напред назад Обратно към: [Здравка Евтимова][СЛОВОТО]



Монолитен, четиристаен


Внимателно навивах косъмчетата от косата й — боядисвана от болезнено кристално жълто до мътно кърваво на старинни сребърни ролки с инициали на немската фирма „Кипхойер-Вич“. Черепът й под ръцете ми беше крехък като хартия, раменете й, почти незабележими под тежките дипли на роклята й от брокат, потрепваха рязко и при всяко нейно движение ми се струваше, че душата й желае да я напусне, отвратена от тънките косъмчета и плена на сребърните ролки, от броката, който тежеше далеч повече от самата жена.

— Мила моя — изричаше тя, но нито й бях мила, нито нейна; просто усещах студеното сребро на Кипхойер-Вич в гласа й, който беше свикнал да купува и продава от толкова дълго време, че може би се опитваше да продаде душата й на смъртта, при това се стремеше да спечели добра цена. Гласът й беше студен, обикновено бе равен и спокоен като есенен дъждовен ден, който няма скоро да свърши. Ден и нощ бяха се слели в този глас, който ми разказваше за съпруга й — виден индустриалец, завършил художество в Австрия, изтънчен цигулар, която бе наследил фабриките за захар на майка си и съдбата го бе хвърлила във вмирисания на пот малък градец: поносим единствено пролет, защото мизерията се скривала под цвета на белоснежните вишни и ябълки. Та съпругът й свирил вечер на цигулка, тя го слушала, а малкият им син щастливо подтичвал наоколо.

Не, госпожа Баева в никакъв случай нямало да допусне младият живот на наследника й да бъде погълнат от бремето на захарната фабрика, която опивала целия град с отровния аромат на горена захар.

Въобще не ме интересуваше нито съпругът, нито синът на г-жа Баева. Тя беше дала обява в някакъв вестник, с който случайно бях завила мазния си сандвич — сирене, парчета домати и сурова чушка. Възрастна дама подарява четиристаен, тухлен монолитен апартамент в комплекс „Стрелбище“ срещу доглеждане. Аз се пробвах наред с още единадесет други жени. За моя изненада тя ни накара да рецитираме поезия; цял живот съм ненавиждала поезията, някой си се опитва да те навие, че имаш две хубави очи, в тях музика лъчи, а после ти казва: ти мръсна уличница. Не искам да употребявам по-вулгарната дума, която също ви казват. Тази дума ви е известна, но не я използвам дори на ум — госпожа Баева чува какво мисля. Когато употребявам думи като „задник“ или „педераст“, тя ме глобява по петдесет лева на вулгарен израз, което означава, че за три мръсни думи няма да взема нито лев заплата.

Когато изрека нещо непристойно, госпожата настръхва и душата й още по-упорито прави опитите си да напусне тези тънки косъмчета и сребърните ролки на Кипхойер-Вич. Разбирам защо — защото подозира, че синът й е гей. Всъщност не само подозира — синът й живее с някакъв млад господин вече седем години и когато идва, син и майка често застават пред прозореца, обърнат към парка със строшените люлки, и плачат — не бих могла да разбера за какво точно плачат, но лицата им са облени в сълзи. Синът й също има нейните изящни рамене, които се тресат като нейните — подозирам, че и неговата душа се стреми да го напусне — та чия ли душа би искала да се блъска в тялото на гей. Не че съм против гейовете, но просто се поставям на мястото на някоя душа, дето принадлежи на гей — всички се отнасят с нея накриво.

— Мила моя, той беше едно съкровище — обяснява ми госпожа Баева и ме моли да отворя шкафа, който е от махагон — никога не съм предполагала, че някакъв си шкаф може да е толкова скъп. Тя ме молеше да го изтривам със специална паста, която синът й донасяше от Виена и горкият махагон се скъсваше да блести — всъщност и задникът ви би заблестял, ако го намажехте с тази паста от Виена. Очите ме боляха от нея, но мажех. Съпругът й свирел на цигулка всяка вечер — ноктюрно, след ноктюрно, соната след соната, докато г-жа Баева заспивала, а той я целувал нежно и тя отвръщала с благодарна усмивка в просъница. Синът им пък си имал бавачка, някаква млада госпожица, мила и фина, която рецитирала Шилер на немски, Байрон на английски и Вийон на френски. Госпожица бавачката можела да свири на цигулка и така хубаво свирела, че от очите на сина на г-жа Баева потичали сълзи. Понякога г-н Баев, когато не бил особено уморен от проблемите на захарната фабрика, свирел заедно със гувернантката и това били вълшебни вечери. Колко жалко, че синът на госпожата помолил да му наемат момче за гувернантка — синът просто нямал никакъв апетит и линеел, бил фино къдрокосо русо момченце, което рецитирало Вийон на френски и Шилер на немски, но просто когато гувернантката се приближела до него и пожелавала да го хване за ръка, детето получавало световъртеж, а ако останела вечер до по-късно в стаята му, на другата сутрин синът се събуждал със страшен обрив, който обезобразявал нежната му мраморно-бяла кожа....

До този момент, до пункта за мраморно бялата кожа, успявах да навия на ролките една трета от тънките като лазерен лъч косъмчета на Баева. Знаех какво идва по нататък — тя плачеше, разтревожена от спомена за осакатената прекрасна кожа на сина си. Давах й минерална вода, тя докосваше ръката ми, кожата й винаги беше студена, ледена, може би смъртта вече беше в пръстите й и студът идваше отвъд, а тя казваше — ходи да изчистиш къщата на сина ми, Моника.

Обещавах, че ще изчистя къщата на сина й и на неговия приятел, а същевременно мислех как ще вкарам в къщата Серафим, едно момче, с което спях от време навреме. Апартаментът на Баева беше обхванат от гъста заплашителна мрежа черни жици — тук имаше охранителна система, която реагираше на появата на крадци, бандити, изнасилвачи, паяци, гризачи, хлебарки, надавайки различни по интензивност звуци. Серафим влизаше при мен, облечен в една от моите рокли, и аз казвах на г-жа Баева, че това е новата ни чистачка. На чистачката ни беше позволено да влиза два пъти седмично да почиства монолитния, тухлен четиристаен от квартал „Стрелбище“. Г-жа Баева не виждаше без очилата си, но молеше да докосне бузата на чистачката — тя обожаваше гладката кожа, това бе нейна мания.

Забравих да спомена, че когато ме избра измежду единадесетте кандидатки да се грижат за нея срещу унаследяване, тя отхвърли професионални медицински сестри, защото не можеха да рецитират, използваха мръсни думи, или просто гласовете им й изглеждаха грозни. Но и защото нямаха гладка кожа.Тя докосваше всяка една от нас по бузата и избра мен, защото кожата ми била най-гладка и само аз съм успяла да изрецитирам два куплета от „Не плачи, майко, не тъжи“. Беше ме карала да рецитирам нещо от Шилер и Шекспир, но не обелих нито звук. Все пак единствено аз от единадесетте знаех, че това са поети, макар и да ненавиждах поезията. Госпожа Баева каза, „Ти ще бъдеш!“

Прочее, госпожата опипваше бузата на Серафим, който имаше фин скелет, огромни женски сини очи — карах го да се бръсне и го поливах с дамски парфюм — г-жа Баева обожаваше парфюми и за разлика от очите й, които виждаха че не си крава, а човек, различаваше с колко капки парфюм се бе напръскал Серафим. Понякога Серафим и тя плачеха заедно. Бе успяла да го разчувства с историята за смъртта на човека, когото обичала — този мъж, естествено, не бил съпругът й, въпреки всичките му съвършенства и безспорни качества; съпругът й бил „просто добър приятел“, а мъжът, когото обичала бил съвършен — тя никога не изрече думата „любовник“, защото какво срамно петно би била такава дума за прекрасното сърце и душа на мъжа, когото обожавала...

Този прекрасна душа гушнала босилека поради прекомерна употреба на алкохол, а може този господин бил един от малцината злоупотребяващи с опиати на времето, но Серафим и г-жа Баева плачеха заедно за любимия. Серафим го правеше съвсем искрено и госпожата усещаше това — макар че очите й, както казах, виждаха толкова, сякаш бяха извадени. Тя имаше шесто чувство за искреността и те спипваше веднага, щом се опитваш да я преметнеш за нещо. Разбрала съм, по добре да мълчиш, да й дадеш да докосне бузата й — така си спомняла собствената си хубост на младини. Била прелестна млада дама, казваше тя, имах като твоята кожа, Моника. Някак не можех да вържа в един възел гласът от сребърни ролки, който беше свикнал да купува и продава, и сълзите в изтънелите й очи, но беше факт, че тя усещаше искреността на Серафим.

Единственото неудобство произтичаше от факта, че той трябваше често да се бръсне, защото ръката й беше вечно на бузата му.

Аз не можех да свиря на нищо — ненавиждах цигулките, сонатите и ноктюрната, но „господ те е благословил с ангелски глас, Моника“, казваше тя и ме молеше да й пея. Знаех повечето хитови чалга парчета, но тя започваше да се тресе мъчително при опитите ми да й ги изпея. Принуди ме да науча нещо на италиански, не отцепвах нито дума от смисъла, но й пеех вечер — много тихо, толкова тихо, че да се чува тиктакането на часовника в песента ми — тиктакането беше като удар на конски копита в сравнение с песента ми — така пеех, докато тя започваше да плаче, с половин коса в ролки, а другата половина като паяжина, отпусната върху черепа й от хартия.

Серафим седеше в преддверието на малка табуретка — чудя се как този човек не помръдваше и как задникът му не получаваше парализа. Но когато завивах г-жа Баева за лека нощ, и обърнех поглед към него, виждах, че и неговото лице е мокро — той се разстройваше от песента — Баева му я беше превела. В нея разбира се ставаше дума за нещастна любов. Така Серафим се размекваше и не ставаше за любов известно време, но при мене такива номера са просто немислими. Не му бях давала моята рокля, за да стои размекнат, с обляно в сълзи лице, докато г-жа Баева сладко похъркваше на леглото си от махагон.

Представям си какво ли би станало, ако тя случайно откриеше, че Серафим не е жена, както бе предполагала, а момче. Може би щеше да ме изхвърли, а може би щеше да изхвърли само него — кой знае. Аз щях да прежаля Серафим, естествено, всъщност бяха го избрала точно заради кротките му очи, умението му да се напъхва в роклята ми и да прилича на момиче — моя таз всъщност беше по-широк от неговия. И раменете ми бяха по-широки, той беше само по-висок, тънък като стрела, с женски син поглед. Но как щях да убедя Баева, че втората ни чистачка е жена, като трябваше да заместя Серафим с друго момче. Баева не беше глупава.

Веднъж синът на Баева видя Серафим в роклята ми и отбеляза — „Това е новото момиче, нали“, подари на Серафим една блуза, на него му била тясна.

По-нататък, докато навивах втората трета от косата на г-жа Баева, тя ми разказваше — за кой ли път — че може би има горчива вина за тъжното развитие на сина й. Както вече ми бе споделила около десет хиляди пъти, синът й се изприщвал от присъствието на гувернантката, и една вечер със сълзи на очи помолил да му вземат момче да го гледа, за да свикне с мъжка компания, да играе мъжки игри, и да се държи като мъж. Колко жалко, казал съпругът на г-жа Баева, колко жалко, той искрено тъгувал за нощните концерти с гувернантката, и особено страдал, че няма да могат да рецитират заедно Шилер, Гьоте, Хайне и прочее, а му остава само да зарови глава в захарта, който произвеждала фабриката му, и да оплаква горко дните си сред грубите работници и счетоводителите, които били драстично неспособни, и ако не ги следял, щели да го доведат светкавично да фалит. Гувернантката също съжалявала драстично, дори погълнала малко отрова, но недостатъчно да умре, просто си спечелила име на прекалено чувствително момиче, което никой държащ на името си фабрикант не желаел повече да наема — представете си отровена гувернантка в хола на вилата!

Както и да е, наели някакъв момък да се грижи за сина на г-жа Баева. Той бил изтънчено момък, който рецитирал Уилям Блейк и Хьолдерлин, но принадлежал на семейство, претърпяло жесток фалит в кризата от 1925 година. Това момче покорило всички с изяществото си, с поведението и ерудицията си, и колко жалко, че само няколко месеца, след като го наели, съвсем случайно г-жа Баева й хрумнало да потърси синята копринена риза на сина си в гардероба в стаята му. Онова, което видяла я покрусило дълбоко — синът й, вече момък, и неговия гувернант били заедно в стаята и били съвсем съблечени, да ме прости Бог за нецензурната дума, която използвам! Тя в първия момент госпожата не знаела как да реагира: ако обявяла присъствието си, щяла да нанесе невероятна духовна травма на сина си, затова благоразумно се оттеглила и още на следващия ден помолила съпруга си да уволни възпитателя.

Възпитателят разбира се бил уволнен, но синът й изпаднал в нервна депресия, в криза, болестно състояние, при което целият се покрил с обриви и мраморната му кожа станала като посипана с пуканки. Той ще се оправи, решила твърдо г-жа Баева, постъпка, която по някакъв начин можеше да се свърже в здрав възел с гласа й, в който дрънчаха сребърните ролки на Кипхойер-Вич. Но последвало нещо още по-трагично: момчето продало книгите си — на Гьоте, Шилер, Хайне и всички останали поети, продало подаръците, които получавало за рождения си ден — златен пръстен, диамант, коня си Ларошфуко, дори няколко чифта от обувките си — и с придобитите пари се втурнало да издирва своя гувернант. Естествено, че не могло да го издири — г-жа Баева го била изпратила предвидливо в Пирот в църковен приют за младежи с психически отклонения, макар че гувернантът нямал нито едно психическо отклонение. Тук сребърните ролки навиваха гласа й на здраво жица, която можеше да удуши всекиго. Накрая гувернантът избягал от пансиона и поел с два лева в джоба, удряйки го на просия по пътя към България, към Денис, сина на г-жа Баева.

Серафим беше чувал тази история вече два пъти, но първия път, когато я изслуша, лицето му беше наистина подгизнало като наваляна от дъжд нива. Г-жа Баева провери лично бузите му и остана много доволна от проявеното от чистачката й съчувствие. Серафим наистина се беше разстроил; беше размекнат почти половината нощ, но както вече подчертах, това едва ли можеше да продължава при мен — и не продължи.

Убедих г-жа Баева, че имаме нужда от нова хигиенистка — замених Серафим с друго момче, но то беше по-едро, имаше остра, гъста брада и колкото и старателно да я бръснеше, когато г-жа Баева докосна бузите му, се разочарова дълбоко и заяви, че хора, които са преболедували от едра шарка, я карат да си мисли за старостта, за разширени вени и бръчки. Така Серафим отново се върна, по-кротък от всякога, взел си добра поука от случилото се.

Когато плачеше, той предвидливо изтриваше сълзите си и гледаше да се крие от мен. Той ме смая най-много и то в отрицателна посока, когато изрецитира „Радост, ти дете от рая“ на Хайне, вгледан във блестящата гланцирана фотография на г-жа Баева, когато тя била съвсем млада дама от висшето общество, току що дарила съпруга си, фабриканта цигулар, с наследник.

Всъщност Серафим рецитираше само първия куплет, тихо, кротко, ден и нощ, както валял дъждът в онзи разказ на един от българските класици. Рецитираше този куплет всеки път, когато минаваше край портрета на старата. Тя, без съмнение, е хващала око на младини и съвсем нормално било да се появи някой, по когото да хлътне — тук отново избягвам думата „любовник“. Серафим слагаше всеки вторник и четвъртък цвете пред фотографията на младата г-жа Баева и понякога се обръщаше към мен с „Наталия“ — личното име на госпожата. Това отначало ме дразнеше, но когато видях, че „Наталия“ усилва възможностите му в сферата, заради която го бях вкарала в четиристайния монолитен, го оставих да ме нарича както си ще.

След няколко седмици обаче Серафим се пресели при Денис, синът на госпожа Баева.

 


напред горе назад Обратно към: [Здравка Евтимова][СЛОВОТО]

 

© Здравка Евтимова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух