напред назад Обратно към: [Зайча сянка][Светлана Комогорова - Комата][СЛОВОТО]



За вълците, зайците и луните


Живял някога вълк-единак.

Бил як, понакуцвал с единия крак,

сам живеел в бърлога, падал си особняк,

ала всичките глутници го почитали пак —

заклет единак, ама готин!

 

А в гората живеел и заек един.

Пък и той бил един... Хич не бил херувим...

Славно зайче било и голям веселяк,

но понякога тайничко си мряло от страх —

абе заек, какво да го правиш!

 

И на една полянка, не щеш ли,

Вълчо и Зайо случайно се срещнали,

„Ей, здрасти“ си казали, „К'о прайш“ си казали

и не щеш ли, така се заприказвали,

че зората посрещнали,

а после и редом заспали,

не щеш ли.

 

И оттогаз все така, все така

вълк и заек си шляпали ръка за ръка,

много изгреви срещнали, много думи си казали

и през много поляни заедно газили.

Вълк и заек — ама че работа!

 

Но не щеш ли, във таз тилилейска гора

се явила лисичка и така, на игра,

завъртяла опашка, поглед метнала към...

И не щеш ли, Вълчан взел, че казал си „хъм“

и се спуснал на лов за хитрушки.

 

А пък Зайо си рекъл: „Ех, душа сиромашка,

я си гледай нещастната къса опашка,

няма к'во да ми хленчиш, няма к'во да се вкисваш,

ами бягай големия морков да гризнеш!“

И изчезнал, та се не видял.

 

Само дето разправят разни хора добри

в махалите из тез тилилейски гори,

че... вървят си те нощем и виждат, ей на —

малко зайче да вие под бледа луна....

И защо ли го прави, горкото?

 


напред горе назад Обратно към: [Зайча сянка][Светлана Комогорова - Комата][СЛОВОТО]

 

© Светлана Комогорова - Комата. Всички права запазени!

 


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух