напред назад Обратно към: [Театърът АБ][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]



Поетите и новата драматургия


И така, съвсем естествено, идва следващата важна стъпка на единомишлениците – да наложат младата българска драматургия. Поетите Иван Теофилов (Иван Свежин), Валери Петров, Иван Пейчев, Иван Радоев, Илия Волен започват да пишат необичайните си пиеси, окуражавани от театъра. Някои от тях идват да живеят в Бургас. Тук работи върху новата си драма „Заровеното слънце“ Орлин Василев.

 

„Всеки писател бе в постоянна връзка с един от режисьорите; сбирките на режисьорския съвет ставаха все по-чести, превръщаха се в художествена лаборатория, която всъщност даваше живот на всяко ново сценично произведение. Пиесите се пишеха с оглед на актьорските сили в театъра, а това ги правеше за нас по-близки и по-скъпи. Постепенно театърът се сдоби с шест български пиеси, някои от които представи още през този сезон 1958/59 г. Бургаската публика има възможност да види три от тях – „Всяка есенна вечер“ от Иван Пейчев, „Светът е малък“ от Иван Радоев и „Заровеното слънце“ от Орлин Василев.

С последните две пиеси театърът ще се представи на Националния преглед. И двете продължават да се работят: към „Светът е малък“ се внесоха много нови поправки. Авторът, след като обгледа пиесата си на сцена, можа напълно да прецени нейните сценични качества. Така постепенно в „Светът е малък“ заживяха редица нови поетични места, роди се и образът на Мечтателя, който ще бъде изпълняван от артиста Досьо Досев ...“

(Иван Свежин, „Пред националния преглед на българската драма и театър“)

 

Налице са още три нови пиеси – „Ковачи на мълнии“ от Иван Пейчев, „Когато розите танцуват“ от Валери Петров, „Стълбището“ от Иван Свежин, а Иван Радоев е започнал пиеса за съвременния градски живот, която ще носи заглавие „Юстиниянова монета“.

Когато поставя пиесата „Светът е малък“ на Иван Радоев, Вили Цанков пише, че обикновено са изключение случаите писатели да се развиват и като драматурзи. Трябва достоен литературен багаж за това.

„Когато влезе в театъра, Иван Радоев показа, вместо входен билет, своята поезия. Човечното и хармоничното възприятие на света е първият приятен белег в драматургията му.

Липсата на фалшив патос задължава фантазията ни да остане в сферата на най-простите и скромни човешки преживявания. В тъжния и монотонен живот на емигранта, потиснат от носталгия към Родината, поетичната мисъл на Иван Радоев разкрива неподозирани човешки достойнства.“

„Светът е малък“ на Иван Радоев е първата съвременна пиеса, направена с творческата помощ на бургаския театър. Пиесата е написана без авторът да е бил в Аржентина, а повод за написването й дават трогателните писма на далечен родственик, емигрирал в Аржентина през 1925 година, както и срещи със завърнали се от Аржентина емигранти. След това в разговори с Вили Цанков и Юлия Огнянова се доуточняват образите, поправките продължават и по време на репетициите...

В една от театралните програми е публикувана извадка от емигрантско писмо. То дава документална информация за хора и събития от България и живота на българската емиграция в Аржентина, но не това е обект на драматургичния материал. Както отбелязва Вили Цанков в режисьорските си бележки „... пиесата кротко ни води към най-съкровеното в душата на обикновените хора – там у някои ни показва чисто злато, у други – егоистична алчност, скрита зад фалшиви вълнения...“ Общественият план, който започва с тъжния живот на емигрантите, минава единствено през палещите въпроси на Иван и Яна: „Защо са дошли тук бащите ни...“

Образите са по-скоро лирически акварели, отколкото характери. Особено осезаеми ги прави подсилената условност, която режисьорът внася.

Припомняйки си работата с Вили Цанков, авторът преценява: „Преди всичко той е тънък майстор на психологическия детайл, на една по-деликатна, по-интимна линия, която на мене лично ми импонира. Той умее да направи хармоничен спектакъл така, че темите да звучат полифонично...“

На заключителния етап на Втория национален преглед на българската драма и театър в София през 1959 година участват 33 театри от страната. Поне половината от постановките са по български пиеси. Бургаската „Светът е малък“ е отличена с втора награда, а актьорът Димитър Пешев – с първа награда за ролята на Силвестър.

Същата година Юлия Огнянова прави своя режисьорски прощъпулник с пиесата на Иван Пейчев „Всяка есенна вечер“ и тя става една от хитовите постановки за времето си.

 

* * *

След първоначалните успехи, кръгът от български автори, които искат да работят с театралния колектив в Бургас, се увеличава. Цветан Марангозов пише „Стъкленият остров“, Валери Петров – „Когато розите танцуват“...

„Разнообразие от теми, обединени от правдата, сложността на човешките характери, облъхнати от светла поезия“, отбелязва новият драматург на театъра Таня Бурилкова.

Бургаският случай не е само често срещаната творческа дружба между драматурзи и постановчици. Тук въпросът е за взаимодействие на единомишленици, които ще внесат промени в представите за драматургията и театъра. Новите пиеси, създадени в Бургас, дават възможности за обновление на репертоара и на останалите театри.

Вили Цанков (в програмата към пиесата „Разузнаване“ от сезон 1958/59 година – един необходим за трупата компромис) пише: „Като намира постигнатите успехи от миналия сезон главно в драматургията на младите поети Иван Пейчев и Иван Радоев, театърът отива в новия сезон към постановките на авторите-поети Иван Свежин, Иван Радоев, Валери Петров, Иван Пейчев. Редом с тази основна и най-жизнеспособна линия в нашата драматургия театърът търси осъществяването и на други драматургически произведения, които се стремят към сериозни достижения...“

За подготовката на „Юстинианова монета“ в Бургас Иван Радоев споделя в анонс, че въпреки анахроничното заглавие, това е съвременна пиеса за неравностойната любов. Със самоирония добавя, че има страх от сълзливи произведения, породен от „убийствената“ мисъл на Хайне: „Публиката превъзнася драматурга, който умее да изтръгне сълзи от очите й. Не забравяйте обаче, че това свойство има и една глава лук!“

Под влияние на бургаския театър поетът Илия Волен пише втора пиеса. „Впрочем, аз никога не съм могъл да се нарека сам и писател – казвал съм: „пиша“, дори лошото „пишущ“ – това навярно е скъпоценен остатък от младежкото ми изумление пред истинското писателско изкуство. И тъй, след „Вълци“ написах нова пиеса „Разрушено гнездо“. Това се дължи само на бургаския театър. Харесахме се...“

Вили Цанков поставя дебютната пиеса на Иван Свежин (Иван Теофилов) „Къщата на сенките“, като още в програмата на предхождащия го спектакъл – „Чудак“ от Назъм Хикмет, постановка на Леон Даниел, той представя пиесата като успех за младия поет.

„Пиесата „Къщата на сенките“ се роди в тясно сътрудничество на нашия театър и поета Иван Свежин. В процеса на поставянето в нея бяха нанесени много корекции, породени от изискванията на сцената и от чувството за жизнена правда. Цялото трето действие бе написано допълнително и то се свърза органично с основната тъкан на пиесата. В резултат на тази продължителна работа, съпроводена с много трудности, но и с творческа радост, се появи спектакълът „Къщата на сенките“.

Още един млад поет е спечелен за работа в театъра. До Иван Пейчев и Иван Радоев, чиито първи пиеси бяха поставени на бургаска сцена, се нареди и Иван Свежин. Стремежът на бургаския театър да отрази на сцената живота в най-изчистена лаконична линия и в лиричен аспект, привлича младите поети и ги кара да направят своя първи опит в драматургията...“

Самият Иван Теофилов разказва как през лятната ваканция в Пловдив му хрумва идея за пиеса и буквално за ден-два нахвърля едно действие. Връщайки се за новия сезон в Бургас, той се престрашава да даде на Вили Цанков написаното. Вили се запалва и му дава ултиматум до десет дни да допише пиесата! Трясва вратата на стаята на драматурзите и щраква ключа. „Като знаех колко е луд, взех да си събирам ума в главата. Ту се излягам на канапето, ту скачам и крача из стаята. Играя в себе си ролите, неволно жестикулирам, изричам интонационно репликите и тичам до пишещата машина да запиша хрумванията си.“ Някъде по обед щраква ключът. Вили подава порция кебапчета и лимонада, взема написаните листове и подир час-два се чува гласът му зад вратата: „Става. Продължавай!“ Така Иван Теофилов (Свежин) написва първата си пиеса.

После Вили Цанков прави от „Къщата на сенките“ изключително зрелищна постановка.

 

* * *

Привличането на съвременните поети за каузата на театъра и новите съвременни пиеси, които заедно реализират на сцената на бургаския театър, е една от големите заслуги на четиримата режисьори.

Дотогава и договорите с авторите на пиеси се сключват от КНИК към Министерство на културата. Всяка нова пиеса се поставя първо в София. Ако мине ситото на комисията, тогава може да се играе и в провинциалните театри. Бургас разрушава и този стереотип. Младите автори пишат, новите български пиеси се играят за първи път в Бургас, а традиционалистите са в ужас, че се разрушава драматургичният стил. И искат помощта на ЦК на БКП.

Оркестърът на критиката съвсем не е в синхрон. Докато едни виждат успехи и раждане на самобитен, новаторски театър в Бургас, други пророкуват безнадеждно боледуване.

Някои обвиняват театралите, че експериментират чрез внасяне на подчертано съвременен дух в съдържанието на спектаклите, сценичните решения и играта на актьорите. Други – обратно, че примитивизират представите за съвременност.

На Окръжната теоретична конференция по въпросите на социалистическия реализъм най-често отправяният упрек към театъра – единственият в страната, който играе само съвременен репертоар – е, че на сцената му липсват “съвременните проблеми“.

А това е едно Възраждане за театъра. „Поетите решиха въпроса за прехода към съвременния театър. Защото видяха, че традиционното ни мъчи и че сме свободни да намерим средства, които не са задължителни като при традиционната драматургия. И те помогнаха“, отбелязва Юлия Огнянова.

Маститите драматурзи казват на Башев:

– Какво правиш ти? Тези млади хора ще обърнат театъра!

Няма да може да стъпи на краката си!

Юлия смята, че една от причините за последвалия разгром е именно техният натиск. Маститите драматурзи вече са овладели театъра – и изведнъж се появяват едни поети, плюс това масово, наводняват бургаския театър и това се харесва на другите, и те започват също да канят поети и да подменят тяхната драматургия. И какво ще стане? Тези хора са опасни!

Дори Боян Дановски казал:

– Ей, там, нашите хора... Има си драматургия!

„Има, ама трънки има“, не е съгласна Юлия. „Има със стереотип на драматургия – единство на място, време и действие. Защо театърът днес трябва да е като този от времето на Аристотел?!“

И решава да направят опит. Води се от убеждението си, че няма едно-единствено решение и едни и същи азбучни истини...

 

Единомишлениците

 


напред горе назад Обратно към: [Театърът АБ][Румяна Емануилиду][СЛОВОТО]

 

© 2010 Румяна Емануилиду. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух