенденциозна статия на Зидаров.

Още в Бургас Митко Григоров е на мнение, че Юлия има грях и не може да го измие – „тя пусна френския формализъм в България.“ И ето, пет години след това, не могат да простят за глътката свобода на единомишлениците в Бургас. И бият камбаната срещу новаторите.

Камен Зидаров казва, че четиримата „маскират“ с таланта си своето негативно отношение към социализма.

Юлия Огнянова подчертава, че не са били дисиденти срещу властта. Тяхното разбиране е, че това е социализмът, това са идеите, това е устройството на един колектив, на една държава – Свободата, а не догмата!

Те така разбират социалистическия реализъм. „Ако дървото прилича на дърво от живота, защо това да е соцреализъм, а да не е условна форма, която играе ролята на дърво“, пита Юлия.

А Вили Цанков е категоричен, че не са били против социализма, а против извращенията:

„Времето беше бременно със събуждане, с други мисли за това, че може да има друг социализъм. Който ви казва, че тогава е имало дисиденти в изкуството, които са искали да свалят режима на социализма, да знаете, че лъже. Такива нямаше. Ние бяхме върхът на дисиденството в културата и смятахме, че

може да има друг, разумен вариант на социализма. Т.е. ние възприемахме идеологията на социализма безусловно.

Но идеологията беше едно, а практиката на осъществяване – коренно противоположна.“

(Лица 3, 2002 г.)

 

Театърът на единомишлениците

Театърът на единомишлениците

Театърът на единомишлениците

Театърът на единомишлениците

Театърът на единомишлениците

 

 

Откъс от книгата „Юлияда“, автор Румяна Емануилиду, Издателска къща „Знаци“, 2009 г.
(Книгата в шест части Юлияда, Юлия и Брехт, Юлия и Радичков, Юлия и куклите, Юлия и клоуните, Уроците на Юлия е опит за колективен портрет на проф. Юлия Огнянова и нейните последователи).

 

През 2009 година се навършиха 90 години от създаването на професионален театър в Бургас и 125 години от първото театрално представление в града през 1884 година.

 


напред горе назад Обратно към: [Юлияда][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]

 

© Румяна Емануилиду. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух