(EN)

 

напред назад Обратно към: [Здравка Евтимова][СЛОВОТО]



Клетка за птици


Къщата беше малка, неизмазана, с прозорци, обърнати към сплетени бъзови храсти, коприва и глог. В почернелите черчевета зееха дупки от червеи, сред неизмазаните стени, започнали да се ронят отдавна, като петна от плесен се виждаха празни ластовичи гнезда. Измежду тухлите често извираше задушлив облак от стършели, златните им коремчета, пълни с отрова и слънце, се криеха в пукнатините, за да заченат нови малки стършели на тъмно, далеч от местата на припек. Там, под смазващото пладне, зачеваха гущерите, далеч от тънките пътеки на овцете и кравите, далеч от тревите, в най-страшните горещници на лятото. Обичах тази къща, обичах двете й празни тесни стаи, като сърдити деца, са плесен и влага по стените. Това беше къщата на дядо. Той цял живот бе мечтал да стане богат. Постройката, мълчалива тъмна грамада като самия него, приживе привличаше погледите на мъжете в кръчмата с гъстата си сянка, с тесните си прозорци, а дядо ги хвърляше в смут с мрачните мечти за много пари. Сънищата за богатство се сбъднаха между дъските на ковчега му, сподирен от стършели, гущери и тънката сянка на баба ми.

Без да ща, черната мечта на дядо ми се бе промъкнала в моите сънища. Събуждах се болна от възможностите, които можеше да станат мой живот, бляскавите салони, столиците на Европа, автомобилите и мъжките погледи, горещо стапящи се по тялото ми, и бесни от завист женски погледи, които ме мразят най-откровено. Мечтаех за мъжа, заради който щяха да ме мразят — мощен, тъмен като сянката на дядо в оня селска кръчма, като къщата сред дивия бъз, глог и тръни. Щях да намеря мъжа, който ще ме заведе до салоните, до мечтите ми за европейско небе. Никога досега не се бе случвало да поискам нещо и да не го постигна. Скоро имах мъжа — г-н Самуилов, който щеше да ме заведе, където исках. Той носеше европейските облаци и в джобчето на карираните си сака, но се питах как ще изтърпявам бляскавите вечери с тази грамада от плът и побелели косми — и в ушите, и в носа — гъсто набити косъмчета между пръстите, които приличаха на насекоми, лазещи по навсякъде по мен. Всъщност затова обичах да паля лампата — така насекомите по кожата му и тлъстите косми се плашеха и бягаха далеч. Освен това светлината ме заслепяваше и затварях очи — така не го виждах, не усещах подобните на найлонови торбички издатини на корема и гърдите му, и не си представях, че дъхът му е пълна с отпадъци мрежа, които икономът ни трябва да изхвърли навън. Самуилов ме обичаше, с удоволствие ме показваше на приеми и тогава моята вечер се превръщаше във фойерверк на триумфа, тогава мъжките погледи се спускаха разпилени бляскаво по краката ми и ги смазвах под звънките удари на токчетата си.

Но се уморявах — уморявах се от тихата му ревност, от найлоновата примка, която дъхът му хвърляше непрестанно върху мен. Изтощавах се от огромната му маса, от въпросите му, пълни със загриженост и ревност. Бягах да почивам в празната къща на дядо.

Там слънцето плуваше в тухлите и умираше вечер пред мрачните стаи. Гледах отровно зелените листа на бъза, глогът като нокти на гущер дращеше прозорците и беше така горещо, че не можех да оставам сама. Тони, помислих си аз, Тони. Знаех колко е ограничен от смътните спомени, когато учехме в тукашното училище. Помнех го високо момче, винаги на последния чин на слабаците, с които се подигравах. Казвах, че е малоумен. Когато го вдигаха по химия гледаше дъската, мълчеше, стиснал устни, неподвижен и тъп. Можеше да улови всичко, което се движеше — бях го виждала в училищния двор в сянката на липата — притихнал, залепнал за кората на дървото, след това скачаше и в ръцете му се шаваше гущер, врабче или муха. Тони, казах си аз. Тони.

Още тогава, в училище, когато живеехме в къщата на грамадния ми, мълчалив и тежък като самата планина дядо, вечер той се промъкваше и залепваше върху някой клан на старата круша, откъдето се виждаше моята стая. Гледаше ме с глупав поглед в сините си очи. Питах го, но той не отговаряше, сякаш беше изправен пред огромна черна дъска на стаята ми, само ме гледаше, гледаше, а аз веднъж нарочно съблякох нощницата си, полека я съблякох, тихо, а той стоеше на онзи клон, без да помръдва. На другата сутрин пред вратата намерих кафез с някакво шарено врабче в него. Баба, която беше дребна, по-ниска от гърдите на дядо ми и се заливаше в безконечна вихрушка от приказки, ми каза, че е славейче, славейчето е добро пиле и трябва да го храним, и ме попита откъде довтасало това пиле тук, пред нашата врата.

Вечерта Тони пак беше на оня клон, но аз не си свалих нощницата и той остана на клона. Колко е стоял, цялата нощ ли, не зная, а следващата сутрин пред прага ни имаше буркан пълен с шарени пеперуди, за които баба каза, че ядели зелките и ги размаза с един камък — една след друга, превръщайки крилата им в малки мръсни пръски смърт по плочките пред къщата. Тогава извиках Тони — не му говорех, той беше див, живееше само с баща си, който печеше ракията на казана в село, и ходеше постоянно пиян. Майка му ги напуснала, коя ли нормална жена ще остане в това умиращо село, където имаше само змии, гущери, мухи и пресъхнала река. Просто му махнах с ръка и Тони дойде — дотича безшумно, като кучето на дядо, грамадно същество, тихо и коварно, като дядо ми. То не лаеше, а просто захапваше пришълците за крака и не ги пускаше, настървено от мириса на кръв, докато дядо ми не креснеше „О-о!“ Но той никога не кряскаше, преди човекът да завие от болка и на земята, в отровно зелената трева да се изцеди локва кръв. Тони ходеше като това куче, тихо, без да се обажда, сянка на падаща скала, която ще те удари по коляното, където от десет дни имаш незараснала рана. Знаех, че се навърта наоколо по всяко време, усещах го как диша, но може би това беше шумоленето на слънцето, което се търкаляше в копривата.. Знаех, че е някъде тук и тръгнах по пътеката край пресъхналата река, под зелените напечени, свити на фунийки листа, тревата стигаше до пояс, презряла, твърда като гранит. Стигнах до старата воденица, която не работеше вече век. Някога била на дядовия ми род и ги направила богати, но днес покривът беше хлътнал и върху грохналите турски керемиди се печеше цял полк гущери — някои големи колкото ръката до рамото ми, други тънки като цигари. Стените бяха обрасли с коприва, но аз вървях, напред по пътеката и чувах как някое съсипано от жегата врабче търси да се пъхне под сянката на изсъхналите върби. Всъщност знаех, че не е врабче и не е слънцето, което мачкаше тревата. Беше Тони. Когато гъсталакът от треви, сух глог, шипки и драки стана непроходим, зад северната стена на мъртвата воденица, спрях и го изчаках да дойде.

Не му казах нищо. Той изплува от сянката, голямо момче с чорлава руса коса и сини глупави очи, които ме следяха, две послушни хищни кучета, които не лаят, а забиват зъби в крака ти, докато дядо не им изкрещи „О-о!“ Но това никога не става, преди кръвта ти да се изсипе на мътна локва в тревата. Нямаше нужда да му казвам да не помръдва, той стоеше неподвижен, опрял гръб в стената, без да обръща внимание на копривата. Приближих го. Докосвах мръсната му фланелка и го целунах — не бях целувала момче дотогава, но бях виждала от филмите как става това. Не беше хубаво, не беше интересно, устните му стояха твърди, леко отворени под моите и въобще не се впечатлих.

Тони, казах си сега. Тони. Тогава дядо ми беше занесъл кафеза със славея в кръчмата и беше изпил две големи ракии — едната за кафеза, другата за птичето. И кафез и птиче бяха останали в кръчмата — кръчмарят беше циганин, Станчо, който обичаше да свирука и да пее под нос, а когато се напиеше пееше, та крещеше някакви цигански думи, които не разбирахме, но обичаше птицата и й слагаше просо и мухи в капачка от буркан.

Тази картина — копривата, северната стена на мъртвата воденица, кафеза и циганина Станчо — ми напомни за Тони. Сега той беше останал в селото. Нямаше кого да питам какво прави — дядо ми, черната грамада, бе заминал да мълчи на небето и от него беше останал само портретът му, нарисуван от някакъв селски художник — грамаден портрет, от който се виждаха само дяволските мустаци и веждите на дядо, окачени като талисман в единствената стая на къщата, където имаше покъщина — легло и стар шкаф. Баба ми бе отишла да замайва с приказките си другите покойници и понякога вечер ми се струваше,че тухлите приказват с тихия й, неуморен глас за пресъхналата река, за самодивите, които се криели под леглата на шавливите булки и в старите ватенки на пияните мъже.

— Искам да омажеш къщата на дядо — бях отишла в двора на Тони — запуснат, разграден двор. Неговият вечно пиян, тих и кротък баща също си бе заминал, оставяйки след себе си неокосено стърнище, няколко стари гуми и Москвич, ръждясал и той като стопанина си от всички страни. И тяхната къща не беше измазана, и чувах гласа на баба си от тухлите, които бяха започнали да се ронят, разсипвайки тихия й глас от отвъдното по земята.

Сега в двора имаше малка градина домати и пипер до герана, нищожен бостан сред голямата пуста земя от треволяк, щир и плевели. На сянка под голямата чепата слива стоеше Тони. На времето пияният му баща спеше там, проснал се на земята, гол до кръста, дълъг и тънък като змия, хъркащ люто, русата му коса омотана до железния прът, където връзваха магарето. — Искам да ми омажеш къщата — казах аз на Тони. Сега и той беше гол до кръста, едрите му рамене, чорлавата му руса коса, почти избеляла от слънцето — въобще ми заприлича на вир, изостанал от пресъхналата река.

Той дойде и ме загледа. Очите му, сини, глуповати, спряха да се движат, потъвайки в лицето ми. От неизмазаната къща се подаде млада циганка, висока, тънка като светкавица, боса, с толкова къси панталони, че кръстът й се виждаше под тях. Беше стройна циганка в мръсно бяла фланелка, която без да спира, без предупреждение дойде до мене, погледна Тони и каза:

— Не може да ти измаже къщата, махай се.

Едва тогава видях под неомазанита стена, под стряхата кафез — от ръждясали черни пръчки, а в кафеза шарено врабче — може би ако баба ми беше тук, щеше да каже, че е славей, но сега тя си приказваше с някого отвъд и не можеше да им помогне.

Тони не погледна циганката, нищо не каза просто тръгна след мене — жегата притисна раменете му — огромни, зачервени, обрасли с тънки косъмчета, които лъщяха като конци от злато. Циганката се затича, грабна го през кръста и започна да го дърпа назад, към черните стари автомобилни гуми, към пустия двор, в единия край на който бяха натрупани безразборно стари железа— клещи, арматурни желязо, жици, ламарини, калници от коли, всичко потънало в разноцветна ръжда. Циганката дърпаше Тони, но той не й обръщаше внимание, просто я блъсна и продължи след мене, висок, жълтата пряспа на косата му като щъркелово гнездо в жегата. Тогава циганката го пусна и закрещя нещо — високо, ядно, на цигански, но той не се обърна.

Тогава тя настигна мен и без да каже нещо ме удари, силно, злобно в лицето, с юмрук. После се вкопчи в мен и ме захапа за шията. Толкова ме болеше, че си помислих — умирам. Видях как кръв се стича към новата ми розова фланелка и попива в мекия памучен плат. Умирах така цяла минута, може би цял час, усещайки колко дълбоко в кожата ми бяха проникнали зъбите й. Тони я отблъсна настрани, просто я хвърли, хвана ме за ръка и продължихме напред, под пламналото небе, в мъртвата от жега трева, през копривата към новата къща на дядо, където портретът му с огромните мустаци висеше като гилотина и ронещите се тухли говореха с гласа на баба. Заведох го в една от празните стаи.

Стените бяха голи и всичките едновременно заговориха — тече ти кръв от носа, оная циганка ти разби носа и щеше да ти прегризе гърлото. И оттам ти тече кръв. Всъщност баба ми бе влязла в тези тухли и я беше много страх да не ми изтече кръвта, но аз пет пари не давах за нея. Аз виждах огромните рамене на Тони със златните косъмчета и когато го целунах, кръвта ми се размаза по него, навсякъде се размаза по златните косъмчета, по гърдите, по корема и си помислих за миг, че баба ми сигурно има право. Кръвта ми можеше да изтече до капка. Беше толкова красиво топло, и не знаех защо е толкова красиво, дали заради Тони, който се топеше под мен, дали заради мен самата, която изтичах върху него и не можех да го пусна. Дали защото бях толкова далеч от пластмасовите торби със смет в София, дали защото не мислех за красивата кола, за къщата с огромните борове и езерото под тях, които щяха да бъдат моя след месец.

Усетих че съм гладна, че кръвта ми е спряла да тече, а Тони лежеше до мен, целият оцапан, сякаш го бяха разрязали и беше кървав, кървав и страшен. Гледаше ме тихо, усмихнат, спокоен. Донесох хляб, нямах нищо друго освен хляб, но зад къщата на дядо, точно зад картината с огромните му като планини мустаци, растеше киселец. Тогава аз и Тони изядохме един хляб и цял кош с киселец, между киселеца имаше и други треви, които горчаха, но той ядеше лакомо, без да гледа, аз ядях лакомо, защото кръвта ми беше спряла. Гълтахме хляб и киселец в мъртвата жега, тухлите се ронеха пред очите ми, но не давах пет пари за тях и когато изядохме хляба и целия киселец, аз го целувах отново и полека с целувки започнах да изчиствам кръвта, която се бе размазала навсякъде по тялото му, дори на коленете му.

Той одите да купи още хляб и да набере киселец, или може би да набере слънце от небето, и въобще не ми пукаше какво ще ям, но го чаках, защото трябваше да изчистя още купища неща от него, така, че да се виждат всички златни косъмчета навсякъде по него. Освен хляб той донесе онзи кафез, който бях видяла под стряхата на къщата му — с ръждясали метални пръчки и едно шарено врабче, което пищеше без повод, и което въобще не ме интересуваше.

Призори, преди да заспим, видях силуета на онази циганка, стройна и тънка като дръжка на коса, която ме беше ухапала. Ние спяхме направо на пода на стаята, в която освен прах и ронещи стени нямаше нищо друго. Нощта беше в сърцето на юли, гореща като току що кипнал чай, лежахме голи, в прахта, на цимента, пламнал от жега, писък на гущери и цвъртене на онова шарено врабче. Видях циганката, опряла нос в мръсното стъкло на прозореца, черна сянка, която стоеше така, взирайки се може би в мен, може би в Тони, а може би никъде не гледаше, само стоеше, залепила нос и чело в мръсното стъкло, но бях толкова уморена от хляба и киселеца, и другите случайни треви, които бях изяла, че заспах.

Когато се събудих беше обяд, циганката я нямаше.

Четирите дни, които ми оставаха, докато се прибера в София, преживях на хляб и киселец, вода и с Тони, и щурото цвъртене на шареното врабче в кафеза, което сигурно умираше от глад. Миришеше на щурци, на шарени врабчета, на непоносима жега и пресъхнала река. Знаех, че ми остава ден до автобуса, знаех, че дори хляб и киселец нямаше вече.

— В неделя се омъжвам — казах на Тони. Оставих го да лежи върху прашния цимент в празната стая, при шареното врабче, заспало на пода на кафеза от ръждясали пръчки, толкова отчаяно, че дори бе престанало да цвърти.

Нямаше вода, нямаше къде да се измия, затова се избързах с розовата фланелка от фин памук, която бе попила много от кръвта ми, след като ме бе ухапала циганката. Навън, пред къщата, имаше голяма топка от черни и червени конци, заедно с кичур черна коса, окачена на крушата. Баба ми, която сигурно приказваше за нещо с някои облак, ми бе казвала,че така циганите правели черни магии. Аз не вярвах на магии. Преди да си тръгна, още преди да се избърша с розовата фланелка от фин памук, отидох да погледна Тони още веднъж. Широките му рамене и златните косми по тях пъдеха мислите ми от найлоновите торбички за смет, при които отивах. Но всъщност аз щях да имам прекрасна мощна кола, къща, борове и езеро, а може би дори кон.

Тони го нямаше в стаята. Прахта на циментовия под бе запазила очертанията на раменете му, но какво ме интересуваха празни очертания от рамене. Не беше взел кафеза с ръждивите пръчки и шареното пиле. То се беше оживило и крещеше нещо на жегата. Не ми трябваха ръждиви кафези, не ми трябваха птици.

...Спомних си тази юлска жега, неподвижните звезди и тихия глас на баба в тухлите. Не вярвах да цигански магии, нито на черни, нито на бели, не вярвах на черни и червени конци, смесени с кичур черна циганска коса.

Бях намерила най-после човек, който бе пожелал да купи новата къща на дядо ми, в която неговият портрет с огромните мустаци все още висеше като тялото на обесен на стената. Все пак трябваше да поогледам къщата, преди да я продам. Може би щях да открия някакъв претекст да вдигна цената, да изтъкна, че има бетонни плочи и дълбоки основи.

Беше есен, нямаше отровно зелена трева, копривите бяха кафяви, изсипали жлъчните си семена в земята, тревите, неокосени, гъсти и твърди както ламарина, се притискаха в бъзовите храсти и изсъхналите шипки.

Стъклата на прозорците бяха още здрави, само това, където циганката бе подпирала лице, бе разбито, и някаква огромна топка от черни косми, избелял розов парцал и черни конци бе натикана вътре. Аз не се страхувах от магии — нито от черни, нито от розови. Влязох в стаята. Миришеше на прах, на стари тухли и дъжд. В празната стая, на пода имаше кафез от съвсем ръждясали черни пръчки, сноп шарени малки пера и миниатюрен скелет на птица — фини костици, бели и ефирни като паяжина.

 


напред горе назад Обратно към: [Здравка Евтимова][СЛОВОТО]

 

© Здравка Евтимова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух