напред назад Обратно към: [Камелия Величкова][СЛОВОТО]



Денят на Бога


Един ден се събудих и за мое голямо учудване открих, че цветовете в света се бяха разбъркали.

Погледнах. към небето — беше ярко — розово, беше разцъфнало, като екзотично цвете. Искреше, преливаше се и бавно се стичаше по бледозелените облаци.

Излязох на балкона и видях цветята си — всичките до едно бяха побелели. Маже би така искаха да изразят чистотата си... А може би бяха пребледнели от уплаха.

По небето се разплискваха златисти гларуси. Нямах търпение да се срещна с морето. Облякох се и тръгнах. Вървейки по улицата срещах хора със син и зелен цвят на кожата. Но сякаш това не правеше впечатление никому. Хората бяха спрели да се интересуват от цвета на кожата и дрехите си. Бяха свободни от всякакви предразсъдъци и просто се наслаждаваха на цветовете на природата.

Навлязох в Морската градина. Алеите пребледняха и придобиха светлосин оттенък. Листата на кестените пък чернееха върху розовото небе. Дърветата хвърляха жълти сенки, а цветята продължаваха да стоят неподвижни и бели.

Мъглата все повече се сгъстяваше и започна да придобива цвят на току-що изпечен карамел.

Стигнах до морето. Нежнорозови вълни се сливаха и разделяха, а водата размиваше цветовете им. Тъмносиня пяна се разливаше по тревистозеления пясък и точно там, където цветовете им се сливаха се пръскаха теменужени искри.

Извадих от джоба си четка и нарисувах в морето оранжеви риби, които се гмуркаха отдолу нагоре и оставяха след себе си малки сребристи кръгчета в морето.

Гледах го с часове. Не усетих кога луната изгря, защото небето не потъмня дори за миг. Само промени цвета си от ярко розово — в пепел от рози и започна да се рони като лак за нокти, а олющените парченца стояха като сиви кръпки върху лицето му.

Тръгнах да се прибирам. Пътят ми премина черна котка. Е, някои неща са родени със своя безупречен цвят. При тях е неизбежно. Те просто не бяха могли да бъдат други. Черното и техният единствен цвят.

Докато се прибирах заваля пороен дъжд и размаза целия пейзаж...

Морето, небето, дърветата, цветята и хората започнаха да се стичат едни върху други, докато неусетно се сляха. Сякаш беше първият миг от Сътворението.

Прибрах се може би малко по — красива и цветна. Но щом се огледах в огледалото видях едно черно — бяло лице, което ми се усмихваше насреща.

Аз нямах цвят!

 


напред горе назад Обратно към: [Камелия Величкова][СЛОВОТО]

 

© Камелия Георгиева Величкова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух