напред назад Обратно към: [Камелия Величкова][СЛОВОТО]



Историята на един мой разказ


Започнах да пиша. Исках героя на моя разказ да бъде красив мъж, с дълбоки сини очи и чаровна усмивка с трапчинки. Но не знам как той стана нисък, изкривен, рошав, леко килнат на една страна, с лице на изрод. Очите му бяха черни, беше брадясал, а по дрехите му имаше остатъци от засъхнало лепило и тук там петна от лютеница. Но все пак го приех в разказа си, нали беше мое творение, как да го захвърля?

Създадох му дом и семейство. Живееше в малка спретната къща в гората и най-много обичаше да седи на своя люлеещ се стол и да наблюдава природата, докато...

В този момент разказа ми беше прекъснат, а мъжът се изправи и каза “лъжеш”. Семейството му не беше в къщата. На кого говореше тогава? За момент си помислих, че съм създала герой, който си говори сам, че е по-удачно разказът ми да се развива в психиатрична клиника. После съобразих, че може би говори на кучето си. Героят ми имаше няколко кучета и една черна котка, страшно много обичаше животните. Той се засмя, на теб говоря.

На мен ли, усмихнах се на тази мисъл и тръгнах да довършвам разказа си. Да, на теб, повтори той, това че съм твой герой не значи че ще ми казваш какво да правя. Още по-малко пък какъв да съм. На всичкото отгоре ненавиждам животните, доставя ми удоволствие единствено да правя дисекция на птици.

Втрещих се. А той се изправи и гордо каза, напускам семейството си и отивам да се забавлявам в най-близкия публичен дом.

Казах му, ти си мой герой и аз съм тази, която ще ти казва какво да правиш и какво не. Но той се оказа много упорит. Отде тая упоритост? Дали не му я дадох аз?

И как си мислиш, че ще затвориш мъж като мен в къща, забравена от света, сигурно очакваш от мен да обичам жена си, да не пия... присмя ми се той.

Да, героят, който аз създадох обича жена си страшно много и не мирише на бъчва, когато я целува, креснах му аз.

Той изкриви лицето си във физиономия наподобяваща съчувствие и каза, виж какво, вярвам, че сексът между двама души е красиво преживяване, обаче между петима е фантастично, и ми хвърли похотлив поглед.

Аз те създадох, виках му, а той с най-спокоен глас ми отговори, нали и теб те е създал някой си Господ, но въпреки това имаш свободна воля.

Еретик ли си, попитах го, интересно ми беше дали съм му придала такова качество...

Не вярвам в теб, ако имаш това предвид, ми отговори той. Замълчах. Не знаех как да продължа разказа си. Започнах да усещам, че не държа нещата под контрол. И тогава...

Аз ще извърша убийство, каза.

Ти си полудял, крещях аз, няма да ти позволя, не и в моя разказ, за каква ме взимаш, за Агата Кристи ли, тресях се от нерви.

Ще видиш, смигна ми той, отивам да си взема пистолета от шкафа до леглото.

Но аз не съм измисляла нито шкаф, нито легло, а камо ли пистолет? Той обаче направи няколко крачки и отиде пред изтърбушеното празно легло покрито с балдахин.

Какво е това легло, попитах го аз, ти ли го измисли? А той започна да мърмори, какъв е този грозен балдахин.

Тогава за първи път разбрах, че работим с обща фантазия. Но тази фантазия беше прекалено двойнствена и несъвместима. Мислех си дали ако захвърля разказа си той ще извърши убийството? Можех ли да го спра. И кой диктуваше правилата?

Той насочи пистолета си към мен. Ужасих се. Не знаех какво да правя...

Беше ми приятно, че бях твой герой, но без да ми се обиждаш, бих предпочел да съм герой на Уди Алън. Той е по-готин и съм сигурен, че щеше да ме забърка в история с едрогърда блондинка, с къса пола и дълбоко деколте. Все пак, беше ми забавно... Опря дулото на пистолета в мен и натисна спусъка.

 

* * *

 

Нямаше патрони. Така и не разбрах това моята фантазия ли беше или неговата. А той се засмя и каза, пишеш доста абсурдни разкази, прекалено нереални са. Май не си съвсем наред... и тръгна към публичния дом.

 


напред горе назад Обратно към: [Камелия Величкова][СЛОВОТО]

 

© Камелия Георгиева Величкова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух