напред назад Обратно към: [Камелия Величкова][СЛОВОТО]



Един случаен морски разказ


На стария кей, точно в дъното, между две луксозни яхти беше закотвена малка лодка. От онези, най-простичките, с изтърканосини дънки и червено дъно. Въпреки това тя винаги се беше гордяла с номера си — 777. Седмицата е необикновено число и тя разбираше, че точно това беше определено за нея — да бъде необикновена. В нея беше захвърлена една стара рибарска мрежа и от време на време една странна черна котка спеше под дървената й пейка. Нямаше нищо необичайно около ежедневието й, но това, което я отличаваше от всички останали лодки на кея, а може би и по света, е, че беше влюбена.

...Една септемврийска прохладна вечер, по време на пълнолуние, вълните танцуваха с нея грациозно, увивайки ръце около дъсченото й тяло. Меланхолията на нощта я унесе и тя заспа.

Сънува странен сън. Изгрев. Небето беше осеяно с мека мъгла, която се топеше като захарен памук и полепяше по мидените черупки. Облаците бяха придобили приказен оттенък на току-що обелен портокал. Източният вятър блъскаше рога в телата на вълните и щом те докоснеха брега с лек, едва доловим плисък, се превръщаха в мека, бяла пяна, разтапяща се бавно по черния пясък.

Изведнъж по кея се чуха стъпки. На лодката й се струваше, че земята се разтваря — толкова отдавна никой не беше нарушавал спокойствието, което цареше край нея.

И той изплува от мъглата. Мъж с брада и блуза на сини и бели ивици. Разбра, че е моряк. На врата си имаше странна рисунка на морско чудовище, разкъсващо акула. Това й се стори привлекателно.

Тя се вгледа в очите му — бяха тъмносини с тънки, червени нишчици по края. Когато се вгледа по-дълбоко в тях, започна да вижда екзотични острови, обгърнати от сини бездни. Червени те нишки се преплитаха в красив коралов риф, в който се блъскаха бели вълни.

Знаеше, че очите са огледало на душата. Тя нямаше очи. Но виждаше! И може би е виждала много повече, отколкото бихме могли да видим ние, хората?

Морякът извади бутилка с ром от джоба си и отпи. След това запали с бавно движение лулата си и тръгна по кея. Гледаше с интерес яхтите, но не се спираше пред нито една от тях. Стигна до малката лодка и спря. Тя потрепна и с трептенето си раздвижи цялото море.

Възможно ли беше да е усетила любовта? Та тя беше просто една дървена лодка?

Изгрев. Небето беше осеяно с мека мъгла, която се топеше като захарен памук и полепяше по дъските на лодката. Тя се събуди. Беше влюбена.

Същата сутрин на кея дойде морякът от сънищата й. И от този ден той започна да идва всяка сутрин по изгрев. Пушеше и съзерцаваше нея и морето. А вечер в сънищата си тя съзерцаваше него.

Дойде зимата. Дъските й охладняха, черната котка не идваше вече. Една сутрин морякът отново дойде на кея. Доближи се до лодката и извади нож. Сърцето й за миг спря. Той щеше да я убие? Какво си беше въобразявала — та тя беше лодка, а той — човек. Хората не се влюбват в лодки. И сега той искаше да я убие. Чу се само отчетливият удар на сърцето й, с

което събуди морето.

 

* * *

 

Една малка лодка с номер 777 неусетно потъваше на хоризонта. В нея седеше мъж с брада и лула в устата. Той държеше в ръцете си срязаните въжета, които я държаха вързана за кея. А тя държеше в ръцете си живота му. Бяха свободни.

Една малка лодка с номер 777 неусетно потъна.

 

* * *

 

Където има любов, няма грях. Морето.

 

(Приказката е публикувана за пръв път в Алманах "Море", Бургас, 2004)

 


напред горе назад Обратно към: [Камелия Величкова][СЛОВОТО]

 

© Камелия Георгиева Величкова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух